Какво си причиняваме сами /неангажиращо мнение на авторката/

До сега влизах с пиетет в темата, поздравления за мама Галя  

За мен тя е важно място за изказване на мнение за лична поука от чужди чувства и преживявания.
Благодаря на всички, които са изложили много емоционални, умни и разнопосочни преживявания и мнения.

С риск да си го отнеса ще се включа и аз.

Колкото деца толкова различни светове и индивидуалности. Единица мярка е трудно да се намери. Явно за дълбочината на болката от първичната рана имат значение много фактори - възраст на осиновяване, емоционалност (както на дете така и на на осиновител), начин и възраст на откриване на истината (понякога период на осъзнаване) .... възпитание и още сума ти обективни и субективни фактори.

Понякога си мисля, че твърде много проблеми и емоции съпътстващи изрстването на нашите деца свързваме с факта, че те са осиновени, взираме се в тях, в душите им дори преекспонираме събитията. Една от племенничките ми (прекрасна, умна, слънчева мома днес) ни скъси живота на цялото семейство като бебе. До навършването на 16 месеца това дете през деня си играеше, смееше и развиваше прекрасно, а всяка нощ ревеше истерично с изкривено личице, като си стискаше мъчително юмручетата над главичката. В 5 сутринта заспивахме всички изтощени и измъчени. Ако беше осиновена щяхме да имаме опорна точка за произхода на страданието и със сигурност. Не се намери специалист, който да успее да ни помогне.

Любимото ми четиво днес (и това на Марти) е моето дневниче като бебе. Голямо благодаря на мама (и сестрите ми имат и им се радват), че го има. За мен е изключително ценен подарък.

Марти ми бърка в душата напоследък (без да иска) а аз се държа привидно непукистски. Има колекция от книжки за Франклин и една от книжките "Франклин бяга от къщи" му е особено любопитна. Като му се скарам за нещо ми цитира репликата на Франклин съвсем на място: "Ще избягам от къщи и ще си намеря нови родители, нов учител, нови приятели ...". В следващия момент ми се хвърля на врата и се извинява.

Коментираме много и с право специалната чувствителност на осиновените, но пропускаме тази на осиновителите. Нашите мами много често са минали през деветте кръга на ада и са едни специални, много раними, уникални, емоционални, умни .... същества  

Уф, малко да поспамя и аз чувах тези заплахи. После си спомних, че по това време тя имаше и тениска с един надпис на английски"Аз съм твоя най-голям кошмар", купена беше от мен, май не съм дочела добре надписа
Познай после с какво удоволствие я изхвърлих.
Мами, вземете си поука от преживяното от мен - никога не купувайте такава тениска на детето си.

Пак да поспамя. Мина, много си права, и в  погледа на дъщеря ми го имаше това

Ами Ирина не е пищяла и плакала, бълнуваше. Понякога видимо за неща, които силно са я впечатлили през деня, понякога не знам... но пак видимо не се веселеше.
Успокоявах я с галене по главичката. Повече не ми даваше дълго време.

Валя понякога плаче безутешно нощем.
Отивам, вдигам я, притискам я до мен, люлея я... и тя... пръцка. После заспива благо, благо.
Понякога се притиска до мен като коте и сякаш не иска да ме пусне.

Това е. И е 'онова', и не винаги е 'онова'.

Според мен това, което обединява децата във форума ни ето как го формулира моят 5-годишен син: "Мамо ТЯ защо не се е погрижила за мен когато са ме извадили от коремчето й? Ако някой не се е сетил да се погрижи за мен, аз съм щял да умра!" Това всички те го носят и отработват непрекъснато в душичките си от момента, когато са престанали да чуват нейния глас. Това според мен не се лекува, то се приема като съдба.

Оттук нататък идват разликите. Ето две основни:

1. Нашите деца по различен начин са били отхвърляни от майките си докато са ги носели в утробата си. По различен начин са били "изтърбушвани душичките им".

2. Децата ни са преживели различен период от време в институция и в различни институции. Едно е да осиновиш бебе при раждането му, друго е на месеци, друго е на година, друго е на две и т.н. Физическото и интелектуално развитие на 2-годишния ми син беше на ниво едногодишно дете. Ми той на 2 години се учеше какво е да те разхождат в парка, да ти пеят песен само на теб, да си играят с теб... Докато свикнем да живеем нормално и то си дойде времето на въпросите. И то какви въпроси! И колко болка видях! Относно Албена майчината ми интуиция ми подсказва, че просто й трябва наваксване на гушкане и ласки, защото това я успокоява. Скоро ще дойде време и за други неща.

