От доста време ви чета, почти се чувствам една от вас, май дойде и моят ред да разкажа. Ще се опитам да съм кратка. Историята:
Когато го срещнах знаех, че това е моята липсваща половинка. Само след три месеца живеехме заедно, след още няколко вече мислехме за бебе. То дойде трудно и с много борба. Между нас винаги е имало особена хармония, никога за нищо не сме се карали. До моето забременяване. От хормони ли, от що ли станах особено чувствителна. За първи път тогава се прибрах за няколко дни у нас. Върна ме. След раждането на детето установих, че си пише с бившето гадже. Беше нещо като целодневен чат. На пръв поглед нищо особено - за работата, семействата, децата. Но всичко, което се споделяше с мен, после се споделяше и с нея. Аз винаги съм знаела, че поддържат връзка, дори се виждат, но този път я почувствах като трети човек в семейството. По това време той с мен някак не говореше, главата му беше една отнесена. Не знам дали от работа, както твърдеше или от друго. Повдигнах въпроса с кореспонденцията, казах, че не ми е приятно и искам да спре. Обеща ми и нищо не направи. И така шест месеца, в които аз молех да се спре, той обещаваше и продължаваше. За тия шест месеца успях да се превърна в чудовище, което виждаше под всеки вол теле. Някак си се самоубедих да не му вярвам толкова, да се отдръпна, абе усещах все едно ураган е минал и ме е отнесъл. В един момент спряха да си пишат, но аз останах все така опустошена. Започнахме да се караме и то все за дребни неща. Големите проблеми решавахме с лекота. Непрекъснато, обаче, имам усещането, че не получавам нужното внимание, то все не ми стига. Сега се дразня, че излиза без мен, това не се случва често, веднъж седмично се вижда я с колеги, я с приятели и категорично отказва да ме взема с него. Сигурна съм, че се вижда точно с тези хора. Но не ми е приятно да се връща към 12 и всяко обаждане, че ще закъснее ме прави заядлива. Освен всичко друго сега съм решила, че си пада по една колежка. Той скоро започна нова работа, опитва се да се внедри в колектива. И е успял да се внедри най-успешно сред две колежки. При пореданата ни разправия снощи каза, че фактите са такива - най-близките му хора в офиса били жени. При това въпросната дама на моите подозрения е от този пърхащ с мигли вид, който се чувства вечно безпомощен и чака помощ и спасение. А моят човек обича да се изявява като самарянин. Аз отново споделих притесненията си, говорих много пъти с него, получих признанието, че няма да ме зареже, което обаче не ме топли. Знам, че няма да ме зареже. Въпросът е какво ще става паралелно с мен. В крайна сметка ми обясни, че семейството му било най-важния приоритет и в същото време не спира да се майтапи с мен по адрес на колежката. Знам, че съм станала почти патологично ревнива /а никога, ама никога по-рано през живота си не съм била такава/, казала съм му го, казала съм, че не се харесвам и не се искам такава и да спре с майтапите. Пак обеща и пак не спира. А аз имам развинтено въображение.
Той: най-умният мъж, когото съм срещала. Обичах го много. Сега дали го обичам не знам. Не мога да го кажа със сигурност. От финансова гледна точка ни гледа - мен и детето, нямам никакви оплаквания. Но вниманието нещо все не ми стига. Напоследък не излизаме никъде заедно, не си говориме много /изключение правят последните две седмици/, може да седи пред компютъра с часове, може дори да предпочете да пише коментари в някой форум, вместо да излезе с нас на разходка. Секс бихме правили, само ако аз го инициирам. Признания защо е с мен мога да получа само след настоятелни и напоителни разговори, които вече и на мен писнаха. И пак са половинчати тези признания. Факт е, че след разговорите ни е имало някаква промяна от негова страна, но някак все не се чувствам обичана.
Дилемата: Станала съм невероятно ревнива. Не искам да излиза без мен, непрекъснато се страхувам, че е залитнал по колежката. Съзнавам, че ако не е тази колежка вероятно ще е друга. Опитвам се да се боря със себе си, но не успявам. Страх ме е, че отново ще започне да споделя с още някой нашите неща, страх ме е, че вече не ме обича, страх ме е, че благодарение на всичките ми усилия нещата вече са прецакани. Снощи ми вика много, не можело така, нямало да спре да се вижда с жени и пие кафета с тях, само защото аз ревнувам. А аз не го и искам. Не издържах и му казах, че се разделяме. Все едно не ме чу. Замислих се върху евентуална раздяла и неочаквано за мен ми стана леко. Само че...как да обясня на детето /на 2 години е/, че вече няма да вижда баща си, който тя обожава, всяка сутрин и всяка вечер? Как да издържа на питащите детски очи? Как да издържа, когато се разплаче...Наистина съм объркана. Не мога да кажа еднозначно искам ли да остана при този мъж или не искам...А толкова сълзи, колкото изплаках през последните три години, не съм изплаквала през целия си живот досега.
Моля, кажете ми какво мислите, дайте ми акъл...