Книги, свързани с ислямския /или мюсюлманския/ свят

Няма проблем,но ми изпрати адрес,по-добре на лични.

Имам още няколко,но са само сканирани   снимки,не са минали обработка.
"Една арабска принцеса разказва"
"Ни мъж,ни жена..."
"Бях само на дванайсет"
"Затворничка в Багдад"
"Дъщерите на принцеса султана"

Днес си купих "Казвам се Салма" и  "Откраднатото лице".
Някакви отзиви?

Разменям ги за прочит ,ако някой има желание

И двете ми харесаха! "Казвам се Салма" на Фадия Фахир даже повече ме впечатли, макар че бях малко скептично настроена. Тази книга не е по истинска история, както "Откраднатото лице", но просто те грабва. А някой да е чел „Стълбове от сол” - другия роман на Фахир?

По-назад някой беше писал за тази книжка.Ама не помня кой и какво 

За "Откраднатото лице" има интересна статия във в.Стандарт

Откраднатото лице

Хит на тазгодишния (2001г.) франкфуртски панаир на книгата през октомври беше "Откраднатото лице" - документален разказ на 20-годишната афганка Латифа. На 26 септември 1996 г. талибаните завземат Кабул и променят драматично живота на милиони. Забраната жените да работят не означава просто да си останат вкъщи. Рухва цялата система на здравеопазването и образованието, защото повече от половината лекари и учители в Афганистан са били жени. Поради липса на полицайки на контролно-пропускателните пунктове 8-годишни момченца - единствените същества, на които е позволено да се докосват до жена - са назначени да обискират жените. Стига се дотам, че пред мъртвешката тишина на града жителите на Кабул съжаляват за неспирните битки в столицата между враждуващите фракции на муджахидините. Латифа споделя: "Нашата страна е в ръцете на организирани бандити. В началото татко постоянно ни окуражаваше: скоро след 15 дни... след 3 месеца... след 6 месеца, но вече се питам колко време ще продължи това?"

Латифа

Чакахме радио "Гласът на Шeриата" да благоволи да ни осведоми за постановленията на новата власт. По осем-девет часа нямахме право да слушаме нищо друго освен религиозна музика, откъси от Корана и молитви.

Отидох да легна в моята стая, а Сорая се зае да измие чиниите. Татко излезе - щеше да обиколи предпазливо квартала, да напазарува, да иде до банката и да се опита да разбере по заобиколен начин новините и някои откъслечни сведения, които приятелите си предаваха от уста на уста. Мама легна на дивана в хола, гледайки с втренчен мрачен поглед. Тази сутрин не се интересуваше от нищо.

Татко се върна с лоши новини. Банките били още затворени, магазините и административните учреждения - също. Работели само Министерство на вътрешните работи и на отбраната. Видял счупени телевизори, разхвърляни безразборно на боклука, и ленти, извадени от касети, развявани по дърветата от есенния вятър като злокобни гирлянди. Улиците гъмжели от отчаяни хора, пред магазините се виели големи опашки.

Беше единадесет часът. Радио "Гласът на Шeриата" поднови предаванията, за да оповести, че министър-председателят на временното правителство, в което влизат шест молли, е постановил: "От сега нататък страната ще бъде управлявана по изцяло ислямска система. Всички посланици в чужбина ще бъдат отзовани. Новите наредби гласят:

- Всеки притежател на някакво оръжие е длъжен да го предаде във военния команден пункт или в най-близката джамия.

- На момичетата и жените се забранява да работят извън дома.

- Жена, на която се налага да излезе от къщи, трябва да бъде придружена от махрам (баща, брат или съпруг).

- Обществените превозни средства се разделят на

автобуси за жении автобуси за мъже

- Мъжете се задължават да си пуснат бради и да си подрежат мустаците, съобразно изискванията на Шeриата.

- Мъжете се задължават да носят тюрбан или бяла шапка.

- Забранява се носенето на костюм и вратовръзка. Задължително е да се носят традиционни афгански дрехи.

