На 1 година и 8 месеца...

За дете на 2 повечето обяснения са абстрактни, та аз предпочитам да казвам истината и то тази, която е нужна и на двамата. Хубаво е като родители да си припомняме, а да го припомняме и на децата, че ролята ни на авторитети е временна.



Къде казвам, че не трябва да се дава обяснение? Коментирахте, че запраната на ударите като цяло не може да се обясни. Казах как може да се обясни, но увлечена в реторика забравих къде пиша и поясних, че дори и да не може да се обясни е добре да се забрани. Има такива моменти, в които детето не е съгласно или не може да разбере логиката, но тогава се налага да ни се довери. Няма как да се научи какво е доверие и какво представляват абстрактните, както ги наричаш, понятия, ако никога не ги чуе.

За шамарите, предполагам, знаете какво мисля, та няма да се повтарям, а и темата не е за шамарите. Разбира се, не всеки има способността да запази самообладание, да бъде емоционално неутрален и твърд, когато е необходимо.

Чудно ми е, наистина, защото всичко се вижда в такива крайности, защо в подобни теми липсва каквато и да е толерантност и любопитство към чуждата гледна точка? излиза, че това не са теми, а рингове за спаринг. Еми, на мен това изобщо не ми е забавно. Извинете за отклонението.

Какво да го питам, notar?? Да го питам, когато е на годинка, дали знае що е състрадание? Да очаквам от него да е наясно със сложния комплекс от човешки взаимоотношения, чието познаване не е генетично заложено, а се създава с времето /и се променя с него/? Не е много трудно да разбереш какво изпитва детето ти, защото прикритите чувства и лицемерното подвеждане са прийом на възрастните, не на децата им. Нито пък е особено трудно да допуснеш, че познаването на хората и техните емоции изисква хора покрай теб - колкото повече хора, толкова повече знание. Днес мирогледът ти обхваща трима души и мислиш, че светът се върти около тях, утре срещаш триста и осъзнаваш, че цялата работа била далеч по-различна и многообразна, отколкото си предполагал. Не подценявам децата, но и не мисля, че те, с мъничкото си светче и чисто бяло съзнание, могат да бъдат оставени на самотек. Това е.


P.S. За задължителни средства наистина никой не говори. Както казва Judy, обсъждаме подходи. По-рано вече споделих, че симпатизирам на родители, които се фиксират не върху себе си и методите, които използват, а върху крайния резултат при детето. Аз лично не бих посмяла да твърдя, че няма никога да направя това или онова, защото ми звучи самонадеяно. Колекционирам всякакви средства и всякакъв опит, за да мога да съм подготвена за всякакви случаи - нима някой знае с какво може да се сблъска?

Няма как да не се разсъждава върху подходите когато се гони някаква определена цел, си мисля аз.  Защото аз мога да я гоня, ама ако съм избрала неподходящ подход, мога не само да не я стигна, ами да си навлека проблеми, които тепърва да трябва да разрешавам.

Права си, така е, но е вярно и това, че когато подходът не дава целените резултати се променя подходът, не целта. Понякога може и целта да е погрешно набелязана, но се случва по- рядко или поне по- рядко се установява.

Нещо много се задълбочихте в неща, които ми се струват напълно излишни. Дали съм излагала детето, че ме боли, ако ме е ударило, а не ме е заболяло или пък съм го излъгала като съм го ударила и съм казала, че не се удря. Ами излъгала съм го и в двата случая чисто и просто. Излъгала съм го и ако кажа, че не се удря по принцип. И в същото време не съм го излъгала, защото е вярно, че не се удря по принцип, вярно е, че ако удариш някой може да го заболи и е вярно (за съжаление), че по-големият и силният (или по-опитният, оцелелият през бурите на живота) може да удря, но по-малкият и слабият не може. Просто поради ограничения опит и способности на детето не може винаги да му обясняваме всички аспекти на дадено действие или ситуация. Така е - всеки си избира подход, който му се струва подходящ и действа на детето му. Така че - предлагам мир. Ако някой има практични предложения или личен опит да сподели с авторката как да се справи с нейното дете, той ще е най-полезен

Човекът иска да каже, че много често подценяваме чувствата на децата, защото още не могат да ги изразят вербално. Всяко дете малко или много е "жертва" на тази родителска грешка. Сигурно и ти като се поровиш в ранните си спомени ще се сетиш за такива моменти. Майка ми например много пъти ми е казвала, когато съм споделяла, че съм преживяла някакво страдание, на което те не са обърнали внимание, "Ами ти защо не ми каза?". Е как дете на 4-5 години да разкаже преживяванията си? Нереално е да го очакваш. Детето показва как се чувства и ако не бързаш да сложиш всяко нежелано или по-особено поведение под знаменател глезотия, а се опиташ да го разбереш, можеш да спестиш много проблеми за в бъдеще.

