Различният първи юни

Именно, именно.
Нарича се индивидуален подход.
Но, разбира се, това е много общо казано, не всички такива дечица биха могли да бъдат в общообразователните заведения, някои от тях трябва да бъдат в специализирани учебни заведения. Заниманията с тях, за да се развиват трябва да се провеждат от подготвени специалисти, а не да се налага техните родители да се налага да се специализират, за да се грижат за развитието на децата си.
А за това трябват пари.
Но това не пречи да общуват в реална среда и да бъдат възприемани нормално, различията им тряба да се познават и да се възприемат от околния свят като разликата между блондинки и брюнетки. В смисъл естествено.

Предимство? По назад споменах, че моето дете посещаваше първа група в масова детска градина. В същата тази ДГ беше и на ясла преди това - 2 учебни години. Да, ама в яслата е по лесно, защото там общо взето ги отглеждат, няма обучителен процес както в група. Аз го вземах на обяд, защото от 13ч сме на терапия всеки ден. Уважаемите госпожи ме чакаха с него, хванат за ръка едва ли не на вратата. Един вид, колкото може по бързо да го махам, да не им пречи. Тези жени буквално ми съкратиха живота през тази първа година при тях. Ежедневно ми се повтаряше, че детето е за специализирано заведение и няма място сред децата в норма. Беше ми дошло до гуша да ги слушам как след 4 прекарани часа с детето едва ли не имат нужда от 4 месеца отпуск. До колкото ми е известно, единици са директорите на детски градини, които се съгласяват да приемат дете точно с такава диагноза, защото то е неудобно, защото е със СОП и на никой не му се плаща допълнително да се занимава с него.

Не мога да си представя колко ви смазва да водите ден след ден невинните си и чисти деца там, където не ги искат. 
Употребете енергията ни, ще ви подкрепим, вие най-добре знаете какво ви трябва.
Днеска се сетих за една стара тема "поредната налудничава идея на масларова" и песимизмът ми взе връх.

Това е масова практика.
Затова трябват освен сърце и стимули, най-вече материални.
Подходяща база, или съоръжения в базата, информирани и добре заплатени специалисти.
Омръзнало ми е да ме убеждават, колко уважение заслужават учителите. Някои заслужават паметник- други - шут.
Трябва добро заплащане- тези, които го заслужават.
Това е сериозна отговорност и сериозен труд. И заслужава да бъде добре заплатен.
И обществен натиск.
А това ще се случи, колкото повече се говори за това, колкото повече и децата и родителите се появяват и споделят, а знам, че има кой да им застане зад гърба и ги подкрепи.
Ако това се случи в детската градина на детето ми, аз бих реагирала. С мен биха реагирали и други родители, убедена съм и в крайна сметка, малко по-малко, постепенно, госпожите ще свикнат с мисълта и ще реагират адекватно.
Това е пътя. Не е лесен, но вие го знаете, много по-добре от мен.
Аз не вярвам в шествия, лозунги и плакати, овесени на шията пред Парламента.
Така противното ми изречение "Ние сме с вас", сега ще го употребя в пълния му смисъл.
Но излезте. Светът, както казах принадлежи на вас и децата ви, точно толкова, колкото и на мен и моето дете. В ежедневните ситуации, в магазина, в парка, в пясъчника, в детската градина, училище, навсякъде. И ще има някой като мен, няма да сте сами.
А за моето дете е добре да ви познава от съвсем малко. Така ще се възпита да бъдете приятели, да ви помага и да не се отнася с вас, все едно носите еленски рога на главата.
Защото и това е болезнено, знам.
Не ме питайте откъде, защото няма да ви кажа.

В такъв случай трябва обществен натиск за протекционистка държавна политика спрямо учители, възпитатели.Да не се сравняват с всеки един държавен служител, а да се намери начин за адекватното им заплащане- оттам-и прецизният им подбор.Да няма огорчени майки и пренебрегнати дечица, а да има начин всяка жена оставяйки си детето на градина спокойно да изпълнява останалите си задължения.

Специално за аутизъм, за който, признавам знаех толкова малко, оставам с впечатлението, че не е никакъв проблем децата да са заедно в градина.И без това всички деца са в известен смисъл различни, да не говорим като темперамент, светоусещане и бързина в усвояването на информация.

Вероятно когато не майките, а учителките започнат да "се натискат" за място в ДГ и преди това минат сериозно и многоетапно обучение , което разбира се, впоследствие да е обвързано не с адекватно, а с внушително заплащане, вероятно тогава няма да има място за такива бездушни същества, които ще се чудят как да препречат пътя на дете със специални нужди към градината.

Силно се надявам да не употребявам ничия енергия  .Силно се надявам да не ме съжалява никой от това което чете тук.Това, което се надявам е, ако моето дете наесен е в класа на дете, чиято майка чете тази тема, да научи детето си на толерантност към деца като моето.Защото, ако майката не знае какво е аутизъм или хипарактивност, или подобните му - би казала на детето си "Няма да играеш с ........, защото е невъзпитан и лигав".Но от прочетеното тук, тя ще се поинтересува, защо това дете има такова поведение, ще ме изчака пред училището, ще се запознаем и поговорим.Надявам се да си станем симпатични, и в следващите дни, нейното дете няма да подритва моето, или да му изсипва кошчето на главата, а ще му е обяснено от най важния учител за него как да мисли.Също така като обсъждат пред училището родителите децата си - все някоя майка ще е прочела тази тема, и ще помогне на другите майки да помислят върху изписаното тук.

