подсъзнанието може всичко 9

Публикувана: 21 март 2009, 23:44 ч.
Последно мнение: 18 авг. 2009, 13:54 ч.

36 951
462

Q&A

Обобщени въпроси и отговори от темата *

Как различаваме интуицията от купищата мисли и преценки? Откъде идва интуицията - от първосигнални усещания или просто си мисля, че е така?
Как усещате интуитивно или начини да 'върнете'/развиете интуицията си?
Какво е значението на думата интуиция и как можем да я развием?
* Предложените въпроси и отговори се генерират машинно от автоматизиран езиков модел на база потребителските мнения в темата. Генерираното съдържание може да е непълно, неактуално, подвеждащо или неподходящо. Вашите оценки спомагат за подобряване на модела и неговото усъвършенстване.
- Как различаваме интуицията от купищата мисли и преценки? Откъде идва интуицията - от първосигнални усещания или просто си мисля, че е така?
  
  Интуицията се различава от купищата мисли и преценки, тъй като възниква като внезапно усещане или предчувствие. Често се пренебрегва, когато се опитваме да го анализираме логично. Децата често използват интуицията си, но с времето те също свикват да не обръщат внимание на мигновените си реакции и усещания и предпочитат аналитичния подход. За да я различите, трябва да обърнете внимание на първоначалното си усещане и да не се опитвате да го анализирате логично.
- Как усещате интуитивно или начини да 'върнете'/развиете интуицията си?
  
  Интуицията се усеща като предчувствие или „предчувствие“. За да „върнете“ или развиете интуицията си, можете да се научите да улавяте нейните сигнали. Можете да доверите на усещанията си, обръщайки внимание на повтарящите се знаци, вглеждане в рисунките и бележките си, решаване на логически задачи и слушане на първоначалното ви усещане, без да го пренебрегвате, опитвайки се да го „разгадаете“ логично.
- Какво е значението на думата интуиция и как можем да я развием?
  
  Значението на думата интуиция произлиза от латинското „in” и „tuitionis”, което означава „в самия теб“. За да развиете своята интуиция, можете да се научите да улавяте нейните сигнали, като се доверявате на усещанията си, обръщайки внимание на повтарящите се знаци, вглеждайки се в рисунките и бележките си, решаване на логически задачи и слушане на първоначалното ви усещане без да го пренебрегвате.
- Какви са методите за трениране на шесто чувство?
- Как можем да различим интуицията от обикновеното самовнушение?

# 240 3 май 2009, 17:04 ч.

Здравейте отново!

Чета, чета и въобще не ми е ясно кога ще ви изчета Sad

(само първата ви тема е 54 стр., а аз съм на 14-та...). За това реших да ви се представя по-подробно, защото вие си се познавате, а аз се появявам ей така. А и в началото забелязах, че новите членове са написали по малко за себе си. Simple Smile

От къде да започна...наистина не знам. Както казват мои приятели - "ако напишеш автобиография, ще е бестселър." Joy

Наистина, около мен е интересно. Ами ще карам подред. Wink

На 18 години, вследствие на нередовен цикъл ми откриха микроаденом на хипофизата. Доброкачествено образувание, което обаче произвежда твърде много от хормона пролактин, който пък на свой ред пречи за забременяването. И се получава параграф 22 - за да изчезне микроаденома, трябва да се забременее. Не може обаче да се забременее, защото микроаденома произвежда твърде много от споменатия хормон. Имах час за операция на хипофизата. Понеже обаче няма нищо случайно, в деня, в който отидох да ми назначат необходимите изследвания, в кабинета бе един професор (пратен от Бога), който онемя и каза как така щели да ме оперират, без да съм лекувана първо медикаментозно. И така, моя милост, започна да взима таблетки за потискането на този хормон.

Следващ момент – на 20 години ме оперираха по спешност от кисти на яйчниците (едната се беше спукала). Поликистозните яйчници допълнително затрудняват забременяването...Опити за забременяване съм правила– многократно, стотици пъти (не бях омъжена, но имах сериозен приятел, а изпитвах ужас от факта, че може да нямам деца). 8 години пих таблетки и се стигна до момент, в който гинекологът-ендокринолог ми каза – „Или се опитваме да забременееш с някакви процедури, или лягаш под ножа да махнеме микроаденомчето.” Оказа се, че хормонът вече не се влияе от лекарството. Отговорих му, че да стана майка за мен е най-съкровенната мечта и че именно поради тази причина това ще стане, когато срещна мъжа за мен, а не поради медицински причини. И тогава сякаш нещо се промени в мен.  Излязох от кабинета, казах си „Край! Повече никакви терзания, страхове, плач и мъка! Ако Бог е решил да ме дари с дете, ще го направи, когато срещна мъжа за мен! Ако не – да бъде Неговата воля!”. Не само си го казах, но и го почувсвах, с всички фибри на тялото си. 