Аз затова и съм убедена, че децата изпитват съчувствие през втората половина на втората си година, защото наблюдавам внимателно дъщеря ми и децата, с които играе.

Дори и да избереш подход, който ти приляга, според мен е трудно да не се срещне детето и с различни методи. Децата тръгват на детска градина, после на училище и т.н, реално ще прекарват повече време с други хора, отколкото с нас.  
Всъщност дали нещо е успешно или не дългосрочно,  не може винаги да се познае от настоящите прояви. Преди малко четох един пост на baibibi в темата за приятелството, казваше нещо от сорта, че не събирала децата си с някакво невъзможно момченце, което удряло, хапело, щипело и т.н, а майката само повтаряла "не така, маме", но сега същото, на десет години,  било "образец на приятен характер". С това не се опитвам да внушавам, че трябва да постъпваме като въпросната майка, а само отбелязвам, че ако сега сме постигнали нещо и ни изглежда успешно или обратното, не е сигурно, че после нещата няма да се променят.
Освен това деца, възпитавани в едно и също семейство, с едни и същи методи, се оказва, че много се различават като външна изява /всеизвестен факт/.
Според мен най-адекватно е да се опираме на интуицията си по отношение на собствените ни деца. Доколкото познавам мама, съм убедена, че тя никога особено не е теоретизирала по отношение на възпитанието, пък ние израснахме горе долу хармонични хора.

valerie Ние теоретизираме, защото някой търси помощ. От друга страна никога не можеш да знаеш дали следваш интуицията, родителския модел, който сме усвоили или преследваме решаването на собствените си проблеми със себе си. Затова не е лошо да се срещат мнения по въпроса, за да се абстрахираме по- лесно от субективните си преживявания. Няма универсални подходи, но има някакви изследвания и насоки, има и чудесни идеи от други родители.

Не можем да омаловажаваме ролята си на родители. Другите хора, които ще срещат децата ни нямат нищо общо с нашите грешки и изборите, които правим, защото ние сме родителите и нашето поведение е определящо. Другите, добри или лоши, си остават по- незначителни по отношение на влиянието им върху поведението и възгледите на нашите деца.

Homesick Емпатия е способността да съпреживяваш мислите, чувствата и емоциите на другите. Има различни видове емпатия, но в случая с удрянето би могла да послужи предиктивната емпатия, която ни позволява да предскажем какво ще изпита другия. На емпатията донякъде се гради цялото ни общество и е хубаво да учим детето на емпатия. Малките деца, обаче не са способни да подобни сложни мисловни връзки. Те могат да съчувстват на друго дете, ако плаче, да прегърнат мама ако и е лошо, но това няма да им попречи да ударят другото дете или мама. 2 годишните деца имат твърде малко опит със себе си и с другите, за да могат да си представят как се чувства някой, колко го боли, какви емоции може да преживее. Да не говорим, че малко деца на тази възраст имат пълен набор от задръжки, за да ги използват и да не причинят болка. Най- много да изпитат вина след като са си изпуснали нервите, но предполагам никой не иска това, защото вината ще донесе повторения на постъпката или нещо още по- лошо.

За да няма недоразумения подчертавам, че децата са способни да разберат, че другите ги боли, но имат твърде малко опит за диапазона на емпатията. Както виждаме всеки ден те и себе си нараняват, защото не могат да предвидят всички случаи, при които някакво действие ще доведе до болка, а какво остава за другите.

В това вече не съм убедена, защото едни и същи хора си пишат и отговарят, а на останалите  имам чувството, че въобще  не им се чете мнението.
А с другото принципно съм съгласна, но докато пишем във форума, децата ни растат. Различни. Може пътищата им да се срещнат, както и ние задочно чрез тях.