- Жените и младите момичета се задължават да носят чадри.

- Забранява се на жените и на младите момичета да носят пъстри дрехи под чадрито.

- Забранява се употребата на лак за нокти, червило за устни и грим.

- Всеки мюсюлманин е длъжен да се моли в определените часове на мястото, където се намира."

През следващите дни в същия час постановленията, произнесени със същия отсечен и заплашителен тон, продължаваха да валят по радио "Гласът на Шeриата".

Забранено е да се показват снимки на хора и животни

- Ако не е придружена от махрам, жена няма право да взима такси.

- Забранява се на лекар мъж да докосва тялото на жена, под предлог че я преглежда.

- Забранява се на жените да ходят при шивач мъж.

- Забранява се на младите момичета да разговарят с млади мъже. Провинилите се ще бъдат незабавно омъжени след такова нарушение.

- Забранява се на мюсюлманските семейства да слушат музика, включително и по време на брачна церемония.

- Забранява се на семействата да правят снимки и видеозаписи, включително и по време на сватба.

- Забранява се на мюсюлманските семейства да дават на децата си имена, които не са мюсюлмански.

- Всички немюсюлмани, индуси и евреи са

длъжни да носят облекло в жълт цвят

Върху покрива на къщата им да се развява жълто знаме, за да се разпознават.

- Забранява се на търговците да продават спиртни напитки.

- Забранява се да се свири с уста и да се ползват свирещи чайници по домовете.

- Забранява се да държите кучета или птички."

Този път те наистина ни убиваха нас, младите момичета и жените. Убиваха ни безмълвно и подло. Най-тежките забрани, сега засягащи голямото мнозинство в страната, ни унищожаваха, изолираха ни напълно от обществото. Всички жени бяха засегнати - от най-младите до най-старите. За жените нямаше вече работа - това означаваше провал на здравните служби и на администрацията. Момичетата вече нямаше да ходят на училище, отнемаха възможността на жените да се лекуват и да излизат на чист въздух. Щяха да си стоят вкъщи или да носят чадри. И да бъдат далеч от погледите на мъжете! Това означаваше пълна забрана на личната свобода, истински сексуален расизъм!

А последното публично оскърбление на афганците - и за жените, и за мъжете, беше новосъздаденото министерство, наречено със смешното име

Министерство за борба с порока и за издигане на добродетелта

Затворих се в стаята си, за да прегледам моите вещи, книги, дрехи, снимки, анимационни филми, музикални касетъчни записи, филми и постери. Моя лак за нокти, червилото на Сорая... Трябваше да приберем всичко в кашони и да го скрием в долапа. Бях съкрушена, на моменти вбесена, дори избухвах в сълзи. Този личен обиск бе непоносим за мен, за сестра ми и за мама - също. И тя започна да опакова забранените вещи - семейни, детски и сватбени снимки, своята снимка, снимката на Шакила. После откачи чудесния портрет, рисуван от брат й. Представляваше изтегнала се на дивана жена: фигура, изразяваща свободата, поради което би бил непоносим за талибаните.

Докато прибирахме нашите ценности на млади момичета в гардероба, тя подреждаше в един кухненски бюфет своите спомени от времето, когато е била студентка, млада жена, съпруга и после майка. Събрах най-хубавите си рокли в куфар и запазих само панталоните и черните маратонки. Сорая направи същото. Красивата й униформа на стюардеса от авиокомпания "Аршана", късите й цветни поли, шемизетите за пролетта,

обувките с високи токове и най-ярките й пуловери

сега се смятаха за неприлични... После отиде да помогне на мама да огледат апартамента дали няма още забранени неща: календари, футболни и музикални постери в стаята на брат ми Дауд... Като се озовах в средата на нашата стая, сама сред последните книги, които трябваше да опаковам, изведнъж се разплаках. Зави ми се свят. Събирах трескаво всичко, сякаш ставаше въпрос за временно преместване в друго жилище. В един момент нервите ми не издържаха. Погледът ми се спря върху карикатура, поместена във вестника миналата година. Двама учени, наведени над микроскоп, наблюдават талибан, пълзящ върху плаката за изследване. Учените изглеждаха объркани и се питаха що за микроб е попаднал под микроскопа.

