Строги, но справедливи!

Не мога да дам съвет, а само да се опитам да поуспокоя душата ти. Аз в подобна ситуация така я стиснах за ръката, че усетих чак костите на пръстите й как пропукаха. И с такъв всяващ ужас глас й се накарах, че чак се бях задъхала (от яд и ужас). Сигурно отстрани съм изглеждала като побъркана невротичка.
А в други подобни ситуации, когато беше по-малка и наистина неуправляема, а и когато аз бях почти без опит, съм изпускала нервите си и съм я шляпвала. При моето ефект имаше - моментален. Но пък аз как си го преживявах после - отделен въпрос.
Всъщност, без да оправдавам пошляпването, си давам сметка, че няколкото поступвания по дупето при моето дете са дали някакъв моментален ефект. Сигурна съм, че бих могла да постигна ефекта и по друг начин, но - кой е безгрешен!? Ние грешим, учим се, поправяме грешките, допускаме нови... четем се една друга, преосмисляме, сравняваме, съмняваме се... Смятам, че всичко е наред. Родителстването е двустранен процес, особено в нашия случай - и детето, и родителя непрекъснато се учат.

Светкавица, не мога да дам съвет - ние слава Богу, нямаме такава случка до сега, мога само да те прегърна 

Светкавица, накара ме да си спомня за едни ябълки които събирах от тротоара и платното преди няколко години. Бях купила 2 килограма и след подобен екшън с моето си диване (голямото) и скъсване на торбичката, се оказа че в къщи отнесохме 900 грама. Оттогава си знаех, че освен дамска чанта когато съм сама с него нищо друго не мога да нося, защото трябва да съм в постоянна готовност за летящ старт.

Съвети не мога да ти дам. Мога да кажа кога при нас се поуталожиха нещата - като се появи сестричката. Аз си мислех че ще трябва да зарязвам количката къде ли не и да гоня баткото, но тотално се излъгах в очакванията си. Вървеше лепнат за количката като сиамски близнак и изпълнения не сме имали нито един път. Е, и това си имаше цена - А съм се обърнала, А се чува писък от количката, защото баткото решил на своя глава нещо да оправи или да намести при сестричката, или просто да направи маймунска физиономия, да изреве като диво животно и т.н.

Тъй че единственото лекарство което при нас подейства е... появата на сестричката.  

Светкавица,  аз членувам в тоя клуб от сума време ... Преди време, по друг повод бях писала как ми побеляха косите в един магазин ...  При мене случки колкото щеш, та вече забравям някои. Като цяло напоследък, с общото поумняване около третия рожден ден, ми се струва, че имаме успехи, но далеч сме далеч от идеала, който би ми дал спокойстие.
Друго освен говорене няма много май. И на мен ми е идвало да я ступам, но първо, не одобрявам това, второ, тук на публично място ще ме арестуват за това сигурно. Позволявам си обаче строго говорене с поповишен тон естествено. Та остава перманентното, ежедневно, по всеки повод говорене ... Въпросът е какво казваме ... дали стига до тях, дали работи за възрастта им ... аз не съм сигурна винаги за себе си. Мисля си, че е и важно да се разбере причината защо дадено дете прави това.
При мойта смятам, че е от голяма увереност в себе си и силен стремеж към независимост и самостоятелност. На всичкото отгоре е умна, ориентира се просто чудесно и на непознати места,  умее да отчита познатите й опасности, което я прави още по уверена в себе си ... При тези дадености проблемът си е просто перманентен, а не инцидентни прояви, за съжаление.

Едва ли мога да изчерпя всичките си опити, но ето част от нещата, които правя -...
Предупреждавам я всеки път на излизане, че ако не се държи добре, ще се върнем, няма да ходим в магазин или няма да й купя определено планирано нещо. Връщала съм се към вкъщи на няколко пъти, демонстративно обяснявайки, че не мога така, щом не ме слуша и си тича напред сама, аз се прибирам. Излизала съм внезапно от магазин и пред очите й демонстративно съм връщала всичко от кошницата. Мъка голяма е, особено като има играчка.
Напоследък и гласувам доверие, правим разлика между различните места, където може да се отдели и да ходи/подтичва сама, но без отдалечаване, и където трябва да е за ръка с мен. По ненатоварена улица може по тротоара. Скоро учудихме една бабичка, хвърчеше по тротоара с близо 20 метра преднина и закова преди бордюра да ни изчака. В градинките ясно, може да се отдалечава, но трябва да се виждаме непрекъснато, аз нея и тя мене. Там няма как, излезли сме тя да играе, местя си се кротко след нея и толкова.  Пресичане, тротоари в центъра или на улици с натоварено движение, в магазини и въобще места с много хора  - правилото е плътно до мен, дори да не ми е дала ръка (пресичането без ръка не става обаче, не пресичам докато не съм я хванала добре, тя вече си знае). Ако се отскубне настрани, хващам й ръката и не я пускам дълго време, ако ще да се дърпа, и почвам да меля ...

