Много се е изписало за любовта във форума, но повече покрай дълбаене в конкретна история.
Често срещам мнения (а и самата аз съм писала, не отричам) ти не си го обичала или той не те е обичал. Запитах се кога решаваме, че това е любов. По какво разбираме, че сме обичали или че обичаме още. Не искам да пишем конкретни случки в тази тема и да спорим кое от преживяванията на останалите е любов и кое не. А да опишем за нас какво е любовта, такава каквато сме я изпитали . До колко е важна тя за всеки един от нас, поставяме ли и граници или я оставяме да бъде над всичко. Обикновено казваме, че любовта е най голяма, но също и че само тя не е достатъчна за една връзка. От какво се нуждае вашата любов , за да живее и какво би я убило?
Това да обичам винаги е било голям процент от щастието ми. Дори отчитам донякъде като грешка това, че вероятно не съм дооценяла моменти на показана към мен обич, такива в които съм считала че не обичам достатъчно и може би съм изгубила много.
Ще ми се това да е тема за реалната любов, такава каквато е, не идеална - като нас самите.
Пишете за тази любов, която има най голямо значение за вас , без да споменаваме тази към децата, защото за всички е ясно, че тя е най. Любов към човека до нас, към този, който е далеч, но може би бихме искали да бъде близо, любов към работата, към живота (каквото и да включва това), към себе си дори... Не искам да поставям ограничения. Пишете за това, което чувствате.
Какво ви дава любовта и какво правите вие за нея? Кога приятното усещане и топлота преминават границата и вие си казвате „да, това е любов”? Трябва ли да бъдете достатъчно близки с някого, за да можете да кажете, че го обичате или не е задължително. Сама по себе си близостта любов ли е? Този въпрос много ме затруднява, защото понякога уж си мислим, че не е, а сме готови да направим доста трудни, да не кажа непосилни неща за някого, когото чувстваме близък.
Дано не съм ви досадила, но наистина би ми било интересно да науча вашето усещане за любовта.