Къде искаме да сме погребани?

Замисляла съм се доста често и не знам защо, но искам детето ми да избере някое хубаво място, вода, върби, тишина, цветя, да ме кремира и да остави там праха ми. Не искам да ме погребва някъде, не искам да идва на гроба ми или да го свързва с мъка, а да се радва, че съм на хубаво място.
А за това, че съм далеч от родината, усетих го много силно, когато починаха дядо ми и свекърва ми и не можахме да отидем, стана ми много тежко. Надявам се някой ден да изпълнят желанието ми...
А за връщането - ако детето ми остане тук, то бих искала да съм край него, а не далеч. Защото знам сега колко ми е тежко, че сме далеч от родителите си.

На този етап ми е все едно,
там където ще е най-лесно на всички останали...
още не съм на 35, така че мнението ми подлежи на преразглеждане.

Ще впиша в завещанието си, че искам кремация и после да разсеят праха ми от някой горски връх. Гробно място и поддържането му тук струват скъпо, няма нужда да обременявам децата си с такива разходи. Стига ми да ме помнят с добро.

На първо място:

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, pug!
 

Бъди жива и здрава и не позволявай подобни черни мисли да минават през главата ти!

Нормално е около рожденния си ден да изпаднеш в "дупка".

Нормално е да се питаш: "Сгреших ли като заминах да живея толкова далеч от БГ?"

Нормално е да правиш ретроспекция, но нека тя да бъде положително преживяване! 

Гледай позитивно - имаш си прекрасно детенце, предполагам и чудесно семейство и живот там, макар и далеч от .бг.


Още веднъж:
Поздравления за празника ти!
Изживей този ден усмихната, щастлива и обичана!

от рождения ден е...
честито и да си жива и здрава дълги години! и да не ги мислиш тези погребения и други такива мисли.

Мен ми е все едно. Нали Ще съм мъртва, какви претенции мога да имам тогава? 

4естит рожден ден   

Първо, честит рожден ден!    Още много години да посрещаш този ден, и винаги с усмивка!


По темата - честно казано, не ме интересува  . Човек не може да реши кога ще умре, нито къде. Е, освен в определени случаи, но не говорим за това. По-скоро гледам работите ми да са наред, че ако се случи да изчезна неочаквано, да не оставя хаос след мен .

Честит и ОТ МЕН 

Аз пък съм на периоди....не само рождения ми ден може д аме наведе на тази мисъл 

И аз бих искала кремация и да разпилеят праха ми,ОБАЧЕ къде е законно това?!В България не е 

честит рожден ден 

честно казано не ми пука къде ще умра,къде ще ме погребват и тн... пука ми как живея
пука ми всъщност как ще умра -  искам да е внезапно и безболезнено

Изобщо не ми пука къде ще съм погребана.  Но преди няколко години разбрах, че много ми пука къде ще умирам (е ако умра внезапно, тоя проблем отпада).  Баща ми умря за 3 месеца от рак в Канада.  Не каза конкретно нищо по темата за това къде иска да умре и да бъде погребан, защото имаше надежда, че ще го излекуват до деня, в който почина.  Но в моментите когато я губеше споменаваше, че му иде да си се прибере в родния град в БГ, където е живял само до 14тата си година.  А аз като седях при него в болницата, гледах хубавата гледка през прозореца и си мислех, че в никакъв случай не искам когато аз умирам да виждам тази гледка.  Мисълта, че ще виждам тази гледка ми се струваше по ужасяваща от мисълта, че един ден може и аз да умирам бавно като него.  Мислех, че искам да виждам София през прозореца си.  И от тогава нещо се пречупи в мен.  До преди този момент, никога за 10 години (до тогава, сега са вече повече) не бях чувствала носталгия по България и бях убедена, че ще си живея щастливо цял живот в Северна Америка някъде.  Но тези чувства ги интерпретирах като подсъзнателен страх, че животът ми ще мине в Северна Америка, а не в България.  Защото иначе ако животът ми тук е толкова хубав, какво ще ми пречи тук и да умирам?  Та от тогава си знам, че някой ден ще се върна в България.  Сега не, но някой ден.  И сега в ежедневието си не чувствам носталгия, но си имам едно на ум...

Може би и при теб е така?

