Всяка година до сега се виждахме по 3-4 пъти, с времето престанахме да си липсваме или поне така изглежда...Винаги е свеждала всичко до възможност ( и я разбирам). Нито веднъж не съм й казала "Ела", "имам проблем", "идвай да ми оправяш бакийте " или каквото и да е. Тя е начален учител. Дойде и моментът, в който трябва да се избере роклята. Майка ми никога не е харесвала вкусът ми (въпреки, че голяма част от него ми е наложен от нея самата). Това е отново един от най-важните моменти в живота ми, а нея пак я няма, защото не може да си позволи да дойде в Пловдив за такава глупост като роклята. Днес проведохме въпросния разговор и аз не спирам да я виня и наистина не мога да проумея при всички майки ли е така? На всички ли не им пука как ще е облечено детето им, как изкарва, как се справя, как се чувства? Бихте ли отвръщали 4 години подред при всеки проблем на детето си "Аз ти казах, че ще е така!" ? Не знам дали проблема е в мен, но определено не искам да изживявам трепетите си сама. 4 години ми стигнаха не искам отново да вървя сама по улиците, по докторите, по спирките, да лягам и да прегръщам проклетата възглавница! Искам просто мама! Мама, която да е до мен и да сподели последната ми възможност да бъда официално "Дете" за нея.На 17 съм за Бога и не знам дали имам правото да искам да имам мама точно сега. Греша ли ?