Приличаше на мръсен микроб, злокачествен и заразен, който се размножава, разпространявайки опасна, бавна и смъртоносна болест за свободата на жените. Този микроб се разнасяше лесно. Достатъчно беше талибаните да се обявят насилствено за неоспорими господари на Шeриата. Те изопачаваха както намерят за добре повелите на Корана, без никакво зачитане на свещената книга. В нашето семейство бяхме много набожни, родителите ми знаеха какво значи Шeриатът за един добър мюсюлманин. Ала препоръките на Шeриата нямаха нищо общо с начина на прилагането му, както искаха да ни наложат.

Талибаните вече забраниха снимки на животни,

забраниха да държим кучета и птички

Имахме канарче в кафез на балкона, който татко превърна в остъклена веранда, за да се предпазим от студа и от чуждите погледи. Птичката пееше толкова хубаво на зазоряване.

Татко се върна от джамията и ме завари да плача в стаята си.

- Успокой се, Латифа. Никой не знае как ще се развият събитията. Това няма да продължи дълго, ще видиш.

- Татко, да пуснем канарчето. Искам да бъде свободно. Поне то...

Отварянето на кафеза щеше да бъде истински символ за нас. Видях как канарчето се поколеба пред тази непозната свобода, но после разпери крилца, литна и изчезна далеч в облачното септемврийско небе. Сякаш отнесе със себе си и моята свобода. Молех се Аллах да му помогне да намери подслон в някоя спокойна долина.

 

Туон,благодаря ти че сподели с нас! 

моля 
Статията е по филм на National Geographic и се казва Изчезналите съкровища: В търсене на Буда
Проследяват се няколко истински истории:
В търсене на Буда
За археолог Виктор Сарианúди, които открива златно съкровище, но точно тогава идват талибаните на власт и успява да го види отново чак след 20 години.
Разказват и как са скрити филмови ленти и картини.Много беше интересен филма,статията е изцяло по него.