Това е!

и още нещо- за училището.Не мисля, че е толкова трудно за деца с различни възможности да се поставят различни задачи за изпълнение. И да се индивидуализира учебният процес спрямо различните възможности на децата.

В моето детство имаше подобно нещо, дори и не за деца със специални нужди, а за всички.Спомням си задачките "със звездички", които бяха само за математиците, "прикрепянето" към отличник на някое дете, по-бавно усвояващо материала и др.

Винаги има място  и начин за индивидуален подход

П.С.Катина, сега прочетох поста ти.Разбира се, че няма място за съжаление.Твърде надменно дори към Бог би било някой да каже, ето аз съжалявам това дете/тази майка.Никой не знае какво ще му предложи утрешния ден.затова най-правилната дума е разбиране и съпричастност.Но преди всичко детайлно познаване на ситуацията.

Не искам да измествам темата, но в някаква степен и моето дете е различно.Няма заболяване или специални нужди, но е отглеждано до 2г.8м. вДМСГ, поради което е социално занемарено.По този повод и на мен ми се случват конфузни ситуации и ми се задават тъпи въпроси.Но в един момент реших, че вместо да се връцкам или да давам на всеки обяснение за произхода му и начинът по който сме заедно, просто е по-добре да намеря приемливо, но истинско обяснение за дефицитите му.И по този начин моето дете си намери приятели, а аз се усмихвам и приемам по естествен начин/ доколкото ми е възможно/ някои нелицеприятни реакции.

Чета тази тема и все отбягвам да пиша. Истината е, че на думи по форумите всички са много толерантни, но особено когато става дума за малки деца, майките на т.нар. нормални изпитват една ли не страх детето им да контактува с друго по различно дете, независимо в каква степен. Единици за тези, които както тук, така и на вън реагират по еднакъв начин.
Учителите пък още по зле, повечето стари кадри карат по соц модела да се мъчат да натикат всички деца в калъп и който по трудно се поддава или не влиза е бавноразвиващ или ненормален. Грубо, тъжно, но това виждам аз.   Дано да греша, но ...  

Катина, не че ви съжаляваме, но не се и радваме, нито ни е безразлично, че децата ви се борят с определени ограничения. Противно би било да е иначе, мисля.

за жалост и аз така мисля. познавам майки на дечица със специални нужди. и тяхното мнение е същото

Знам скъпа.Не ме разбра  
Преди години като гледах предавания с болни дечица и ревях като ..........съжалявах ги, мъчно ми беше, много ревях.Сега когато съм от другата страна и знам, че и тези деца се смеят, и техните родители са щастливи по свой си начин, и те си правят купони, и те се шегуват.И те плачат разбира се повечко от другите, но не са пълни нещастници, както си ги представях.Това имах предвид - дано ме разбра сега.

Нали от там тръгнахме. Чрез информираност да подобрим нещата.  Човек се страхува от това, което не познава.

Д-р Хаус току-що каза нещо велико за едно дете аутист: "Не ми е жал за детето, завиждам му". Ставаше дума, че не му се налага да лицемерничи и да спазва общоприетите "правила"...

о, и аз не съжалявам родителите на специалните дечица. даже на една майка, майката на РАЯ завиждам ужасно. рая е с даун.
а друготе приемам като родители. на деца. деца като моето.

трещерица, така е, но познавам доста информирани хора, които въпреки това не желаят контакти с подобни хора, нямам кавички за подобните, извинете.
та, не един и двама са.
не е само до информираност, а и до манталитет, сърце, душа и така нататък.

браво впрочем за темата. колкото и хора да се свържат чрез нея, от огромна полза е. за всички, не само за специалните дечица и техните родители.
колкото и хора да говорят с децата си и с близките си, ползата ще е огромна. една стъпка напред към човещината и доброто.

Да, но първо трябва наистина да желае да се осведоми. А това рядко става, когато не си лично засегнат.
Ето ще ти дам един пример. Като пиша по теми за проблем с говора в подфорум Деца с увреждания и хронични заболявания никой не ми прави проблем, че се натрапвам в някоя тема. Но в Нашите деца, ако някоя майка тепърва попита по същия въпрос и аз дам пример с проблеми, през които аз съм минала с моето дете са ми правили забележка, че натрапвам личната си история, защото тук се обсъждали деца в норма. Е, според теб това как ти звучи? Нали и майките на деца в норма трябва да се информират за различни случаи, защото едно че питащата може и да има проблем, който още не е установен и друго, поне за информация да знаят че има и различни случаи, с които като се сблъскват да не бягат като дявол от тамян. Една майка дори се оплака, че детето и дръпнало назад в развитието, защото контактувало с деца на безхаберни родители, които не го учели да говори правилно.   Някои изказаха мнение, че абсолютно са убедени, че могат да различат дете с проблеми и никога не биха позволили тяхното дете да му прави забележка или да му се подиграва. Да, но не е точно така, защото те не си личат винаги от 1 км и да ходят с диагнози залепени на челата им.

И аз се надявам това наистина да е крачка в тази посока за по добър свят на всички деца.