Защо сме различни?

Абсолютно прав си - важно е как се чувстваме... обаче не знам как да определим как е най-често...

Понякога това за което говориш в началото е въпрос на личен избор. В смисъл - ако невъзможността е само за един от партньорите, за другия остава възможността да избира - раздяла и последващо негово биологично дете или остава със същия партньор и осиновява.
Понеже не мисля че всички са еднакви, мога да кажа само за мен. Грам щета към себе си не съм усетила. За жертва и дума не може става...  Просто исках да съм майка и въобще не ме интересуваше как ще стане тая работа.

Има и още един детайл - мъжете и жените сме различни същества. Различно възприемаме нещата, различно се лекуваме

http://www.detstvomoe.org/archives/153

Това е една тема, касаеща болката, която изживяват децата ни.

Пускам я защото там са описани и петте фази на скръбта (или дълбоката загуба, каквато имаме ние).

Първата е Отричане. Втората е гняв.

ако обаче има загуба...
това се опитвам да кажа. Докато при децата загуба със сигурност винаги има, при осиновителите не винаги е така.

Ето друг пример ... двама души осиновяват, без да изключват по-нататък възможността за собствено биологично дете. Има ли загуба...

Говорила съм си с Дар по тази тема. Ами аз гняв също не съм изпитала... Може би съм още напърва фаза - отричане, кой знае. Не се заяждам, просто си мисля...

Моята истинска и голяма драма свързана с осиновяването беше с осъзнаването и приемането на първичната рана на детето ми. Това беше моят ад, който продължи към година.... виж тук си преминах като по учебник през всички описани фази  надявам се да съм си научила урока

...................

Хм... признавам, че не мога да смогна да изчета сега целият ти пост, Маг.
Думите са толкова имагинерни, а пречупвайки винаги чутото, през собствените ни възприятия, нагласи, модели... винаги има риск от съвсем различна интерпретация.
Както виждаш, дори в коментарите в линка, който си дал, има болка, има неприемане на цитата от Тол.
А не целях да обезлича нечия болка, да й дам по-малка тежест или да я подиграя.

Опитвам се не само да упражнявам върху себе си тази "ментална игра" на създаване на собствена реалност, а да я предам и на децата си. Надали ще се справя. Аз самата съм пълна с лошо зададени модели, но ще опитам.

Така че, поне в нашият случай, спрямо болките, се чувствам наравно с децата си, защото заедно ще се учим да вярваме, че сме това, което смятаме, че сме... Разбираш ли?

    Аз например съм от тези минали през всички етапи, които описваш. И съм от тези в големите възрастови

 граници именно поради факта, че не исках да взимам решението си под натиск и като заместител. Изчаках

да отработя болките си, да се запозная с това какво наистина означава да отглеждаш осиновено дете и

тогава съвсем осъзнато направих тази стъпка. И не, не съм егоист. Близо бях до това да си живея щастливо с

перфектния си съпруг и да не си усложнявям живота с чужди болки, но някак си имам твърде много любов,

разбиране, нежност и подкрепа да дам, и не ми е възможно по друг начин. Затова и реших, че това е

момента.

   А това е края на статията,която цитираш  : 




"Вижте какво ще стане, когато просто оставите едно чувство да си съществува. Създава се много страдание, много нещастие, когато вземате за истина всяка мисъл, която мине през главата ви. Една ситуация не може да ви направи нещастни. Може да ви причини физическа болка, но не да ви направи нещастни. Нещастни ви правят вашите мисли. Тълкуванията, историите, които сами си разказвате, ви правят нещастни.”

Екхарт Тол

имах 20 години, за да съм травмирана. бях много травмирана, защото нямах дете. не защото не можех да го родя.
всеки месец преживявах една малка смърт, защото не съм забременяла. защото нямаше да имам дете.
и това повече от 20 години.
в последните години не можех да докосна вече малко бебе, без да заседне буца в гърлото ми, не можех да погаля дете, без да се насълзят очите ми. децата започнаха да ме дразнят с шума и виковете си, даже с игрите си. мислех си, че да имаш деца е трудно и голямо бреме........

преди почти три години, по това време бях на края на силите си. затънала с собствената си празнота.
после се случи чудото и алекс се появи. всякакви травми и болки изчезнаха. не постепенно, а изведнъж. животът се оказа прекрасен, децата се оказаха едиственото смислено нещо на този свят, заради което си заслужава да живееш и да се бориш.


нямам травма. абсолютно никаква, свързана с това, че не мога да имам биологично дете. аз имам дете и по-мое от това няма как да имам. имам тъга, останала от това, че нямах детенце, но тя се стопява малко по малко, останал е май само споменът от нея.
в своето дете виждам себе си. уча я да плюе и че кравата има цици все полезни неща.
за секунда не спекулирам с мисълта, как ли би изглеждало родено от мен дете. не се усещам вече отдавна полудефектна, защото не мога да се размножа по тривиалния начин.
аз се размножих и то много качествено, така че съм доволна и горда от и със себе си.
в тази насока съм намерила напълно душевното си равновесие.

