Какво си причиняваме сами /неангажиращо мнение на авторката/

не фус, поне аз не мисля така. но въпросът е заради кого пишеш този дневник.
като положителна и явно бяла рачка, предполагам, че дори да беше родила коленцето, пак щеше да пишеш.
въпросът обаче е принципен и съм сигурна, че знаеш какво искам да кажа.

Ама, Фуска, откъде да знам?
Как мога да знам за твоето дете какво е добро?

Недей така остро да реагираш, защото не напразно тъпаня имената на децата си. За тях говоря. И виждаш колко различен подход и ежедневие имаме с всяка.

За книжка и Ирина си има такава, събирала съм нейни рисунки, снимки, писала съм, рисувала съм. Разказвала съм истината. Досега веднъж сме я гледали, но си мисля, че след време ще й е приятно да я има. Ако не й даде отговори, може поне да й е приятно. И за Валя ще направя скоро, защо не.

Мислех, че идеше дума за целенасочено набиване в главата на децата за биологичната майка, за болката, за раните, когато те са си най-обикновен детски каприз, не пречупена болка от изоставяне.
Да, трудно е да отсееш едното от другото. Бая. И ще го разбереш сама, когато Колето поотрасне още.

Не съдя никого, не ми се ще и мен да съдят. Разказваме си опита, поне аз така мисля.

Фуси, и аз не мисля че дневникът отнема детството, аз също имам такъв, имам и от дома нещо като няколко листа оформени в дневник с картинки, имам и снимки от там, мисля си че дори и да го бях родила аз щях да правя това щях да записвам първите думички, изобщо  първите неща, просто защото това е неговата история, просто защото знам колко е хубаво да разглеждаш старите снимки и да си спомняш хубавите неща.
 

Ооооо,дневник и аз си водя!От една страна си записвам думи, и изречения, първи впечатления на детето от различни събития и места.От друга- суха информация за медицински прегледи, ръст, тегло.
От дома го изписаха с едно малко албумче, в него има снимки, първа думичка, първа стъпка, вкл. и прощъпулник са му правили и са го заснели. Има и отпечатъци на бебешките му ръчичка и краченце.тъй като аз съм пропуснала бебешкия му период, радвам се, че го имаме поне документиран.Но страницата със старото му име ще я извадя, като му показвам албума.Ще я покажа, както и цялата информация, която имам за биологичния му произход когато стане на 18год.Така мисля, че е правилно.

Фусси, когато ни се обадиха за детето се сетих за една твоя идея да запазим вестници от времето на раждането му, мисля че би било интересно.Но за съжаление от раждането му беше отминал дълъг период.Затова като изхвърлях стари списания/колекционирах си някои любими/при ремонта преди да вземем детето си запазих тези, които са от неговата година на раждане.Надявам се един ден той да си  ги разглежда с интерес, а и на мен ще ми е интересно след време. 

Точна както в 99% от постовете /с другия 1% не съм съгласна, за това ги вадя от стоте  /

Това е есенцията на въпроса ми.

Дневник и ден на щъркела са индивидуални неща, касаещи традициите в семейството.
Аз не водя дневник в общоприетия смисъл на думата, но съм запечатала почти всеки ден от съвместния ни живот с по десетина снимки. А Деня на щъркела си го харесвам.

Аз също не съдя никого, въпросите ми са породени от много разнородни постове навеждащи ту на едната, ту на другата мисъл.
Не отричам първичната рана, не отричам значението на неонаталното развитие за определяне цялостния характер на децата.

Фуси, ще се радвам да пишеш, в момента на пускането на темата, аз си мислех, че моето мнение ще е подкрепено от 1-2 души, но това не ми попречи да я пусна.

Пак ми изтече сесията, ама ха.

Направо не мога да повярвам, как успяхме още една важна тема да изместим. Не вярвам, как успяхме да се оплетем в дребни неща и да пропуснем голямото.
Дар каза нещо много, много важно - част от децата, отрасли там нямат детство. От къде знае Исак думата майка? Защото там, в дома, голяма част от децата са имали майки - те са ги посещавали, идвали са и вярно, отивали са си, но са били там от време на време. Още помня като ми каза "Мамо, Иван също си има майка, а Петя и Пешо си имат кака.". Тогава това с каката не го разбрах, сега вече знам.
Ще се спра и на дневника, но не дневника на Фуси - моето дете няма дневник за времето от 0 до 3 години. Според много учени хора това е периода, в който той се е формирал като индивид. В този период мен също ме няма. Какво е дневника на този фон - липсата на всякаква топлина, липсата на майка и семейство?
Към момента по-важни и ярки за него са тези липси . Първичната рана е нянак неясна за него не поради друга причина, а защото той не може да разбере момента с изоставянето и най-вероятно все още мисли, че ние сме го оставили там, въпреки че от време на време посочва някоя баята лелка по телевизията и пита - тя ли върна мене в дома? Отчитайки факта, че родилката беше доста слаба и стройна, макар и бременна, предполагам че пълната леличка е неговата представа за уют и топлина.
Та ние не се борим с пренаталното усещане, ние се борим с мъката и липсата на топлина от първите 3 години. А някой ден, когато порасте, най-вероятно ще се борим и с първичната рана.
Не вярвам, че съм с състояние да излекувам душата му, каквото и да направя болката ще остане там за винаги - болката от усещането да си никой, но гледам да не се втелявам вече много на тази тема. И аз като Дар се опитвам да му дам някакво детство, което да помни, пък било то и кратко, а другото е въпрос на бъдеще.

