ИМА ЛИ ВДОВИЦИ/ВДОВЦИ СРЕД ВАС???

  мила Виктория.
Преди малко повече от месец и ние направихме една година....знам мила...знам че това е момента ,в който разбираш че НАИСТИНА   всичко е свършило. След това вече не е същото.Вече го не можеш да си кажеш...миналата година по това време той беше жив.... защото миналата година по това време дори не си спомняш много ясно какво се е случвало..
Много прегръдки,много сили и не знам...трябва да намерим смисъл ,някакъв смисъл....

здравейте,
дълго четох без да пиша. Загубих съпруга си преди 2 месеца от рак. Отиде си бързо за 10 дни.Остави ме с дете на 15 години. мразя всички и всичко. Затворих се и само се наранявам със спомените. Бяхме вярващи и тримата. Молих се непрекъснато докато беше болен се молихме непрекъснато. но Бог не го спаси. Почина на Успение Богородично, а го погребахме на Църковната Нова година. Свещеника каза, че е ангел. Но от тогава не вярвам в Бог и Света богородица. Винаги се молихме и бяхме благодарни за всичка на Бог и Света богородица. Сега се моля на съпруга си. много ми е трудно .толкова ми липсва . искам да се върне при нас.

ронин, съжалявам  Все пак добре си ни намерила и дано се почустваш по добре споделяйки еднаквата ни съдба.

ронин здравей и от мен, моите искрени съболезнования! Ние всички тук знаем как се чувстваш, защото и от нашите сърца още капе кръв, ние още плачем безутешно и ние задаваме същите въпроси които остават без отговор....Моят съпруг също почина след боледуване, аз също ходех на църква всеки ден, азсъщо се молех до припадък, аз също поръчах и специална служба за здраве, която правиха за него, аз също се ядосах на всички , че молбите ми не бяха чути, аз също си казвах,че в църква няма да стъпя повече, но ето минах само 6 месеца от смъртта на най -голямата ми любов и вече започвам да мисля по-различно.....ще се случи и стеб, можеш да ми прочетеш постовете, как съм плакала ту, как съм била отчаяна, как ми се е искало да умра и да ида при него...Но казвам открито сега ако има някаква сила и ме попита какво ще избера дали да отида при него или да остана тук при децата, няма да се замисля и ще отговоря, че трябва да остана тук защото те са толкова беззащитни, толкова слаби и по свой начин страдат, а аз трябва да съм до тях! А той, моята любов, ще ме изчака, докато отгледам децата и после ще отида при него и толкова силно ще го прегърна, че..........Бог ще разбере, каква любов е разделил и какво е направил с нас! Това е ....сега се моля отново на Бог, отново влизам в църква, но отново да се моля за него, като този път искам момчето ми да е добре и да е щастлив там където живее сега! Искам Бог и той да разберат колко много го обичам и че така ще бъде винаги. Той винаги ще остане моето момче, моят единствен съпруг!

Аз също се молек и ходих на църква всеки ден ,но изгубих момчето си,изгубих и вярата си.Децата ми са много малки и имат нужда от мен,трябва да си ги отгледам,но само се страхувам и не знам дали нашите момчета живеят някъде там?Дали отново ще ги видим и докоснем?
Прегръщам ви мили момичета 

Здравейте, случайно попаднах на темата....

..но исках да споделя : бил съм на 3 а брат ми на 1 год, майка ни сама ни е отгледала и никога нищо не ни е липсвало - много силна жена. Винаги съм се чудел защо не намерила нов спътник в живота, но явно времената са били такива....и сега ми е тъжно .. та мисълта ме е не се изолирайте а продължете на пред,.
.. и другото нещо: явно заради това, че сме останали без баща, бабите и дядовците са правели каквото могат особено с брат ми ..винаги "остави детето", каквото и да направи, лигавене и избягване на всякакви наказания, в училище, пре пубертата та и до днес  и така малко по малко - резултата е виден след 25 години- човека е много зле в личен план....всички и за всичко са му длъжни..... както и да е вторият ми съвет ако позволите, е това да направите децата си по-силни а не по лигави разглезени и безполезни в резултат , когато пораснат..

