Бабите и дядовците

при нас като цяло няма проблеми, детето получава само любов и внимание от баба си и двамата си дядовци, а и от другите си роднини. при роднините на мъжа ми е по-лесно, първо е бебето на родата, защото идва доста по-късно от братовчедите си, второ, не е първото осиновено дете в семейството в широки рамки. при моите ... в началото моят баща еднократно се издъни и аз, пусто, ще го помня дълго, въпреки че той многократно се е реванширал за простъпката си. понеже не сме спестявали информацията за произхода, докато течеше процедурата и носехме само снимки на детето, хванах баща ми с лупа в ръка над снимките и едно изражение ... в последствие, след като я опозна, естествено й стана искрен и горещ фен сега много им липсва, тъй като сме доста далече ... за мен пък проблеми, дори и евентуални, с роднини няма, но няма и бенефити от типа гледане за някой друг час, докато мама и тате излязат сами някъде ...

при нас също няма проблем, майка ми и баща ми обожават Боби и не само защото им е първо внуче, макар че баща ми трудно показва чувствата си, вуйчото го глезундри, сестрата на съпруга мисъщо много го обича. В началото имах някакви резерви дали свекъра и свекървата ще го обичат, но те се изпариха бързо. Вярно че имаше един период, в който свекърва ми минаваше до нас, но не се обаждаше да го види например, но пък тя си е по принцип такава и не мога да се сърдя за това. Вярно е че и другите двама внуци са ги гледали много повече, но много обичат и Боби, е не идват непрекъснато, но пък много се радват ние като отидем на гости, може да са по-особени, но си го обичат.  Ако трябва да направя някакъв извод - не мога да се оплача, не че няма някои неща които да не ме дразнят, но....... ттова май си  е мой проблем, в крайна сметка разлика в поколенията.

а всъщност, какво мислите за ползите за детето от непосредственото, близко, къде повече къде по-малко активно присъствие на баби и дядовци, а и други роднини, при израстването и възпитанието му? мен малко ме позагризва, че напрактика съм лишила дребната от тази ектсра ... аз имам топли спомени от моите, а и като цяло имах бая рода около мен като малка ... само добре ми е идвало, но дали е от съществено значение, ми е чуденката.

Не знам, нямам никаква идея, но според мен много зависи от конкретните баби, дядовци и други роднини. И аз имам топли спомени от едната ми баба, на практика аз по цял ден стоях при нея - не съм ходела на детска, после до 3-ти клас пак у тях стоях половината ден. Реално до към 10-11 години не помня майка си, помня баба си.
Моята майка не става за чести и продължителни контакти с децата ми - тя е свикнала да нарежда на всички, всичко около нея да е подредено - играчките служат само за седене в кошовете и в никакъв случай за игра, пък и е на възраст и говори глупости, без да се усеща, че големия попива всичко. Свекърва ми пък съвсем за нищо не става - тя един нормален разговор не може да проведе с детето - държи се все едно той е на 1 година. Виж като се съберат на мъж ми семейството при леля му с всичките му братовчеди, братя, прабаби и т.н., тогава съм за присъствие на децата - става весело и те се забавляват, а не се чудят как да избягат от алчни бабешки ръце, които се опитват да ги докопат за да ги налигават (това малката предимно бяга, а напоследък и големия)  . Както се вижда аз не съм привърженик на бабите 

За едната баба вече писах, и 3-4 пъти годишно там ми е много. За другата  ми е тъжно, че е далече.
Мисля, че е важно децата да се чувстват част от една традиция, от цял род, в който така или иначе са "присадени". Мисля, че ще им помага да си изградят правилна представа за произход, идентичност и подобни, когато дойде време да търсят и намират кръвни роднини. Мислела съм си например за понякога жестоката роля на биологичните баби, които в много случаи са решавали от името на непълнолетните майки. Изоставянето на дете е част и от тяхната история. Затова си и мисля, че нашите пък си имат своята огледална роля като баби  и дядовци на осиновени деца.
Тъжно ми става, като чета, че повечето май имат проблеми... 