Мама Галя, това, че ТИ ОТКАЗВАШ ДА ПРИЕМЕШ, че поведението на децата още на тази невръстна възраст може да е продиктувано от първичната рана и то още преди да могат да артикулират  правилно въпросите си, е доста елементарно заблуждение, в което се вкарваш умишлено и което просто не отива на личността ти, такава каквато те познавам от този форум. То и щрауса си заравя главата в пясъка, ама скрива ли си прелестите?

Аз съм голям противник на усложняването на нещата, но нека не ги и опростяваме прекалено. Децата не заслужават това!

Мисля, че тук има изказани доста достойни и стойностни мнения, нека ги послушаме.

Наистина много сила е нужна, за да бъдеш мама-осиновител, много любов, наблюдателност, чувствителност, жертвоготовност и .... най-вече смелост, смелост да гледаш истината в очите и да я приемаш, осмислиш и предадеш на детето по ненараняващ и съзидателен начин.

Гале, внимателно прочетох въпросите.Частично разбрах какво питаш, но не съвсем-по първите два, приемаш, че е така или...?

Когато беше на тази възраст дъщеря ми, не мисля , че е имало кризи.И да е имало - сега, след като съм привърженик на раната, не бих казала , че на тази възраст те са от тях.

Та- по същество , не само не мислех за някаква рана, аз даже не си признавах, че биото съществува , някак си исках да я няма, сигурно се страхувах от нея. Минаваше ми през главата обаче- това малкото същество как преживява нещата, да се "роди" на няколко меесеца! Аз да се появя по средата на вече биологичното му съществуване? Беше ми неясно малко, ама го преживях.Питах се как ли ме приема, но толкоз.
Не си и помислях дори , че може да помни истината за появата си.

Да, ама тя ме отрезви . Беше на 2-3г. и каза спокойно веднъж на майка ми - аз имам други баба и дядо( а имаше само една баба и само един дядо). Нищо повече.И още нещо, след едно  обикновено скарване пак на тази възраст(сори за повторението)-Аз искам мама да ми е майка, а тя не иска!
За мен детето е знаело , не само , че има две жени, но и кой иска да му е майка. Или коя си е избрало, кой знае.

Може да ви звучи пресилено , но за мен това са доказателства, че детето на тази възраст знае неща, които не си представяме, че знае или , че помни. Но после явно се изтикват в подсъзнанието.Тогава идват Истинските кризи от тази рана.

Поне при моята дъщеря, а вярвам и при другите , които са осиновени като по-малки, знанието на тази възраст(2-5г.) го има, но не е повод за трагедия.Дечицата са весели или тъжни, лъчезарни или по-мрачни, тръшкащи се или не , както са различни и останалите деца.
Сигурно после чувството на изоставянето,  преживяно като бебе става лавина.

Това  е скромното ми мнение.

За ранното разкриване на тайната мисля, че има голямо значение на каква възраст е осиновено детето. Ясно е, че едно тригодишно дете ще има спомени от дома и ще търси отговори. Въпросът е как ние ще ги поднесем.
Аз не виждам тук някой да отрича т.нар. първична рана (при нас се говори за синдром на сирачето или сираческа болест, но мисля, че за едно и също нещо става въпрос). Ясно е, че още от най-малка възраст се проявява - и това никой не отрича. но много често (особено ако детето е осиновено много малко), тя бива бързо избутана на заден план. Когато за първи път взехх на ръце сина ми (на 40 дена), ме порази празният поглед и апатичното поведение. Доста малки бебета преди това съм държала, но такова не бях виждала. Бях чувала за сираческия синдром, но не си бях давала сметка, че толкова рано се проявява. Само че след една седмица в къщи, нещата бяха вече съвсем различни.
Въпросът мисля, че беше в коя възраст е най-добре да започнем да разкриваме тайната и дали ранното разкриване (между 2 и 5 години) не ощетява по някакъв начин децата ни. И мисля, че е добре към това да се придържаме, а не да преминаваме на лични нападки.
П.П. воденето на дневник е хубаво нещо, но той е предназначен именно за по-нататък, т.е., когато детето е по-голямо и го вълнуват разни въпроси, да може само да седне, да прочете, да се замисли, ако може да си отговори на някои неща.