Всеки чете онова, което смята за полезно. За да съм напълно точна- аз теоретизирам по повод зададеният въпрос, а за останалите предполагам. Нормално е при различни хора и различни подходи да възникне и спор. Споровете често се разгорещяват, защото всички обичат децата си и искат да се грижат за тях възможно най- добре, а възможните грешки са по- трудни за приемане при такава сложна емоционална ситуация. Предполагам, разбира се. Този форум е за взаимопомощ и вярвам, че си върши работата въпреки споровете. 

А на мен ми се струва, че в подобни теми по-скоро пишещите търсят това, което се доближава най-много до тяхното светоусещане. И единственото, което намират,  е потвърждение на собствената им представа за правилна посока.  Нещо от сорта "точно така, как хубаво го каза, че даже го и подкрепи с научни изследвания и доказателства". Което понякога не е лошо. Може би изхождам от себе си. Дано да не съм права, дано там, където е наложителна промяна, тя да се случва.

Да, съгласна съм. Може би е по-коректно да се каже че, както се изрази ЧеКа по-рано, удрянето дава възможност на майката да учи детето на емпатия. И с времето съзнанието, че удрянето предизвиква болка ще да започне да действа като възпиращ фактор, един от механизмите за самоконтрол. Както споменах, случвало ми се е дъщеря ми да ме удря, но то е било по-скоро в процеса на някаква игра, отколкото в изблик на гняв. И тогава изобщо не съм лъгала, че ме боли, ами си ме е боляло Ако минем през фазата на удряне от гняв, разочарование или обида, тогава ще видя как ще се справям.

Аз не виждам нищо лошо в споровете. Просто има хора, като крейзи чик например (нищо лично), които са прекалено категорични, остри и даже агресивни в изказванията си. Оттам нещата започват леко да ескалират и да се нагорещяват. Но и това не е кой знае каква болка. Взаимопомощта е налице - всеки казва какво е опитал, какво е прочел, какво е видял и от една такава дискусия може да се извлече полезна информация.

Чела съм че на децата не бива да се казва примерно:не това или онова,а да им се даде отговор,да им се каже или покаже какво всъщност да направят...
Защото то чува "не",но не знае какво да направи.
Обясних ли добре
Примерно вместо да казваш не,изпревари момента и му покажи нещо друго с което да се занимава.

Давам примери, които според мен са някакъв признак на съпричастност, на емпатия. За да съм по темата, че снощи малко се отклоних, защото синът ми тръгва на детска градина и вече откривам някои различия в подходите
Когато мъжът ми шофира и се нервира, че останалите не спазват правилата по пътищата, Иво винаги загрижено заявява "Не се ядосвай тате, моля те. Нали има полицаи..."
Преди известно време с всичкия си акъл пипнах включен пасатор и почти не си отрязах пръста, детето първо замръзна, сигурно от изумление как е възможно  , после зарева, а в продължение на седмици всеки ден по стотина пъти ме питаше как ми е пръста и дали минава раната.
Когато прабаба му казва, че я болят краката, той ходи и я гали, за да мине болката.
Съчувства на децата, които не ги изкарват зимата, защото те сигурно искали да си играят с други.
Дете  на пишеща по тази тема даваше вълшебно сиропче срещу тъга на сина ми, когато  той зарева пред нея
Има случаи, в които поради невъзможност все още да контролират емоциите си, децата първо ги изразяват, после се сещат за другите, но биха се сетили само, ако преди това все пак сме им признали способността да изпитват съчувствие и сме им помагали постепенно да го възпитат. Давам пример и от снощи - на гости вкъщи една приятелка   на сина ми,  сдърпаха се  -той  искал да прави влак от кубчета, тя- замък за принцеси. Иво след известно  време й заявява " искам да си ходиш, защото не ми е интересно да играя с теб". Тя му казва и "ти не си интересен, моята приятелка е Диди" Момиченцето след малко си тръгва,  синът ми се разревава "изгоних Валя, тя сега ще плаче, обидена ми е". В момента на яда не е успял да се овладее, но в крайна сметка явно разбира какво се случва.
Трудно ми е да повярвам, че всички имаме съвършени реакции и знаем как да постъпим винаги, но колкото по-рано признаем правото на едно дете да се вълнува от останалите, толкова по-рано те ще се превърнат във важна част от неговия свят. Както и с всичко останало.