Относно четенето и нечетенето. Не, книгите не мътят главата. Но и там не можеш да намериш рецепта как точно да постъпиш с детето си. Защото наистина всяко дете е уникално. А и всеки си подбира книги по неговия вкус за да следва някакъв модел на поведение, защото колкото книги, толкова мнения по въпросите за възпитанието и поведението спрямо детето. Веднага давам прост пример: На едно място чета, че трябва да стимулирам морално и материално детето си всеки път, когато изпълни поставена му задача, друг пак уважаван автор ми казва, че това било вид подкуп и не действало възпитателно. Ами продължавам да чета, но следвам преди всичко интуицията си...

А, сега се сетих... Ваньо никога не се е будил през нощта и не е плакал. Трудо заспива, но заспи ли, спи като пънче. Албена обаче имаше период на плакане и истерии през нощта. Това беше... когато й никнеха 6 - 7 зъба наведнъж. После се успокои... Преди около месец започна пак да се буди и да плаче. Погледнах в устата й - ами пак два кътника наведнъж пробиваха. Пробиха и... започна да спи спокойно.

това, от което най-много ме е страх, е да не прехвърля своята собствена болка върху детето си с това, че прекалено рано го въведа и му покажа неговата. от това най-вече ме е страх.
страх ме е да не потърся в нея другарка по съдба, защото не за това ми я прати Господ. може би затова и съм толкова крайна, когато става дума за първичната рана.

това дете не е утеха за липсите ми, а е едно ново начало. еднакво опасно е да си заровя главата в пясъка или пък да мисля само и единсвено за това, че е родена от жена, която я е отхвърлила.

искам да намеря баланс. най-вече за нея. аз съм голям човек и ми е дадено сама да успявам да реагирам на болката си. тя е едно беззащитно дете, което ми е поверено, за да го пазя. и ще е грях, ако не успея да изпълня тази задача.
не съдя никого, как иска да гледа и закриля детето си. но просто според мен всякакви крайности са недобро нещо.

обща рецепта за осиновените деца няма и не бива да има. след като всяка от нас, като майка, е сигурна в себе си и в това, което прави ЗА детето, значи всичко е ок.
но пак повтарям, пазя се от това, да смесвам нещата.

да кажем или да не кажем, кога да кажем, колко да кажем и как да го кажем, решаваме ние. времето ще покаже къде и дали сме сгрешили. грешките обаче ще изкупваме заедно. ще ги направим само ние, техните родители, но ако сме сгрешили ще плащат и нашите деца.
не откривам топлата вода, но това е основното, което ме води.
може би сме прекалено отговорни родители, а всичко прекалено не е добро.

знам едно - че нищо не знам. и тепърва ще се уча. блязя тези, които са напълно наясно със себе си и света.

Ето тук ще кажа къде е разликата между различните гледни точки по въпроса. ТЯ се е погрижила и то добре, защото ИНАЧЕ моето дете е щяло да умре в някоя колиба в гетото. Намерила е едни добри лелички, които са му дали грижи, топло, супа, вафли, докато го намери неговата мама. В колибата това нямаше да го има. По кръстовищата също.

Последните две естествено не са за ушите на моето дете, обаче са реалност. Да, институцията не е истински дом, но и колибата не е. И едва ли щеше да е повече гушкан ако беше останал с нея. И когато гледам детето си, не мисля за това как може да оставиш такова хубаво дете, а си мисля: "Радвам се, че тя си е тръгнала от родилния дом, а ти си останал и не си прекарал първите две години от живота си в мизерия, разправии и мръсотия, че всичко това ти е спестено".

Друг пък може да смята, че тя не се е погрижила и че просещите майки по улиците се грижат добре за децата си, особено в дъжда и снега. За мен това не е живот. Хиляди пъти предпочитам дома, където има парно, храна, играчки, та дори и гушкане пред жена, която е оставила детето й да расте на самотек и не го обича, ако ще и да са заедно.

Всяко обяснение е въпрос на интерпретация. А интерпретацията се определя от това как ние гледаме на нещата. И ще се постарая детето във всичко да намира положителните страни.

И никой не отрича първичната рана, айде стига вече, ако някой е решил животът му да се върти около нея, да го прави, всеки има право да живее както си иска. Аз не живея подвластна на отрицателни емоции и ще се опитам детето ми също да не го прави.

За мен темата е изчерпана.