до мен върви мъж, който има биологично дете. възприе го едва сега, а то е вече над 20. не го беше виждал, не го беше чувал, не усеща кой знае какво спрямо него.
сега има дъщеря, която няма абсолютно нищо общо с него, нито в биологичен, нито в юридически аспект. готов е да умре за нея и тя е единственото му дете. диша чрез нея, живее чрез нея. отдавам го на еволюцията в съществото му, но той е принципно тип човек, който няма никакво чувтсво за собственост и възприема всеки индивид като отделен и преди всичко принадлежащ на себе си.

да, бозайниците може да са програмирани така, да се размножават чрез осеменяване и раждане. макар че и там има разлики. докато мъжките се бият за да посеят семето си в най-привлекателната, ерго плодовита самка, женските понякога отглеждат и рожбите на свои подобни, които или не искат, или не могат да ги гледат.

освен, че сме бозайници, сме и черешката на еволюцията. дадена ни е възможност да се размножаваме и да следваме инстинктите си и ментално. но, определено жените са по-облагодетелствани от това. и докато ние, в момента, в който се сдобием с дете, забравяме и травми и болки и детето става част от нас, то мъжете имат определено донякъде проблем с това, някои мъже........

не искам да те обидя, магьоснико, много даже ми е тъжно за теб. явно твоята болка не си успял да я преработиш и да узрееш, за да приемеш детето, което имаш като напълно свое. съжалявам за това, случва се........
дано с времето да станете част един от друг, защото е много ужасно едно дете да усети нещо подобно.

добре е, че си любител-психолог, но все пак аз имам собствена глава на раменете си и макар и лаик, съм наясно какво усещам, така че се довери на думите ми.
виждам, че и повечето майки тук не са травмирани от собствените си рани, откакто имат децата си. явно или си в грешка, или всички лъжем душмански.........
аз си мисля, че е първото.
единствената болка, която повечето от нас носят в сърцата си, е болката от раната на децата ни. само нея.

останалите болки не са свързани с репродукцията, тях всеки си ги има поотделно. я ревнив мъж или жена, я властен партньор, я несходство в характерите, загуби в семейството и така нататък.........те обаче са еднакви за цялото човечество.
не се усещам специална, не искам специално отношение.
ако ме боли, то е от спомена, че ме е боляло..........

Аз съм егоист откак се помня. На мен ми се полагаше специално отношение от дете. Нашите са виновни. И ми е хубаво, че съм била разглезено детенце. Та за егоизма ми и изискванията за специално отношение няма принос осиновяването. Мисля си, че съм била личност много преди да дойде осиновяването - със свои битки и ценности, с изисквания и загуби, с травми и стравяне. Мисля си, че не осиновяването ме направи личност. То просто си дойде, за да запълни една потребност.

Вметка - възпроизвеждането остана по финансови причини необследвано. Това за протокола... Обаче се кефя, че децата нямат и капка от кръвта на свекъра.

Болки, както ти казах по-горе нямам, но си мисля друго - едно лайно, колкото повече го бъркаш, толкова повече мирише. Ако по цял ден чета форуми и литература за онкоболни, например, нищо чудно да намеря много симптоми и признаци у мен и накрая няма начин да не се разболея и аз. Това важи и за всичко останало. Да бъркаме, да се ровим надълбоко, да пътуваме и да търсиме под вола теле, защото психолозите и психопатите са сигурни, че имаме проблем... Извинявай! Тогава със сигурност ще имаме вече нужда от специализирана помощ.
Сега е наред да се създаде нов подфорум: Осиновители - бащи: болки, рани, комплекси...

Магьоснико, подписвам се под думите ти

браво

много точно, много дълбоко, и разбира се - вярно

как бих могла да разбера болките на детето си, ако не познавам своите

или ако ги отричам, или ако се преструвам, че ги няма...

ето - аз си признавам - моето дете е най-прекрасното дете на света, но не може да излекува моята болка

обичам Нико повече от всичко и всеки друг на света и съм щастлива, и той е щастлив

срещнахме се, вървим ръка за ръка по един път и този път няма край...

но вечно ще тъгувам по нероденото си дете

това е истината

аз лично смятам, че едно от нещата, които правят една жена цялостна и осъществена са бременността и майчинството

как се преодолява този инстинкт, този копнеж, тази несбъдната мечта - аз не знам

в едно обаче съм вече сигурна - не се преодолява, като осиновиш дете

бременността .... и .... майчинството.

Е, за повечето от нас майчинството е сбъдната мечта именно чрез осиновяването. Майчинският инстинкт просто заработва в един момент, независимо че не е предшестван от великото тайнство - бременността.

