малка уличка, в която стават чудеса" - това или нещо подобно се пееше в една детска песничка. Та как да я запомним тази уличка, всяко камъче по нея, домовете на детството с големите, незакрити прозорци, случайно поникналото там градинско цвете, толкова изненадващо красиво.
Как да напишем съвместно с децата ни приказката? Така, след време да е отворена, да си я четат и допълват.
Имам камера, но нямам навика да снимам. Правим и малко снимки. Та се замислих...
Страхувате ли се, че след време ще забравите всичко онези моменти на умиление, на стоварило се изведнъж щастие, на поразителни открития? Това, което ни казват. Случайните, непреднамерени жестове. Как ни учат да обичаме, да прощаваме.
Темата -нещо като шкафче за спомени. Какво не искате да забравите от днес, от вчера? Какво тя/той направи и бихте го врязали в паметта си завинаги?
Умишлено не искам да давам примери, защото така се създава посока. А децата и ние самите сме много различни.