Защо така негативно и общо? Никога не ми е допадал стил "А-ла Карбовски"- черно и лошо навсякъде, сензацията е в негативите, затова нека говорим само за тях.
Правим каквото можем- всеки според разбиранията и силите си.
Малкото пъдпъдъче издържа на съвместна игра по 14-15 часа на денонощие /понеже в останалото време спи
/- няма родител, който да може да му я подсигури, не е и нормално да се стараем толкова, не е естествено просто, това го няма никъде в природата. Действителността е такава, че се налага да се работи в къщи от страна и на двамата родители. Това, което мога лично да направя е поне да не ги пусна /децата ми/ на коневръза по яслите от най- ранна възраст, а да им осигуря персонално внимание от страна на човек, ангажиран само с тях и възпитанието им и не се чувствам виновна- няма за какво. Ограниченият достъп до ТВ и комп зависи от нас /държа да е ограничен, за всеки здравомислещ родител причините са ясни/. Четенето на книги и гирите са ежедневно занимание, но не денонощно.
Бабите- пенсионерки са, никоя не е ангажирана с децата ми. Имат право на това, просто да им се радват, когато им гостуваме.
"Училището е и емоционално и интелектуално бреме за трудовия народ."- това не го разбирам и с твърдението не съм съгласна. Аз съм ходила с огромно удоволствие на училище, големият ми син сега- също, предпочита го пред дългата лятна ваканция. Обича училището си, учителката, децата, интересно му е, дори обича истински определени предмети.
Друго: "Колко много домашни имат децата и какъв труден материал изучават. При липса на пенсионер вкъщи майките са изключително затормозени."- и с това не съм съгласна. Нямам пенсионер у нас, детето ми се готви само и нито са му много домашните, нито му е сложен материалът, вземаме и допълнителен такъв. Плашеха ме познати- "Ще видиш как е ІІ /ІІІ и т.н./ клас!"- ами стигнах- видях- нищо стресиращо и опасно няма, нито за мен, нито за детето. Щом и сега ходи с удоволствие на училище явно не е така.
Да не ставам прекалено пространна се връщам на началото на моето становище- правя каквото считам, че е редно и колкото мога, не следва да се невротизирам излишно с вредното "Може още, може по- добре" и още и още... Пълни глупости. Защо? С децата общувам не по задължение и не денонощно, за да ми е удоволствие това общуване /24 часовите грижи никога не са удоволствие, за когото и да било/. "Раздала" съм някои от задълженията си, поделили сме си такива в къщи, голямото дете помага с каквото и колкото може, малкото- също и тенденцията е такава и занапред. Не мисля, че ситуацията е чак толкова лоша и че дяволът е толкова черен и присъстващ винаги и на всяко място. НИКОГА не абсолютизирам и не правя подобни на статията генерални изводи- те най- често са неверни, субективни и неградивни. Бичуват повсевместно нечия съвест. Чия? На незагрижения човек определено не- той дори няма да прочете. На загрижения- ще се позамисли, ще приеме нещо, друго- не, но нормален човек не би бил толкова краен и негативен в оценките си. Звучи ми прекалено назидателно, в стил "онези години", когато дадена слабост биваше разголвана до безобразие и бита, без смисъл.
Вярвам в друго- нека се дават добрите примери, напредъкът на децата в определени области, радостта на родителите от успехите им, споделяне на положителния опит. Мисля, че това би довело до положителен ефект, а не просто плачът и хленчът, оплакването и песимизмът. Колко статии обръщат внимание на състезания по плуване, по лека атлетика, колко публикации и коментари има на прекрасни детски произведения /есета, стихотворения/, колко статии, посветени на медалисти от олимпиади по математика и информатика? Нека сме по- позитивни и градивни, така ще си помогнем повече.
Правим каквото можем- всеки според разбиранията и силите си.
Малкото пъдпъдъче издържа на съвместна игра по 14-15 часа на денонощие /понеже в останалото време спи
/- няма родител, който да може да му я подсигури, не е и нормално да се стараем толкова, не е естествено просто, това го няма никъде в природата. Действителността е такава, че се налага да се работи в къщи от страна и на двамата родители. Това, което мога лично да направя е поне да не ги пусна /децата ми/ на коневръза по яслите от най- ранна възраст, а да им осигуря персонално внимание от страна на човек, ангажиран само с тях и възпитанието им и не се чувствам виновна- няма за какво. Ограниченият достъп до ТВ и комп зависи от нас /държа да е ограничен, за всеки здравомислещ родител причините са ясни/. Четенето на книги и гирите са ежедневно занимание, но не денонощно. Бабите- пенсионерки са, никоя не е ангажирана с децата ми. Имат право на това, просто да им се радват, когато им гостуваме.
"Училището е и емоционално и интелектуално бреме за трудовия народ."- това не го разбирам и с твърдението не съм съгласна. Аз съм ходила с огромно удоволствие на училище, големият ми син сега- също, предпочита го пред дългата лятна ваканция. Обича училището си, учителката, децата, интересно му е, дори обича истински определени предмети.
Друго: "Колко много домашни имат децата и какъв труден материал изучават. При липса на пенсионер вкъщи майките са изключително затормозени."- и с това не съм съгласна. Нямам пенсионер у нас, детето ми се готви само и нито са му много домашните, нито му е сложен материалът, вземаме и допълнителен такъв. Плашеха ме познати- "Ще видиш как е ІІ /ІІІ и т.н./ клас!"- ами стигнах- видях- нищо стресиращо и опасно няма, нито за мен, нито за детето. Щом и сега ходи с удоволствие на училище явно не е така.
Да не ставам прекалено пространна се връщам на началото на моето становище- правя каквото считам, че е редно и колкото мога, не следва да се невротизирам излишно с вредното "Може още, може по- добре" и още и още... Пълни глупости. Защо? С децата общувам не по задължение и не денонощно, за да ми е удоволствие това общуване /24 часовите грижи никога не са удоволствие, за когото и да било/. "Раздала" съм някои от задълженията си, поделили сме си такива в къщи, голямото дете помага с каквото и колкото може, малкото- също и тенденцията е такава и занапред. Не мисля, че ситуацията е чак толкова лоша и че дяволът е толкова черен и присъстващ винаги и на всяко място. НИКОГА не абсолютизирам и не правя подобни на статията генерални изводи- те най- често са неверни, субективни и неградивни. Бичуват повсевместно нечия съвест. Чия? На незагрижения човек определено не- той дори няма да прочете. На загрижения- ще се позамисли, ще приеме нещо, друго- не, но нормален човек не би бил толкова краен и негативен в оценките си. Звучи ми прекалено назидателно, в стил "онези години", когато дадена слабост биваше разголвана до безобразие и бита, без смисъл.
Вярвам в друго- нека се дават добрите примери, напредъкът на децата в определени области, радостта на родителите от успехите им, споделяне на положителния опит. Мисля, че това би довело до положителен ефект, а не просто плачът и хленчът, оплакването и песимизмът. Колко статии обръщат внимание на състезания по плуване, по лека атлетика, колко публикации и коментари има на прекрасни детски произведения /есета, стихотворения/, колко статии, посветени на медалисти от олимпиади по математика и информатика? Нека сме по- позитивни и градивни, така ще си помогнем повече.
Людмил говори за съвсем друг тип живот. Това на 35 км от София и работа в столицата не съм сигурна, че влиза в приоритите му.