имам братовчедка на почти 40 години и до ден днешен не знае, че е осиновена. В нея няма и никога не е имало никакви наченки от тази "рана". Смея да го твърдя, защото сме много близки и зная какво мисли и защо го мисли.
Знам, ще ми скочите отгоре, че нищо не разбирам от "първичната рана", но.... ако тръгнеш към един проблем с мисълта, че този проблем ще се проявИ и ще се случи, подсъзнателно поведението ти го предизвиква. Имам предвид конкретно този вид рана, не по принцип. Изхождайки от мисълта, че моето дете ще преживее първичната рана и цял живот тя ще го притеснява, всячески се стараем да олекотим нещата и да ги предотвратим. Точно това ми се струва грешен подход. Страхът на родителя и на детето стават още по- големи, защото постоянно се чудиш как да го избегнеш и да го потушиш.
Защо мисля тъй ли? Ами сестра ми е с неправилна комбинация на хромозомите. Случката е станала в момента на създаването й и не може да бъде променена. Сега търпим само резултатите. Докато не стана ясно, че има такъв проблем (разбирай, докато тя не стана на 8-9 години), всичко си беше много добре вкъщи. И изведнъж - здрасти! От страх какви са последствията и изчетената литература по нейния проблем, всички започнахме по всякакъв начин да я щадим. В един момент, обаче, се оказа, че нещата не могат да продължат така. Мислехме си, че като я защитаваме всячески от хората, й правим добро. Да, ама не - тя си навлече жестоки комплекси предимно за това, че е нисичка. Последва неколкомесечно психясване, заради което се наложи да стои в клиника в Сф и всички лекари да ни убеждават, че тя е нормална и нямат обяснение на ситуацията. За щастие, след 9 месеца, нещата се оправиха. Отдъхнахме си и всичко придължи постаро му. И след 3-4 години - направи опит за самоубийство. Ей тъй, сряза си вените, след това сама си почисти банята и звънна по телефона да дойде някой вкъщи да я види. Е, след този момент си рекохме край! Ясно беше още откакто разбрахме, че има вроден дефект, че целият й живот ще бъде труден, но не си дадохме сметка, че закриляйки я така, като "излезе" пред света, нещата ще станат много трудни за нея. И "сменихме тактиката". Късно, но даде ефект. Не се обърнахме срещу нея, но я оставихме да преживее няколко удара. Всяка вечер я мисля и ми е мъчно за нея, но сега тя не живее вече при нас, а е сама в София и се оправя там, завърши висшето си, работи и се справя сама.
Защо написах това тук? Да, не е за този подфорум. Но за мен "първичната рана" я има в различни проявления. Не съм прочела книгата, взех я, но не е четиво за "лека нощ". Та да се върна на идеята - за мен вид такава рана е и съдбата на сестричката ми. И си мисля, че излишното и прекомерно мислене за тази рана и старанието да се избегне, води до изкривяване на действителността. Мисля си сега, че истината за осиновяването трябва да се знае като "даденост", в смисъл, че на детето така трябва да му е поднасяна информацията, че е осиновено, че все едно това не е нищо различно от нормалното и като се върне назад в годините, да се чуди кога е научило истината. Трудно ми е да го обясня в няколко думи, но като че ли "свободната" комуникация е най- добрият вариант - без лъжи, без прекомерна информация в различните периоди от възрастта, съобразно разбиранията на детето...
Така мисля сега, преди да видя детето си. Когато ни намЕри и се прибере вкъщи, минат години, може и да мисля по различен начин. Човек се променя и не можеш да си сигурен, че в някаква друга ситуация ще мислиш по същия начин, но не си сигурен дали  и утре ще се събудиш.
По- сериозно заключение с обобщение няма да направя, защото за мен това е отворена тема - има  доза истина и в едната и в другата страна. Важното за мен е да намеря баланса и да направя нещата максимално прости и безболезнени, което е най- трудноата задача и май ще си остане без отговор, защото винаги ще има едно "ако" или "но", което ще си казваме за всяка ситуация и ще се съмняваме "това ли беше най- правилното и дали, ако не беше...., щеше...." и винаги това "но " и "ако" ще са различни за всеки човек, дори и за двама осиновени, защото характери и хора всякакви има и точна рецепта за душата няма.

Извинявам се, че отклонявам темата, но Мишинка, как така ти знаеш, че братовчедка ти е осиновена, пък самата тя не знае.Дано не намериш нещо  недобронамерено  във въпроса ми, но съм   чувала и за други подобни ситуации,според мен не е възможно. Близък роднина ще знае, а самият осиновен няма да знае.

Лично мнение, също неангажиращо.Няма начин осиновено дете да не знае, че е осиновено, когато вече е  поне на 18-20 години.Може да няма доказателства, може да не са му съобщавали официално,  може самото то да приема или отхвърля истината за произхода си, но няма начин да не знае.Казвам го от наблюдения в реалния живот на зрели осиновени деца, вкл. и на средна възраст.

мисля си, че това е далече по-болезнено за децата-недоверието, наличието на тайна между тях и близките им.Много може да се пише по въпроса, но не искам да подменям или измествам темата на Мама Галя.