Афганистан: важна спирка по Пътя на коприната, където лежат съкровищата на древния свят. Невероятно културно разнообразие, чиято история е записана в земята. През последните три десетилетия обаче културното наследство на Афганистан става жертва на войните и тероризма. И все пак в земите, устояли на страховитите нашествия на Александър Велики и Чингиз Хан, миналото няма да изчезне.
Двама мъже предприемат исторически експедиции, за да открият най-великите изгубени съкровища на Афганистан. Първият е руски археолог и се надява да намери едно от най-големите съкровища на древността, което съдържа повече златни накити от гробницата на Тутанкамон.
Другият е афганистански археолог и е по следите на нещо по-ценно и от златото: той търси една от най-големите статуи, създадени някога. Този колос може би е оцелял под руините на двамата си братя-гиганти, разрушени от талибаните.
Навред в Афганистан отново се появяват съкровищата на един възроден народ. Всички те са оцелели благодарение на смелостта на афганистанците, които рискували живота си, за да спасят наследството си от екстремистите. За да построят бъдещето, смелите афганистанци търсят миналото си – изгубените съкровища на Афганистан.
За първи път от десетилетия оръжията в Афганистан мълчат и хората могат да се завърнат тук. Нáдия Тáрзи ръководи асоциация, която се занимава с опазването на древните ценности на Афганистан. Освен това тя набира средства, за да подпомага работата на баща си, който е световно известен археолог. Нáдия е отраснала в Европа и цял живот е мечтала за този момент – за първото си посещение в Афганистан, нейната непозната родина.
Нáдия няма да остане в Кабул. Целта й е на 240 километра западно от тук. Там, в Бамиянската долина, бащата на Нáдия, доктор Земáрялай Тáрзи, издирва съкровище от огромно значение за Афганистан. Нáдия за първи път ще се включи в разкопките на баща си. Двамата не са се виждали повече от година, но сега ги разделя 10-часово пътуване по разбити пътища сред пораженията от войните, които досега са възпирали Нáдия да се върне в Афганистан.
Срещата на семейство Тáрзи става в една от най-прелестните долини в света: Бамиян. Тук, сгушена в планините Хúнду Кyш, се извисява внушителна скала, дълга 5 километра и висока 120 метра. В нея има стотици будистки пещери, които в миналото били обитавани от близо 5 000 монаси. Будизмът се разпространявал от Индия към Китай, стигнал дотук и в долината се появили паметници на вярата.
Две от най-големите статуи на Буда в света дали на Бамиян името “Долина на боговете.” През март 2001 година обаче безмълвните стражи, пазили Бамиянската долина около 1500 години, паднали... били взривени от талибанското правителство в Афганистан.
Доктор Тáрзи познава гигантските статуи на Буда в долината по-добре от всеки друг. През седемдесетте години той ръководи тяхната първа и единствена реставрация. Войната го прокудила във Франция и му попречила да се върне навреме, за да ги спаси. Доктор Тáрзи рядко посещава празните ниши на двете статуи на Буда, но не е отстъпил пред дълбоката тъга. Напротив, намислил е нещо смело.
Тáрзи знае история, неизвестна за талибаните. Под останките на двете разрушени статуи може би се крие трета гигантска статуя, за която в древните текстове се твърди, че е дълга 300 метра. Наречена е “Спящият Буда от Бамиян” и вероятно е една от най-големите статуи, създавани някога – висока е почти колкото Айфеловата кула. Доктор Тáрзи е решен да я открие. Откриването на спящия Буда би било нещо чудесно - най-прекрасният подарък, който доктор Тáрзи може да даде на родината си. Последното свидетелство за статуята обаче датира отпреди повече от 1000 години. Дали спящият Буда наистина е оцелял в бурната история на Афганистан? Бамиянската долина е огромна – знае ли доктор Тáрзи откъде да започне?