Вземи мисли за хубави неЩа на рожденият ти ден ,какво си се замислила за умиране.
      :bouquet:4ЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН,ЖЕЛАЯ ТИ ОТ ВСЕ СьРцЕ ДА МНОГО ЩАСТЛИВА И САМО ХУБАВИ МОМЕНТИ ДА ИМАç ПРЕЗ ЖИВОТА ТИ  .

В мойте буйни години като застрахователен агент ,си дадох сметка ,4е латиноамериканците много дьржат да бьдат погребани в тяхната дьржава,докато ние европейците не сме толкова предвидливи,не  мислим за смьртта заЩото само самата мисьл ни наранява.
Мойта половинка ме е предупредил,4е иска кремация ,каза ми 4е не иска да има гроб ,кьдето хората да го оплакват,иска да му се разспрьснат сениците в морето,....за да е а всякьде .Тьжно зву4и,но аз го разбирам.
Моята баба по4ина март месец,не исках да си ходя в БГ ,заЩото не исках да видя гроба и....за мен тя не е там....аз винаги казвам,4е моята баба не е в гробиЩата,а е на друго място много по хубаво.
За себе си не зная ,иска ми се да сьм близко до оби4аните от мен хора в БГ когато ве4е ме няма НА този свят,но не искам децата ми да мислят,4е сьм 2 метра под земята.В сьЩото време ако децата ми са извьн БГ не искам да си мислят 4е сьм толкова дале4е от тях...Не искам  и да сьм дале4е от лУбимият 4овек.......Охххх,разреШЕНИЕ НЯМА.....освен да хвана половинката и двамата кьм БГ ,.....детето ми е малко,все оЩе глас няма ..така  Ще се реШат проблемите.

Честит Рожден Ден!

Преди време и аз бях в "черна дупка". Вчера една приятелка ми се обади от Англия и тя се наплака. Ей така без особена причина. Мъжът ми смята, че е абсолютно нормално, защото сме отделени от нашата "support system" (семейството и всички близки с които сме израснали). Има голяма истина. И в тези мигове се замисляш и става едно черно и странно и се чудиш- защо? И аз съм се питала къде искам да умра, но определено искам да съм наблизо до децата ми. Това ме кара да се замисля, какво мисли майка ми. Вероятно същото. Тъжно. Не искам да мисля повече. Макар и на 36 все още имам нужда от мама. Особено когато съм болна...ей така само да я видя, да ми направи чай с препечена филийка и сиренце. Да ме завие, да ме стопли в нейната прегръдка...

Никога не е стоял за мен въпроса. Искам да ме кремират, и да ме погребат някъде на зелено и далече..в България.
Казала съм на всички, които това засяга, и го има написано също.

Да. И интересното е, че започнах да изпадам в такива настроения, около 10-тата си годишнина в емиграция. Сега навлизам в 12-тата и става все по-трудно.


До скоро не се замислях по този въпрос. С напредването на възрастта ми, все повече се усещам да мисля, че не, не бих искала да умра тук в Америка.
Бих предпочела да съм в България, но ако е невъзможно, бих се задоволила и просто с Европа.
Не знам какво и защо изобщо така го чувствам, но за тези 10 и повече години не можах да почувствам Америка като дом. Прелитайки океана и нещо се пречупва в мен. Живеейки тук, поглеждайки Европа там виждам едно цяло и моя дом. Там не се чувствам като на друго място (живяла съм в зап.европейска страна, преди да дойда в Америка).

С две думи, мисля, че за да имам духовно спокойствие, когато наближи "оня" ден, ще е добре за мен да бъда в Европа.
[/quote]


Толкова ми е трудно да отговоря на този въпрос. Тази година успях да си отида в България за първи път след 7 години и оттогава разбрах, че моето място не е тук. От друга страна дъщеря ми е родена тук, тя пък за първи път пък тази година успя да види Европа и България и ....  не можа да приеме и двете. Беше шокирана/изплашена от много неща, тъгуваше по Америка. На мен пък ми беше тъжно, че я виждам такава и колко различно двете виждаме двата свята и как живеейки в единия, то все някоя от нас двете ще страда по другия....
Мисля, че имам още съвсем малко време да променя нещо (тя сега е на 7). Още няколко години и наистина не знам как ще отговоря на въпроса. Май трябваше да си го задам, когато тя беше по-малка, само че тогава пък изобщо не съм имала вълненията, които имам сега....

Най-отдолу го пиша, но не последно по значение  Честит Рожден Ден! Много късмет, щастие и обич!!!