Няма да съм обективна , затова и се въздържам.В  живота на децат ми смятам, че е голяма липсата на баби и дядовци. В лицето на майка ми загубиха страхотна баба, единствената , която са имали.

Господ здраве и живот да дава на свекърва ми още дълги години!   Аз отчитам общуването на децата ми с нея като безценен дар за тях. Истинска баба-мечта.


Напоследък и свекърва ми, и майка ми идват у нас въоръжени с онези мили стари албуми с пооръфани и потъмнели черно-бели снимки и запознават Ваньо с предците си. На детето му е определено интересно и все пита за още и още подробности.

Майка ми е един истински войник, макар и пояти на 80 и гледаща болен мъж е винаги на разположение. Тя има вече 6 внучета и обича всичи еднакво. Малко е командир, но контактът с баба им се отразява изключително градивно, успокояващо и позитивно на децата. Ние обаче си оставяме децата един път на 3 месеца при крайна необходимост. Тя идва поне веднъж седмично за да се виждат - четат книжки, играят, пеят, гушкат се, не се целуват ...

С другите баба и дядо - знаяително по-млади нещата са различни. Говори се за пари, подаръци, сравняват ги с другите си внучета, децата трябва да им се заведат за да ги видят, отказват гледане (моли ги мъжът ми от време на време щото му се иска да го правят). В същото време гледат децата на зълва ми беприкословно.

Децата ми виждат два модела на бабино поведение и стандарти и са достатъчно интуитивни да се нагаждат според ситуацията.

Здравейте! КаЕдва днес видях тази тема във форума! Ние сме подали документи преди 6 месеца.Който е чакал ще ме разбере.Мъжът ми много държеше майка му да знае и тя го прие учудващо добре.Преди 1 месец се разигра случка като в сериал.Мъжът ми звъни по телефона на своя братовчедка, която живее в друг град и я моли за съдействие по въпроса- да отиде в техните социални грижи, да започне да им напомня, че ние сме в списъка, че не можем само да звъним по телефона и не на последно място, тъй като тя е доста популяна в своя град може да ги подсети, че не добре да слагат папката ни постоянно на задни позиции.И представете си в този момента маминка е там.Става свидетел на този разговор, естествено разколебава роднината, тя си сменя позицията и отношението към самата наша инициатива.И това не е всичко-инициира среща и с моята мама, аба дейност иполовина.Всичко това свързано с преходи от порядъка на 50-60 километра.И естествено моичкия не коментира нищичко с мама.Не ме разбирайте погрешно-той наистина вярвам, че желае да си осиновим детенце, но не може да й се противопостави.Каза, че ние сме си решили и ще го направим.Но аз се опасявам, че ако въобще някога ни се обадят от някъде, съкровището ще успее да ни помрачи радостта.Няма да ни помогне по никакъв начин да преодолем никой от страховете си.А вероятно такива ще има.Стана дълго обяснение, но моля ви, споделете, какъв е вашият опит в подобни ситуации

всички баби и дядовци на александра от моя страна и страна на мъжа ми са луди по нея.
и аз съжалявам, че рядко ги вижда. любовта никога не може да е достатъчна, а те я заливат с обич.
има големи дебати за това, че детето може да бъде оставено на едните или на другите. да си го гледали
родителите ми нямат други внучета, така че не сравняват.
родителите на мъжа ми имат още две, но алекс е фаворитката, защото другите две са момчета и над 20 годишни.
няма свои и осиновени, просто има внучета, които се обичат безкористно и необятно.

Скъпа Бонита,
Някой ден рано или късно свекърва ти, майка ти и другите по-възрастни с едно поколение, ще си отидат от този свят. А вие ще сте тук - сами, без дете, без радост в живота. Какво ще мислите тогава ти и мъжа ти - струвало ли си е заради техните чувства вие да сте нещастни?