Друг знаменит археолог търси миналото по оживените улици на Кабул. Руският археолог Виктор Сарианúди се завръща в разрушения Кабул за първи път от две десетилетия насам със смесени чувства. Връхлитат го собствените му спомени от едно по-мирно време. Доктор Сарианúди е поканен в Кабул, защото съкровището, направило го прочут, може би ще изплува от забравата. Това е “Бактрийското съкровище” - повече от 20 000 златни погребални накити, изработени през първи век след Христа. През осемдесетте то изчезва – според едни слухове е претопено от военните, според други – е дадено като подарък на терористичния лидер Осама бин Ладен. Наскоро под президентския дворец е открито съкровище, за което се предполага, че е Бактрийското.
Всичко започнало в северен Афганистан на един хълм, наречен Тúля Тéпе. През 1978 година Виктор Сарианúди ръководел съвместни съветско-афганистански разкопки. Един ден навсякъде се появило злато. Сарианúди и екипът му не очаквали, че ще разкриват гроб след гроб – пет на жени и един на мъж. Във всеки били заровени купища подноси, накити, украшения от масивно злато. Сарианúди изчислил, че са загинали по времето на Христос. По погребалните дарове той разбрал, че вероятно става дума за аристократи от загадъчен войнстващ народ. Бактрийски номади, забогатели от оплячкосването на изоставените от Александър Велики градове и от набезите над керваните по Пътя на коприната. Те явно харесвали лъскави златни накити, които да проблясват в обширните равнини на родината им. Сарианúди и екипът му нямали време да правят догадки – гробовете трябвало да бъдат разкопани бързо. Вече били извадили повече златни предмети от тези в гробницата на Тутанкамон. В Москва били заинтригувани и изпратили хора от КГБ да наглеждат разкопките. Дошли войници и от афганистанската армия. Сарианúди трябвало да изготви каталога на находките в изключително кратки срокове. Не всичко било открито, но времето изтекло. Сарианúди придружил безценното съкровище до Националния музей на Афганистан в Кабул. Не след дълго обаче, Бактрийското съкровище изчезнало в хаоса, обзел Афганистан.
съюз. След като прогонили руснаците, афганистанските лидери повели битка за влияние. Артилерията разрушила половин Кабул.
През 1993 година Националният музей, последното известно находище на Бактрийското съкровище, бил ударен от ракета. Хората се опасявали, че повечето експонати са унищожени или разграбени. Положението се влошило. През 1996 талибаните – военна групировка от ислямски фундаменталисти – обуздала лидерите и привидно се възцарил мир. Все пак една от първите им прояви била да линчуват Мохамед Наджибýла – бившия президент, назначен от Съветския съюз. Говори се, че той последен видял Бактрийското съкровище.
Хаджи Мýлла Хáксар бил заместник-министър на вътрешните работи при талибаните. Той разказва как строгите нови закони на талибаните надвили хаоса и престъпността. Хáксар обаче е смутен от грубото отношение към жените, както и от войната, която талибаните, вдъхновени от Корана, обявили на изкуството. Коранът забранява изобразяването на живи същества. Ако някой нарисува портрет на друг човек, в деня на Страшния съд Аллах ще му каже: “Ти ме предизвика – сега можеш ли да вдъхнеш живот на творението си?” С други думи, рисунките и скулптурите на живи същества са обида за Всевишния. Затова талибанските радикали възприели унищожението на древното изкуство като съблюдаване на закона на Корана.
Унищожението се развихрило с пълна сила. В Националния музей талибанските бандити погубили стотици произведения на изкуството. В президентския дворец насекли забранените картини. Целият държавен филмов архив – 50 години, записани на лента – се стопили в пламъците. Идеологията им ставала все по-радикална и те започнали да убиват и хора.
Мúрза Асéам е от хазарското етническо малцинство. Свидетел е на талибанската кампания за етническо прочистване в свещената долина. Асéам твърди, че при едно нападение две от децата му загубили живота си от страх. Той мислел, че талибаните не могат да му причинят повече болка. Тогава обаче, пред дулата на пушките, те го принудили да извърши позорно дело: “Дойдоха вкъщи, арестуваха ме, завързаха ми ръцете и опасаха едно въже на кръста ми – щяха да ни спуснат до главата на гигантския Буда. Вързаха ни през кръста и ни спуснаха отгоре. Дадоха ни бормашини и ние сложихме експлозивите. Чу се ужасяващ трясък. Когато погледнах, всичко бе в пламъци, дим и прах. Когато видя празните ниши, имам чувството, че ще умра. Мислех си: “Господи, кога ли ще дойде смъртта? Кога ли ще ме спуснат долу, ще ме убият и ще ме заровят тук? Бяха ужасни времена.”
Първите по рода си археологически разкопки в долината имат за цел да затворят раната от безсмисленото разрушение. Доктор Тáрзи смята, че е близо до статуята, която съперничи на всички чудеса на древността спящия Буда от Бамиян. Всъщност той се осланя на думите на един светец, който я e видял лично – будистки монах, живял преди 1400 години. Името му било Цюанцанг и през 7-и век след Христа той се отправил на поход от Китай към Индия в търсене на свещени будистки текстове. През 632 година след Христа Бамиянската долина се открила пред погледа на Цюанцанг. След продължителното пътуване през пустинята, Бамиянската долина трябва да му се е сторила изключително красива. Цюанцанг посетил Бамиян, когато този оазис по Пътя на коприната бил в разцвета си. Най-ценният паметник в долината възнаградил изнурителното пътуване на поклонника: това бил гигантският Буда от Бамиян. Според Цюанцанг обаче, това не било всичко. Някъде наоколо лежала трета статуя на Буда, висока повече от 300 метра. Отчасти учен, отчасти детектив, доктор Тáрзи си дал сметка, че за да открие статуята, трябва първо да издири манастира, в който се намирала тя.

