На 33 г. съм, през живота ми, така и не се намери мъж, който да ме приеме - може би съм грозна или зла - дори не съм убедена в причината. По-важното е, чи винаги съм била сама. Една от най-големите ми мечти беше някога приятелят ми да иска да ме запознае с родителите си... Точно от това ме е страх.
Дали фактът, че съм се впуснала да имам дете назависимо със или без половинка не е лудост? Самотният родител за мен е герой, но какво му коства това героиство? С какво право да създам дете без втори родител? Или, както каза майка ми - егоизъм е не да създадеш дете, а да не създадеш такова..
Честно казано мисля доста, макар и вече да е късно. Инсеминацията е факт. Въпросът е дали е успешна, но това ще разберем до около седмица... Притеснява ме по-скоро, ако резултатът е положителен, дали не съм направила грешка спрямо детето - за себе си съм убедена, че съм направила най-добрия избор. Мъжът често е до време, малко са късметлийките....