Абсолютно подкрепям тезата,с две ръце.

zlobil81, благодарим ти, че се включи, много правилен съвет - и за изолирането, и за възпитанието на децата     

Здравейте мили самотни момичета - големи и малки. Случайно попаднах на темата и реших да пиша. Искам да кажа моето мнение по темата, без да ме разбирате неправилно. Всяка от Вас изживява по различен начин своята болка. Особено когато децата са малки - тогава самотата се чувства много по осезателно. С големите деца пък има други проблеми когато си отиде от живота единия от родителите.  Психолог съм и се занимавам и със психотерапия - но моля Ви не го вземайте поста ми като нравоучение. Имам много голям опит в семейните консултации и при жени като Вас. За това си позволих да Ви пиша. Да, болката винаги е много голяма и за тази липса на съпруга и бащата никога не сте подготвени. Колкото и да сте силни и решени да се справяте със всичко - винаги ще се питате дали правите нещата по най-правилния начин. Освен това всяка от Вас е изживяла или изживява и прикритата тайна завист на другата рода. Клюките и привидната загриженост на доста от познатите и съседите, а всъщност опитвайки се да разберат какво става около Вас. Недай си Боже пък да Ви видят или срещнат с някой мъж. Това мили момичета Ви наранява много повече отколкото Вие самите си мислите. Дори съм сигурна, че много от Вас тези неща дори са ги изпитали на собствените си гърбове съвсем открито. За това наистина се иска много сила и високо вдигната глава - ЗА ДА ОЦЕЛЕЕТЕ ВИЕ И ВАШИТЕ ДЕЦА. Не се оставяйте на мъката и спомена за съпруга да превърне дните и нощите Ви в едно безкрайно очакване. Не позволявайте на никого да мисли, че можете да бъдете двама - и мъж и жена. Вземете живота си в СВОИТЕ ръце. Създайте работа и на баба и дядо /от другата страна/, не само на своите родители. Бъдете и малко егоисти към хората около себе си. Живейте така, както сте мечтали ДВАМАТА и не позволявайте да съсипят живота Ви. И най-важното - никога не оставайте вдовици до гроб. Особено младите. Никой няма да замени бащата на децата Ви, но не забравяйте че те имат нужда и от мъжко рамо. Опитайте се да убедите в това първо родителите на мъжа Ви - колкото и трудно да е. Знам че не е лесно за никоя от Вас, но позволете ми да кажа ЧЕ ТОВА Е ИСТИНСКАТА ИСТИНА ЗА ЖИВОТА. Надявам се да не ми се сърдите за това, което си позволих да пиша.
На всички жени като Вас винаги задавам един и същи въпрос: "Помисли, как щеше да постъпи твоят съпруг, ако ти си беше отишла от този свят.... - реално, а не през твоите очи. И тогава действай".
Позволете ми накрая на всички Вас да изкажа най-искренните си съболезнования и да се присъединя към борбата за преодоляване на загубата Ви.

Благодаря ти, sem22! Страхотен пост! Много истински! 

Изкам и аз да изкажа благодарността си на sem22.
Нещата са точно такива. Аз съм ги изпитала на собствен гръб в продължение на почти 12 години. И съм преминала през всички това - да бъда баща и майка, да нося отговорност за всичко, дори и за моите родители, да ме гледат под лупа, а също  и детето(дали не съм изпуснала възпитанието му - роднини, съседи и други родители)л И в един момент си дадох сметка, че живея, за да удовлетворя изискванията на другите, а не, за да бъда щастлива. Когато осъзнах грешката си доста неща се промениха. Детето стана по-спокойно , намалих изискванията към него. Отрязвам и двете роди в необоснованите претенции към мен. И се старая от време на време да отделям и време за себе си, за да се усмихвам на света и най-вече на детето си. То го заслужава и аз също.
sem22, хората от този форум има нужда от вашата професионална помощ-съвет. Отново благодаря за включването!

sem22, хората от този форум има нужда от вашата професионална помощ-съвет. Отново благодаря за включването!
[/quote]
Не всички,аз нямам.

Преди години, малко след смъртта на съпруга ми, баба ми ме посъветва да отида на психолог. Аз я погледнах пренебрежително, че нали се държах, изпълнявах си задълженията, не обременявах околните, не бях изпаднала в отчаяние. Сега си давам сметка, че скирто отвътре ме е изпълвала тъга, депресия,пустота. Външно бях нормален човек, но ...
Нито ние, нито близките ни си дават сметка за тежестта на травмата. За това мисля, че от време на време разговор с психолог,а не психиатър, е от полза.

На мен,не.Това се опитвам да кажа.Всеки е личност,всеки е различен.Много,ми е омръзнало да се слага всичко под общ знаменател.както всичките пръсти на ръката са различни,така са различни и хората.Не опровергавам идеята за псилолога(много добре знам разликата между,психиатър и психолог),просто искам да кажа,че АЗ нямам нужда.И ако някой си мисли,че не го признавам,че вътрешно не е така и т.н.много се лъже.И пак ще цитирам,какво имах предвид: хората от този форум имат нужда от вашата професионална помощ-съвет :-Не всички -да отговоря аз.

sem22 Благодаря ти, че се включи. Много истински пост. Повечето неща в него съм ги разбрала от личен опит. Добре е да знаеш от специалист, че си на прав път   

а относно защо е този тон   Ако ти нямаш нужда, то тук има хора, на които съветите са им от голяма полза, както и други "по-силни", които се опитват да покажат как са се случили при тях нещата и да дадат своя съвет. Така че всички са добре дошли