Възможно ли е описанието на Цюанцанг да е достоверно? Ако е така, манастирът, скрит под земята, е пазил тайната си с векове. Години наред изследователите напразно се опитвали да открият манастира. Изходната точка на Цюанцанг, престолният град, не е точно установена. Древнокитайската мерна единица ли означава както 500 метра, така и 640 метра. И така, трябвало да се разкопаят цели поля. Две години Тáрзи и екипът му копали пробни сонди. Манастирът го нямало. Екипът се мести в друга зона и на Тáрзи му провървяло. Натъкнал се на очертанията на нечувано огромен строеж. Дали това бил манастирът на Цюанцанг?
Една съществена особеност направила впечатление на Тáрзи: основите, проектирани да поддържат нещо с колосални размери и тегло. Археологът вече е открил артефакти, вълнуващи почти колкото самия колос. Тези изключителни будистки скулптури вдъхват на Тáрзи надежда, че е открил манастира на Цюанцанг. Дали обаче спящият Буда е оцелял тези 1400 години, както останалите статуи? Доктор Тáрзи и студентите му трябва да се връщат във Франция – остава му само седмица, за да разбере.
Доктор Тáрзи съвсем не е сам в опита си да поправи злините на талибаните. Той е част от братството на афганистанските творци и любители на изкуството, за които разрушаването на бамиянските статуи станало зов за оръжие. Те отвърнали на удара със смелост и находчивост. Мохамед Юсéф Асéфи е лекар и изтъкнат афанистански художник. Обзел го ужас, когато поддръжници на талибаните разкъсали картините в президентския дворец и в Министерството на външните работи. Някои от картините били нарисувани от самия Асéфи.
Картините в Националната галерия били застрашени и Асéфи изготвил план, който можел да му струва живота. Той кандидатствал за работата на реставратор на картини, пострадали по време на войната. След като проникнал в галерията, имал нужда от помощник. Срещнал Енáйет, служител в галерията, който споделял ненавистта на Асéфи към талибаните. С риск за живота си Енáйет и други работници пренасяли застрашените картини в работната стая на Асéфи. Именно тук бил ключовият момент. Талибаните осъждали картини, на които били изобразени живи същества. Доктор Асéфи направил така, че те ... изчезнали. Месеци наред Асéфи и помощниците му организирали спасяването на картините под носа на талибанската религиозна полиция. Наказанието за подобна организирана измяна? Вероятно смърт. В крайна сметка Асéфи и екипът му прерисували и върнали около 80 картини по местата им. Талибанските инспектори така и не забелязали измамата. След падането на талибаните Асéфи просто отмил своята намеса.
Освен на изкуството, режимът на талибаните обявил война и на забавленията. Боевете с птици, танците, дори пускането на хвърчила били забранени.
Днес афганистанците показват, че не са забравили и една стъпка. За доктор Виктор Сарианúди основното представление предстои. Руският археолог се надява този следобед да стане свидетел на отварянето на съкровището, което не е виждал повече от 20 години. Само той може да потвърди, че то е истинско. Тук се намесва и приятелят на Виктор, сътрудникът на Нешънъл Джиографик доктор Фред Хúбърт. На него е поверен научния каталог на съкровището, който ще помогне за изследването и излагането на редките находки... ако те са там.
Най-сетне чакането е към края си. Мястото е президентският дворец. Целта – да се провери дали Бактрийското съкровище още съществува. В най-вътрешното помещение на двореца напрежението нараства. Дали Бактрийското съкровище е оцеляло след войната и е надживяло талибаните? Дали сейфът няма да се окаже празен? Повече от 20 години очакване са към своя край. Първият предмет се появява след десетилетия тайнственост.
Златна шнола -цветче, извадена от пръстта от доктор Сарианúди преди толкова време. Един зимен ден през 1978 година Сарианúди за първи път видял шнолата. Около 2000 хиляди години по-рано тя е принадлежала на някоя номадска жена, може би принцеса. Вероятно е била погребана тайно и гробът й не е бил обозначен, за да се попречи на крадците да оплячкосат царското гробище. На възраст принцесата била между 25 и 30 години. Украсили я с купища бляскави златни накити. Никой не знае как е загинала, нито пък как е живяла. Бактрийските войни-номади, някога били чисто и просто диви бандити. По времето на принцесата обаче те били овладели тънкостите на търговията и се замогнали като посредници по Пътя на коприната. Търговията щяла да носи богатства в областта още 1000 години, а през 400 от тях - да вдъхновява златната ера в изкуството на най-големия оазис тук: Бамиян.
В долината Нáдия и доктор Тáрзи почистват будистки скулптури, създадени през тази златна ера, около петстотната година след Христа. Те са намерени при разкопките, под които доктор Тáрзи смята, че е манастирът, където е неговият свещен Граал – спящият Буда от Бамиян.