Говоренето ... толкова неща съм изприказвала вече, какви ли не глупости съм и наговорила ... не знам кое е подходящо за съответната възраст, говоря и истината и сериозно, сигурно малко я надценявам, но както мога ...
Разказвам често за Червената шапчица с поука и паралели с действителността.
Вклинило се е в паметта й обяснението ми какво може да стане на улицата – да я блъсне кола и да стане на питка. Това с питката се оказа много ефективно. Съвестно ми е, че така го плаша детето, но няма как.
Почнах покрай Червената шапчица да обяснявам, че някои хора са като вълка, в града вълци няма, но има лоши хора.
Обяснявам постоянно за всяко място какви са му опасностите и какви правила за ходене важат, малка или не, почти всеки повод използвам да й обяснявам правилата за движение на коли и хора, светофари, зебри и т.н., сочим, наблюдаваме ...
В допълнение, обяснявам какви са ми чувствата, когато бяга, че се страхувам, че не искам да я загубя, че ме боли сърцето и т.н. 
Напоследък много върви да си разменяме ролите, аз съм детето, тя майката, а мен ме е страх да ходя сама по улицата – става много грижовна и властна и о, чудо, държи ме дълго за ръка и си ходим така! И понеже е във фаза да се големее и само имитира какичките, работя я по тая линия – те какичките така правят, онака правят, само бебетата така ...
Непрекъснато й давам примери с околни деца и възрастни как се движат правилно или неправилно ... Голям ефект имаше като видя едно двегодишно как избяга на баща си и таткото хукна да го преследва ... втрещи се направо и коментира лошата постъпка на детето, с уточнение, че тя самата така не прави! 
Също и аз ако избързам напред,  за да й дам темпо, ако  се е заблеяла и се влачи – почва да нарежда, мамо, къде бягаш, има вълци ... казвам й – а, нали, гадно е, видя ли!  И на мен ми е същото, като побегнеш напред! Хваща ме и така до следващото разсейване ...

Най-трудно ми остава с големи нехранителни магазини и търговски центрове, защото там от изобилието  се превъзбужда и не мисли ... затова посещението на такива места е силно ограничено. Като е неизбежно, подготвям се за битка психически, говоря, заплащвам, лишавам от екстри и после вкъщи си пия розовото хапче ... Също и големите паркове, защото няма коли, спокойно и широко е, възприема го като безопасно място, място за игра и смята, че няма проблем да хукне много надалече, внезапно. Пък аз не се местя ей така просто в пространството! Но като цяло, прогрес голям има. Най-вече в начина, по който се придвиждаме по улици и градски транспорт!
При нея за други неща стимули и награди вече много вършат работа, но в случая не мисля, че са приложими, та награда за обикновено дължимото не може да се полага, така че постоянно дуднене,  периодично лишаване от удоволствия при повод, за мен - дишане и поддържане в добра физическа кондиция ... Друго не се сещам, който има още трикове, да казва, ще съм благодарна.

Ох, Светкавица, освен с прегръдка, едва ли мога с нещо друго  да ти помогна. Знам какво е кръвта от главата ти да се смъкне в петите за секунди и да преживееш какво ли не за минута. Щерката едната ми го е причинявала доста по-съзнателно от твоя син, около десетина пъти, и пак - едвали е осъзнавала напълно  какво причинява.
 

Светкавичке, ето как постъпвам аз... Докато се подготвяме за излизане аз обяснявам какво се очаква от нея и какво се очаква от мен. Ама аз така постъпвам и със съпруга си , щом при него действа, защо да не върви и при детето. Обяснявам в подробности какво ще направя аз, какво очаквам и от детето, респ. и от таткото. Всеки си знае ролите.  Ако детето "кривне" от правилата, клякам, снишавам се до нейния ръст и казвам: "Ти колко дълго можеш да бъдеш послушна?" Това прошепам тихичко в ухото, без да я засрамвам пред другите. Това при нас винаги действа И никога, ама никога не я изпускам от ръчичка. Държа здраво и каквото и да се случва, не я пускам. С времето детето свикна със здраво стиснатата ръчичка.

Бобкас, как го постигна това с държането за ръчичка? При нас положението е плачевно, ръчичка зава само на жената, която го гледа. Когато сме само двамата категорично отказва да даде ръка, ако посегна аз да го хваня рязко се отпуска и се строполява на земята. Това последното тотално ме изкарва от равновесие. Нито говорене, нито дърпане, нито тупване по памперса помага. Пробвала съм да го оставя да си лежи на земята / в парка например/, а аз да вървя напред- резултата клони към нула. Вече в чудо съм се видяла.