Аист, за това питам какви са вашите виждания и изказвам личното си /неангажиращо/ мнение 

И аз това се питам, къде е златната среда? Как да преведеш детето през темата така, че наистина да изпишеш вежди, а не да извадиш очи ...
Спор няма, че истината е най-добрата опция. Въпросите са оттук нататък – как точно. Аз лично още не съм си отговорила убедително и тъй като обстоятелствата позволяват, докато нямам усещане за увереност, няма да правя опити. Т.е. засега върви да чакам детето, неизбежната ситуация, като не ми е хич ясно какво точно ще дочакам. От прочетеното за възрастовите особености и въвеждането на темата за тайната, излиза, че идеален период няма (или аз го чета така, поправяйте ме). От споделеното за реакцията и преминаването на децата през темата тук понякога са ми настръхвали косите и честно, повече се обезсърчавам и инстинктивно изтласквам проблема неопределено напред ... Едното, което ме притеснява е да вложа без да искам чувства и представи, които то иначе не би имало. Което, според мен, не е трудно за един възрастен, който за детето е цялата му вселена. Т.е. детето ми се ще да е по-устойчиво откъм внушения, да има вече изградена горе-долу собствена визия за света и нещата. След това, мисля си, че е уместно да изчакам дотолкова, че да са поуталожени моите страсти от осиновяването – дотук като се замисля през какви емоционални фази минах за няма осем месеца ... Другото притеснително ми е да не му разбия тотално света ... за това ми се ще да съм сигурна в изградената връзка между нас, за да приеме ръка за помощ от мен, същата, която съм му донесла лошите вести. Обаче изградената връзка и проверката й също изискват време. Което за мен пак опраща темата в недалечно, но все пак бъдеще. Плюс, че наред с въпроса със справянето с тази задача, са и нормалните въпроси от ежедневието – познавам ли я достатъчно, справям ли се, правилно ли постъпвам, обръщам ли достатъчно внимание ... - по всички други теми на растежа й, които не бих искала да неглижирам за сметка на работата върху отработването на тайната. Дано с времето страховете ми утихнат и съм достатъчно уверена, за да предам това и на детето, защото търсеният резултат не е информирано дете, а спокойно в кожата си такова, каквото е, уверено в себе си, щастливо дете.
Та, ако някой все пак може да даде някакъв по-конкретен отговор за максимално безопасната възраст за начало и рамката, в която следва да се структурира дискусията в различните възрасти ... поне като ориентир за „средното” дете, пък ние ще си правим сметките, - евала! Струва ми се обаче, че на професионалистите им трябва повече време за да обобщят опитите и да изведат правила ... все пак на фона на времето, през което темата е табу, времето, през което тайната се разкрива от ранна възраст, е нищожно малко и едва ли има много извъртяни поколения, които да са достатъчно възрастни, за да се види те какви рани ближат от това ...

Колко се обвинявах, че когато на около три години ме тресна с въпроса "откъде го взеха това бебе" /някакъв филм, някакво раждане/. И следващия въпрос 'аз от твоето коремче ли съм изваден". Не ми мина и през ум да лъжа. Направо се изцепих - не. За момента успях да спра въпроса за коремчетата, но той се върна. Само едниния пита. Не казвам, че само единия се интересува. Другия мълча дълго. Докато стигна до спомени от коремчето. Страхувам се от това, което знаят и помнят, защото явно помнят, знаят и разбират много повече, отколкото мога да допусна.
Не приемам "биологична майка", дразни ме като го чуя по телевизора. А там развяват и "истинска майка" /един с пликове ходеше/ Истинска се използва като синоним на биологична.
Тръгвам в друга посока, като "изляза" от мислите ще пиша по въпросите, че да не измествам темата.

На каква възраст да започнем да говорим с детето си?...

Моето мнение е, че те, децата, сами подсказват кога трябва. А ние трябва просто да се водим от майчината си интуиция.
Спомням си една ситуация. Ваньо беше на 3, когато за първи път гледа "Грозното патенце". В къщи бяха и братовчедите му (вече ученици). След края на филма Ваньо дойде, гушна се в мен и много сериозно ми повтори фраза от филма: "Мамо, ти винаги ще си останеш моята майка". Ние с баща му се шашнахме, а някой от братовчедите подхвърли: "Иване, бе, много си тъп." Ваньо се обърна и пак съвсем сериозно каза: "Не съм". После лудориите на тригодишно дете продължиха. За мен това беше началото на говоренето. После заваляха и продължават да валят десетки въпроси. Около навършването на 5-тата му година говорехме много, сега самият той рядко иска да говорим.

С Албена аз не смятам да говоря целенасочено, докато майчината ми интуиция не ми подскаже. Та ние с нея в началото се учихме, че има прегръдки и целувки. Тя доскоро на всички мъже, които срещнеше, им викаше "тате". С такова удоволствие се отдава на лудории с батко си, такова щастие струи от погледа й. А в началото само мислеше къде да се завре и скрие, хващаше играчка и не допускаше никого да споделя играта й с нея. Нека да изживее пълноценно това си осъзнаване колко хубав е светът, а кога е готова за разговори, сигурна съм, сама ще ми покаже.

Дневник не водя, защото просто нямам навик за това. Събирам всички русунки, апликации и каквото се сетя на Ваньо в една папка и един кашон. Ама това си е обикновен майчински сантиментализъм, май...