Доктор Тáрзи не се учудва, че манастирът е пълен с будистки скулптури. Тази област е една от първите, където Буда е изобразен в човешки облик. Гръцкото влияние в Афганистан датира от похода на Александър Велики около 330 година преди Христа. Завоевателят основал в днешен Пакистан и Афганистан градове и оставил зад себе си гарнизони с войници. В следващите векове будизмът се разпространил на запад от Индия и заварил тук потомците на войниците на Александър. Те имали обичай да изобразяват боговете си като хора. Забележителните бюстове може би са всичко, което доктор Тáрзи ще открие тази година.
След няколко дни сезонът на разкопките ще приключи, а спящият Буда още го няма. Време е Нáдия да се завърне в Съединените щати. Археологът се оттегля. Тогава обаче се случва нещо невероятно. Находката на доктор Тáрзи може да е кракът на спящия Буда от Бамиян. Важно е да се подчертае, че кракът е точно на мястото си – близо до западната стена на манастира. По традиция статуите на спящия Буда се разполагат с краката на запад и главите на изток. Конструкцията, която доктор Тáрзи е открил, отговаря на изискванията, за да издържи огромна статуя, ориентирана по този начин: Буда преди постигане на нирвана, статуя, дълга 300 метра. Тáрзи и екипът му работят бързо и разкриват боята, която покрива загадъчната глина. Цветът се подсилва с помощта на химически разтвор. Сега обаче археологът трябва да вземе трудно решение. Дали да продължи разкопките около предполагаемия крак, или да го засипе и да продължи догодина? Някои културни радетели в Афганистан не трябва да чакат, за да се насладят на плодовете на смелостта си.
В афганистанския Национален филмов архив група герои гледат на екран съкровищата, доскоро смятани за изгубени. Когато културното наследство на Афганистан било застрашено, огромният архив от исторически филми станал изключително важен, тъй като много афганистански ценности днес съществуват само на лента. Но талибаните били решени да унищожат дори и филмовия архив. Те обаче не очаквали, че служителите в архива ще са готови да умрат, за да им попречат.
Талибаните обаче не разбрали, че са им дали копия, които могат да бъдат заменени, а не уникални негативи. Хората от архива знаели, че когато копията свършат, ще дойде ред на негативите. Как обаче може да се скрие архив от 2900 ролки незаменими негативи? Планът им бил прост. Скрили архива... като скрили помещението. Служители на религиозната полиция минавалаи покрай фалшивата стена, без да подозират за вратата зад нея. Животът на спасителите бил в безопасност, докато този номер минавал. Сънародниците им решили, че архивът е изгубен. Когато талибаните били свалени, спасителите извадили негативите на бял свят. Обявили ги за герои, но те не искали слава. Запазили само талибанските си пропуски като спомен за времето, когато са рискували живота си заради изкуството, което било тяхна страст.
В момента в президентския дворец съживяват историята на Афганистан. След като е прегледал няколко златни предмета, за Виктор Сарианúди няма съмнение – това е съкровището, което той е открил през 1978 година. Тук ли е обаче цялото злато?
Може да се провери само като се отворят и шестте сейфа и се направи каталог на съдържанието им. Досега е разгледана само малка част от колекцията, но всички в стаята знаят, че се случва нещо необичайно: едно от най-големите златни съкровища от древността излиза на бял свят. Някога тази фигурка на Афродита красяла гърдите на принцесата. На челото си принцесата носела сгъваема корона. Тя е направена в областта и може да се сгъне и да се прибере – удобно за номадския начин на живот. Вътре в залата описването за днес приключва. Най-сетне Виктор Сарианúди може да се отърси от съмненията, които са го тормозили десетки години. Неимоверният му принос към историята на Афганистан не е изгубен. В Бамиян все още се подготвят за големия ден, когато за ужасите на миналото ще бъде получено възмездие. Спящият Буда може би лежи тук под тънък пласт земя. Но за да запази находката, доктор Тáрзи нарежда да засипят обекта. Въпреки че откриването на спящия Буда предстои, в Афганистан има други поводи за празник. Афганистанците са се заели да изградят бъдещето от парченцата на разбитото си минало.
В Националния музей реставраторите са обладани от духа на историята. Недалеч оттук доктор Юсéф Асéфи е намерил нов начин да запази картините на Афганистан. Той изгражда нова галерия. В Кабулския университет младото поколение скулптори създава творби, смятани някога за незаконни.
Днес тук има място не само за мъже, а и за жени. Афганистан има страдалческо минало, а настоящето му е спокойно, но твърде крехко. За първи път от години обаче, спасените съкровища могат да се видят. Когато погледнат миналото си, афганистанците се изпълват с кураж и надежда за бъдещето.

