http://www.capital.bg/show.php?storyid=620172
Статията е доста интересна и показателна. Накара ме да се замисля. Дали наистина си въобразяваме и сме добри само на думи. Все си мисля, че съм от малцината, които ще прекратят експеримента, дори и друг да поема отговорността.
Иначе правя аналогия и връзка с действията на полицията от 14 -ти. Там отговорността е поета от началниците, полицаите са изпълняващите. "Започнаха да ме ритат, докато не падна. Тогава в мен се спъна един жандармерист. Когато стана, той извика: "В теб ли ще спъвам бе, копеленце." И започна да ме бие." Това е цитат на един от потърпевшите, участник в протеста /пак в Капитал/.
Само моля, не превръщайте темата за и против полицаите. Дадох ги само за пример. Ако ни бяха казали да разпръснем тълпата, нима, ние нямаше да постъпим по този начин? Злобата, в която упрекваме всички, но не виждаме в себе си, нима не е част от нас? Това ли е човешката природа всъщност?
Сигурно е така. Но защо не си го признаваме, дори и на себе си? Поне аз не мога да се позная в тези 80%. Остава да се надявам, че няма и какво да признавам. Не, че съм идеална, но не мисля, че бих причинила, без повод, болка на друг.
Вие как мислите?