Два месеца по-късно се запознах с настоящия ми съпруг. Половин година по-късно заживяхме заедно, но от самото начало имахме шега между нас си, че искаме и ще имаме поне 2 деца. Той искаше 2 момчета, за мен полът беше без значение. Също така от самото ни запознанство си казвахме, че ще имаме собствен дом. Година след началото на нашето съжителство, започнах да се чувствам зле. Болки в корема, повръщане и т.н. Отидох на лекар с опасение за гастрит, а се прибрах с тест за бременност, който показа две чертички.  Можете да си представите какво изпитвах!!! Не повярвах и в следващите 2 дни направих още два теста – положителни. Проумях, че наистина съм бременна, когато в 9-та гестационна седмица видях малкото пъшкулче на монитора. Така се разплаках в кабинета, че гонекологът (беше друг, не този, при който ходех) угрижено ме попита „Желана ли е бременността?...” Grinning

Едва успях да му кажа, че е повече от желана, че плача от щастие! И така, започна очакването на нашия малък принц! Бременността ми бе повече от лека и приятна, с изключение на стреса в 18-та гест. седмица. Взеха ми кръв и резултатите показваха, че съм с много висок риск детето ми да е със Синдрома на Даун. Съобщиха ми го по телефона. Бях много сънена и може би за това изпаднах в паника. Обадих се на нашия татко, хлипаща, молеща го да се прибере. Той дотича веднага и заедно решихме, че колкото и да ни е страх, ще се подложа на амниоцентеза, за да се успокоиме, че малчо е добре (в което бяхме убедени, но в семейсвтвото му има болн детенце). И така, вярвахме, че процедурата ще мине добре и в добрите резултати, както и стана.

В началото на деветия месец от бременността си напипах бучка в гърдата. Имаше и в лимфите...Знаете какво си помислих, нали? Същото си помислиха и лекарите, но не знаеха какво да ме правят – бях бременна. И така, започна се едно разиграване – ще вадят малкия (той си беше бая едър и нямаше проблем да се извади малко по-рано, 2 седмици преди термин), няма да го вадят; имам тумор – нямам тумор; ще ми разрешат секцио – няма да ми разрешат и така до безкрай. Някъде там попаднах на вашата тема и си купих „Подсъзнанитео може всичко”. Четях го и 3-те пъти, в които ме вкарвах да раждам, а после ме изкарваха – не можело. Четях го и когато малкият вече се роди, а аз ридаех в стаята, защото педиатърката в МД, непрочела моя картон, ме изкара пред всички и им обясни как аз съм от „онези майки”, които не искат да кърмят (все пак направиха секциото, след като мамоложката от МД, Господ да й даде много здраве, обезумяла се разкрещя как така ще ми отказват, че трябвало да започна лечение възможно най-бързо). А да кърмя също беше голяма моя мечта. Спряха ми кърмата, защото е противопоказно за малчо. И пак понеже няма нищо случайно, това разиграване, неразборията в болниците, както и прехвърлянето на моя случай от специалист на специалист направи така, че попаднах в една от най-добрите болници за борба с рака. Пак благодаря на Бога и на моя шеф и неговата съпруга. (ох, звуча като наградена с Оскар, но наистина цялото ми същество им е благодарно Heart Eyes

. Знам, че ще разберете.).

Това е предисторията. 8 дни след раждането на сина ми, официално ме диагностицираха с „рак на гърдата”. И тогава, отново, си казах – „Това е изпитание. Диагнозата е дошла, защото нещо не е наред, нещо, което трябва да променя. За това сега ще се заема да спася тялото, а успоредно с това ще лекувам и душата, за да няма повече симптоми на болести.” Започнах да се лекувам – химитерапия, операция, следоперативна химиотерапия, лъчетерапия и последващо таргетно медикаментозно лечение. Не четях и не исках да чувам за страничните ефекти – именно защото вярвам в силата на подсъзнанието и как често, чувайки нещо, сме в състояние даже да си го докараме. Wink

Знаех, че мен страничните ефекти ще ме подминат и така и стана. През цялото време съм си гледала и детенце, с изключение на двете седмици, в който ме оперираха (5 дни бях в болницата след мастектомия - премахване на цялата гърда; почти рекорден брой малко дни, но трябваше да изчакам хистологията). Знаех, че ще се възстановя бързо, така и стана. Още на 3-тия ден ръката ми бе раздвижена на 100% (махат се лимфи от подмишницата). Нещо, което повечето хора с моята операция постигат след месеци тренировки, а други - така и не постигат. След всяка химиотерапия (преди операцията бяха на две седмици, след операцията - всяка седмица - нахлупвах перуката и излизахме с малкия. Има хора, който и до сега не знаят през какво сме минали. Wink

Вярвах и вярвам в Бог и в себе си и съм благодарна както на него, така и на тялото си. Да не забравям и лекарите, в чиито ръце съм се оставила и на които имам доверия, защото знам, че заедно с тях ще успея. Научих се да се обичам, уча се да простя и много други неща. Прочетох и „Болестта като път”, въобще книгите и хората, както и препятствията преди това, само са допринесли за това, сега да съм такава, каквато съм и да приемам нещата така, като ги приемам. Подготвяли са ме. Wink

Много е важно обче, че мога да разчитам и на хората около мен. Хора, които съм притеглила именно такива, каквито трябва, за да се боря. Мъжът ми например нито веднъж не ми е показал страх или колебания (а вярвайте ми, умирал е от страх, познавам го до болка). Вярва в мен дори в моменти, в които съм била от обезверена, по-обезверена. Хващал ме е за раменете и ме е разтърсвал, връщайки силата и оптимизма ми. Дали вярвам в подсъзнанието? Абсолютно да, но и в ред много други неща, които ръка за ръка дават крайния резултат. Както вярвам, че болестта е вече зад гърба ми, открила съм конфликта си, боря се с него, а и наистина, както е според ГНМ, мисля че когато туморчето се появи, вече бях в лечебната фаза (не съм хич навътре с ГНМ, пусто не ми остава време, но знам съвсем бегли детайли, в случая – важни Wink

). Вярвам и в това, че с мъжа ми ще си имаме две деца и не само ще ги имаме, но и ще ги отгледаме. А за новата къща – в края на тази година ще се нанасяме. Wink

Стана много дълъг пост, извинете за което. Имам още много да ви разкажа, но нека има и за после, наистина стана дълго. Извинявайте! bouquet