Напълно откровена съм: не тъгувам по нероденото си дете. Имам си деца. Ако има тъга, то тя е, защото съм пропуснала да усетя появата на живот в утробата си. И тази тъга е чисто егоистична (ето че все пак влизам в теорията на Мага  ) - много би ми се искало да знам какво е чувството и преживяването да расте дете в корема ми. Не майчинството, аз вече съм майка, а именно бременеенето и раждането.

И съжалявам, че не съм родила децата си само и единствено заради болката, която носят в себе си и заради пропуснатите месеци заедно.

Не мога да си представя живота без тях, без именно тези две деца - МОИТЕ деца.

Думи, думи и думи.
Прочетох всичко и на всички и истина за мен открих в думите на Клюмба Ани Април и Мата.
Един мъж се престраши и ни задеде въпросите които всички сме си задали и ни заболя от истината.

За мен майчинството е най-големия дар в живота ми но съм от жените които искат и да изпитат раждането кърминити

Чисто психологически и през личния ми опит с толкова много осиновители - да, невъзможността да имаш дете е болка, загуба, рана, травма (всеки се разпознава в различни думи).

Отново психологически и през личния ми опит с толкова много осиновени деца - да, първична рана от изоставянето има.

Съзнателното или подсъзнателното отричане на която и да е от двете болки не ги заличава - нито от нашия живот, нито от живота на децата ни.

Като психолог, който работи предимно с осиновители и осиновени  - виждам тези болки в неизплаканите ви сълзи, преживявам ги в сърцето си, уча ви да ги разпознавате в собствените ви сърца, за да можем заедно да превържем или излекуваме раните.

Дали обобщавам или съм обременена в мисленето, тъй като когато родителите търсят помощ, проблемите вече са доста усложнени? Възможно е. Вероятно ако и аз един ден напиша книга и ви разкажа за моя опит, за моите срещи със сърцата на осиновените деца и техните родители, ще звуча като Верие.

Чувствителността, разпознаването, признаването, отработването на собствените ни болки помага невероятно много за пълноценното разбиране на душата на децата ни.

Радвам се, че има хора като теб, които препрочитат и намират нещо ново. И, че го споделяш с нас.

Не мисля, че вярваш, че само бащите осиновители страдат. (Вярвам, че на повечето мъже, които не могат да имат деца, това хич не им влияе на потентността). Надавам се и да не си искала и да ме обидиш по този начин.

Радвам се, че повечето от вас се чувствате реализирани чрез децата си.

Искам само да ви припомня, че повечето от вас имат деца във възраст, в която почти няма тежки проявления на техните демони. Мисля, че започват да се усещат доста по-сериозно около училище и след това.

Искам да сме по-подготвени за тях. За да не ни изненадват.

Започнах темата с обяснението, че тежка и болезнена. Можете да я прескачате ако я разпознавате като опит да ровя в болките ви.

Само вие можете да го направите. И то ако искате или намерите мотивация за това.

Аз си ровя в моите. И не ми е лесно да ги споделям с вас. Иска ли ни се или не света е пълен с болка. Аз се уча, аз се опитвам да направя болката ми приятел. Защото не мога да избягам от нея.

И сякаш все по-добре се справям. Не мисля, че е добро решение да крием болките си в някой тъмен ъгъл на душата ни.

Здрасти, Маг, за втори път отваряш тази тема. Аз помня  .
Предполагам, че темата ще има и интересно развитие, особено ако запазим добрия тон. Ще я следя с интерес.

Сега да кажа за себе си - нямам болка. Не е отричане, знам много точно, че нямам болка, защото едно време, някога, преди, всяко малко препятствие в живота ми ме изпращаше мислено там, при онова гробче, където тя почива и цялата ми същност се изпълваше с тъга.
Сега това е минало. Не, че не се сещам за нея, но тя грее в очите на дъщеря ми. Имам завършеност - това, което започна преди 9 години, завърши миналата година.

Не знам, какво щеше да бъде, ако тя не се беше появила. Не знам, дали щеше да е същото, ако беше дошъл само баткото... Просто те се появиха по едно и също време, с 9 дена разлика - тя с двете черти, той - реално. Най-вероятно на този въпрос могат да отговорят майките, чиито осиновени и биологични деца са се появили в по-голям диапазон от време. На мен лично би ми било интересно, освен това определено смятам, че е по темата.

Надявам се, че някой ден, когато той влезе в пубертета или малко по-рано, и започне фактическото обработване на болката при него, моите чувства към моите си рани, няма да се променят. Но и това го има в зара.

А иначе изобщо не се чувствам различна - нито аз, нито децата си чувствам различни. Някъде бях писала, че до толкова съм забравила, че баткото е осиновен, че ако се понапъна малко може и да си "спомня" как съм го раждала.