абе, знаех си, че някъде по трасето съм пропуснала нещо! и аз се чудя на тая успеваемост при Бобкас. аз може би пропуснах в определен период да бъда по-настоятелна и да стискам ръката въобще, не само при пресичане. но и не съм убедена, че в моя случай бих успяла трайно, честно казано. като знам с пресичането как е, поне е за кратко. пък и има моменти, в които трябва да я пусна, ровя в чанта, намествам багажи ... ако чакаме автобус, няма начин да стои до мен без да мърда и за ръчичка ... а и често не ходи, а подскача

изводът при мен беше, че до 2 и половина почти говорене и убеждаване не върши бърза работа, щото още не разбират явно. но е полезно щото се натрупва и помнят и се връща после.
аз от улиците като се тръшнеше си я вдигах (не че е лесно, то тежи надолу и се и дърпа) и продължавахме. ако не ще да върви или седне на земята, няма друго спасение, няма убеждаване, примамване, нищо ... тръшкала се е на земята с намерение дълго да се потъркаля там върху натоварена търговска улица със сто коли на светофара, щото настоятелно й стискам ръката, а тя иска да я пусна ... на кръстовището къде ти време за говорене, изгребвам детето и се махам!
затова докъм 2 и половина за съществени неща съм излизала само с количка, там някак по успявах да я залиша да стои вътре вързана. пеша само до детската градина или парка, та да мога да си я забера.
въпросът е сега, последната половин година, и за в бъдеще ... вече има разум, не търпи налагане, практически не изпълнява не мотивирани, абсолютни правила, щото някой така иска, че и спори, ако нещата са ребром поставени и няма как просто да се направи на разсеяна ...  и си има доста добра логика, която показва, че всичкото говорене е чуто. пример - дърпа се да пресече сама и обяснява - ето, няма коли, гледай!

Vella M, описала си почти всичко, което и на мен ми хрумва, като тактики за постигане на желаното поведение.
Не съм съгласна само с това

  За теб може да е обикновено дължимо поведение, но е много вероятно тя да не го възприема така. Вероятно е, в нейната главица, това дължимо поведение, да и носи загуби - загуба на свобода, загуба на усещане че е достатъчно голяма (толкова колкото на нея и се иска), загуба на себеуважение ако щеш. Затова за тези си лишения  би тябвало да получи награда - например похвала пред значим за нея човек на когото държи да се хареса (таткото) "Днес ... се държа като голямо момиче" или нейната награда може да бъде грейналата от щастие мама, която не крие задоволството си от поведението и в конкретна ситуация. Сладолед също би свършил работа 
Най-добрия начин е да се опиташ да разбереш какво и носи това да не дава ръка и да намериш друг безопасен начин тя да получи същото.

И не я оставяй да аргументира всичко. Просто има неща, които трябва да се правят и точка. За да се стигне до саморегулация, първо трябва да са интернализирани някакви безусловни правила, дошли от вън.
Иначе всеки с пъргав ум, на когнитивно ниво, може да аргументира разумно всяко едно поведение, включително и неразумното.

Lindt , в този ред на мисли....моята си е извоювала неконтролируема свобода.Аз съм пас, най вече заради здравето си, но червейчето ме яде. Тя постигна своето за сметка отново на...и аз не знам какво. Дали не е време наистина да се обърна към специалист. Че старата песен на нов глас не ми се пее.

С тинейджърите е друго  
Ти няма как да си пас, защото нейната неконтролируема свобода, нарушава твоите правила (тези вътрешните за редно и нередно), а това поражда гняв и огорчение. И в добавка отчуждението и влошените отношения ...
Специалист е добра идея. Първо ти сама, а заедно със специалиста ще решите какъв подход да измислите за да дойде девойката също. Но дори и да не я склониш, за самата теб ще има полза, а това индирекно може да повлияе и на нея. Нали знаеш - като се побутне един елемент от системата и тя цялата се променя.

Не знам за колко неконтролируема свобода говориш, но смятам че на 16-17 години, най-малкото е в реда на нещата (и нормално правило) е тийна да информира къде е и кога смята да се прибере. И да има (често) съответствие между думи и дела.

Lindt, мойта дребосъчка има да те черпи!

всъщност, да, права си. това са си стимули. аз имах предвид по-материални неща, примерно да й обещая подарък за добро поведение; не ща да насърчавам такава меркантилност. иначе похвали в трето лице получава. въобще трябва да се говори и за положителните неща (оценки, чувства, реакции), освен за отрицателните (за които, определено ни идва по-естествено) ...

леко шеговито, друго трик от мен - преди две седмици от един индиански сувенирен магазин си купих "стрес пръстен" - халка от хематит. отвеждал стреса, ако се счупи - значи работата е дебела, стресът е много ...

Lindt , много си права за гнева и огорчението които ме обхващат, макар и да си казвам- не е така...или поне не трябва да е така. Абе,объркано е...

Аист, редактирам и аз.

Ауууу, извинете за закъснелия отговор... Какво да ви кажа... Хич не беше лесно, но пак ви казвам, аз успявам с предварителните уговорки. ......... и ще държиш мама за ръчичка...  Прибирали сме се внезапно и мигновено, ако не си спази уговорката. Не казвам, че е грубо и в противовес с нейните желания, но щом аз спазвам винаги уговорките, значи и тя трябва да го прави. Не стана изведнъж, стана постепенно, но вече схвана за какво става въпрос и сега е по-лесно, не че няма изцепки, но определено се вслушва. Винаги съм се държала с нея като с голям човек, не зная дали греша, но тя постепенно се учи да се държи като голям човек.