  не знам. Съжалявам, че не е по темата, но наистина не знам как братовчедка ми до този момент не е разбрала. След като е осиновена, родителите й (моите роднини, осиновителите й) са се преместили да живеят далече в друг град. Аз зная от преди 15-ина години, че тя е осиновена, а сестра ми разбра преди 1 месец в разговор между мен и майка ми и беше озадачена от "разкритието", че не е разбрала досега. Много пъти в разговори с братовчедка ми съм се опитвала по някакъв начин да разбера има ли някакви съмнения, да й помогна, ако има нужда, но тя никога не е показвала с нищичко, че знае или се съмнява. Едно време е питала защо родителите й са доста възрастни, но винаги е "минавала" историята с по-големия брат, който е починал и затова се е родила по- късно. Не знам... може би, защото и роднините ми приемат с разбиране осиновяването и никой не й е намеквал за това нещо.... Не мога да си го обясня и аз се чудех как така тя не знае и не е разбрала, но... Аз не смея да й кажа. Майка й още е жива и не желае да й се разкрива тайната. А на мен майка ми каза веднъж по някакъв повод, вече не помня какъв, ама ей тъй информативно, щото май се чудех и аз защо толкова късно е родена, ама още тогава мама ми каза "историята" за "брат й" и никога повече, освен ако аз не съм питала, не е коментирано. Всички я приемат като наша роднина и това е - няма деление, няма "осиновената" и разни други "определения", които се "закачат" като табелки. Винаги си ми е била кака Едикоя си и това е.

Да позная ли кого визираш?
И как прецени ,че ти си човекът ,който преценява на кой му "тракат чакрите"?
Божееее ,а аз ,заблудената овца си мислех ,че си изливам душата пред сродни души.
Сродни-да.
Души-не.

Това , че не дава да се разбере нищо съвсем не означава , че не знае или не подозира.Можеш да имаш едно наум за това.

Бианка. лъжеш се. и то много. за когото става дума-той си знае. аз никога не лъжа, поне в това много хора са се убедили.
това беше предназначено за друг, той реагира, а и се познаваме лично. не съм и спестявала никога нищо, тя на мен май също.
отношенията ни са обаче наши и ги имаме, макар и сложни. и са предимно между нас двете. което не ни пречи да се уважаваме и обичаме. в една или друга степен. не всяка война наглед е война в действителност.
не търси за себе си болка и обида в неща, които наистина нямат нищо общо с теб. мисля, че и тя самата ще ти го каже, че наистина нито една от цитираните от теб думи не е свързана с теб.
пази се от това, да говориш тежки думи.


аз май спирам да пиша тук, защото имам наистина по-важни неща за вършене и всичко това доста ми действа на субстанцията.
искам да имам време и душа да съм до хора, които сега и много ги боли, опитвам се да набавя голяма сума пари, за да мога да обезпеча живота на семейството си и на близки приятели.
имам нужда от сили и здрав разум за всички тези занимания.

на който не му харесва, че защитавам каузата си, си е негов проблем. няма да се откажа от оптимизъм и здрав разум. аз се боря за бъдещето на детето си, мамка му. и имам право да кажа с какво не съм сългасна и не мисля да прилагам.
няма да допусна да бъде поставяно в един кюп с никого. то е единствено и уникално.

точка по въпроса.

и за мен темата е приключена.

ПредставИ си, че сме повдигали въпросът директно - дали, или. И то, щото моят акт за раждане е издаден две години след събитието. Говорили сме много и за нейните съмнения, които след като неколкократно и различни роднини са й разказвали и дори са й "показали" гробът на "брат й", категорично го е отхвърлила като вариант. Няма да преразказвам разговорите си с нея, но съм абсолютно сигурна, че не знае.  с едното наум - венаги съм го имала и винаги внимавам да не кажа нещо "нередно" или да не я засегна, в случай че някак си е разбрала истината.
Съжалявам за отместването от темата.
Бианка, чета в тоя подфорум от няколко дни и веднага се сетих, че става въпрос за М*****а. Може и да греша, ама така си помислих.

Бианка, радвам се да те видя 

Понеже стана въпрос за възрастни, които не знаят - най-добрата ми приятелка от детските години разбра че е осиновена на 36- 37. А аз знаех от дете. Не сме го коментирали, и аз не знам защо. Когато преди години е попитала майка си в прав текст - Аз осиновена ли съм - майка и зашеметена просто е казала - Да!
Когато малко след осиновяването на Милен се видяхме /по принцип приятелката ми не живее в България от години/ майка й се разрева първо от щастие, ще си имаме детенце, второ от вълнение свързано с това, че моята мисъл не е обременена с тежкото мнение на обществото и мога да говоря пред детето си свободно, а не да се крия от срам какво ще кажат хората.

Това беше офтопик.
Сега по темата.
За мен темата ще бъде приключена след 15-20 години, когато берем плодовете от труда си
До тогава ще е безценно четиво, което ще препрочитам, ще се опитвам да разбера вътрешните усещания на мамите, писали постовете, да се поставя на тяхното място, да преразгледам собствените си усещания, а също така ще следя собствената си еволюция в мисленето /това го пиша май за пореден път/