Абстрахирайте се от тях и техните настроения. Най-вероятно когато детето дойде у вас, те ще се променят и ще го заобичат силно. Може и да не се променят и да не го приемат - тогава пък вие имате право да не ги приемате тях.

Вие сте отделно семейство и като такова сами градите своето щастие. Всички околни са само допълнение към вас. Погледни дълбоко в сърцето си и реши за себе си - искаш ли да осиновиш дете? Ако отговорът е да, действай смело. Ако обаче имаш и най-малкото съмнение... по-добре не го прави.

bonita_09, всички тези неща, за които говориш са преходни. Нали всеки човек трябва да го извърви пътя до това решение, да осинови. Същото трябва да направят и нашите родители. Защо си мислим, че за тях е лесно. Вярно е, че животът си е наш и, че щастието си зависи от нас и че най-накрая ще направим каквото сме решили (тука напълно подкрепям думите на Фоксче). Но трябва да дадем и на тях възможност да обмислят нещата, да свикнат с мисълта, че внучето е осиновено за да може в крайна сметка да го приемат като най-нормалното нещо на земята.
Моят опит до сега е такъв - ние със съпруга ми взехме решението и оттогава си живеем кротко и спокойно и си очакваме писмото (или обаждането, както стана всъщност) и не сме се допитвали до родителите ни за мнение. Само им съобщихме какво сме решили. Не е имало някакви съпротиви или разговори или нещо  от сорта. Вече споделих в съседната тема, че ни се обадиха, че сме избрани да станем родители на едно бебенце и тогава всъщност стана ясно, че до този момент нашите родители са смятали осиновяването като нещо абстрактно, като нещо, което може би няма да се случи и пр. Постепенно наблюдавам тяхната промяна в мисленето и поведението им. Изслушах всичките им бисери, поговорихме си и т.н. Когато видяха детето, всичко замря, разговорите спряха. Сега всички са се наострили да дават акъл, сякаш ние с мъжа ми сме някакви полуидиоти, на които със сигурност задачата им е да уморят детето за два дни. Намесиха се във всичко,което не им е работа и най-важното, в неща, за които никога до сега не са се месили. Така, че всичко е преходно и всичко се преживява. Аз говоря, когато има някакви проблеми. Не оставям нещата сами да се наместват. И в момента говоря и с нашите и със свекърите. Само така според мен може донякъде да се тушират намесите им и да се преодолеят страховете им.
 .

Бонита, нещата ще се променят ,когато детенцето дойде у вас.
И моята свекърва не подскачаше от радост,когато им съобщихме решението си да осиновим,макар да каза ,че ни подкрепя.Сега обаче не може и ден да изкара ,без да види малкия.

Скъпа Бонита, аз като съобщих че сме решили да осиновяваме,не исках одобрение от родителите ни,просто го съобщих.Както ти казва Фоксче,ако ти самата си решила,не смятам че мнението на родителите има някакво значение.И моята майка реагира остро в началото,но смятам че ще е най-добрата баба на света и ще обича моето дете.Всеки човек е различен и може би им трябва време да осъзнаят нещата.Лошото е,че обществото ни  още не е „узряло“ и много е важно „какво ще кажат хората“.Аз с това си обяснявам отношението и притеснението на някои от нашите родители.Но знаеш ли,за мен по- важно от моето семейство няма!Кой каквото иска да казва и да прави!Живот и здраве да огрее слънцето и нашата уличка-да успеем да си осиновим детенце,няма да има по щастлива жена от мен!Напук на всичко и на всички!Успех ти желая и горе главата!

Това е абсолютно вярно, независимо дали детето е родно или осиновено.
Ако някога осиновим дете, няма да бъде прието особено от свекърва ми. Бях и споменала желанието ни да осиновим дете, а тя подскочи до тавана и каза: Какво, НЕ в никакъв случай, а физиономията и излъчваше отвращение...........като че ли зависи от нея.