Както ми се ходи до Афганистан само тоя разказ ми липсаше, че съвсем да се запаля. Много се надявам някой ден талибаните да се връзумят и да преценят,че турима е много добра индустрия.И аз благодаря за инфото, но ще си го копна да го прочета по-спокойно.

През 60-те и 70-те години Афганистан е била много посещавана страна, особено от хипита. В "Кабулският книжар" бе споменато за 2 млади европейки, които са пътували на автостоп из страната, нощуват из планините под открито небе. Войните и талибаните са променили това. И не виждам в скоро време да стане  отново туристическа дестинация.

 
И за последно (днес) малко инфо за много споменавания тук - Халед Хосейни


Биография:
Хосейни е роден на 04 март 1965 г. в Кабул, Афганистан. Най-голямото от петте деца в семейството – има трима братя и една сестра. Баща му работи като дипломат за афганистанското външно министерство, а майка му преподава фарси (персийски / ирански език) и история в голяма девическа гимназия в Кабул. Семейството е живяло в богатия квартал Уазир Акбар Хан в образована, космополитна среда, където жените живеели и работели с равни на мъжете права. През 1970 след преназначаване на баща му на работа към Афганистанското посолство в Иран, семейството се мести в Техеран. През 1973 се завръщат в Кабул, където през юли се ражда по-малкия му брат.
През 1976 бащата на Хосейни получава новo назначение и семейството се премества в Париж, Франция. След кървавия преврат през април 1978, чрез който НДПА – народно демократичната партия на Афганистан – / подкрепяни от СССР чрез Политбюро на ЦК на КПСС / и инвазията на съветската армия в края на 1979 – началото на 1980, семейството решават да не се връщат в страната си и искат политическо убежище от САЩ. Настаняват се във Сан Хосе, Калифорния.
Сблъскват се с новия и суров живот на емигранти в страна, толкова далечна от тяхната във всяко отношение. Родителите работят най-различни неща, но са категорични, че децата им трябва да се изучат, за да могат да избегнат тяхния настоящ начин на живот,
Хосейни завършва гимназия в Сан Хосе през 1984 и се записва в университета в Санта Клара, където завършва биология с бакалавърска степен през 1988. Следващата година се записва в медицинското училище на калифорнийския университет в Сан Диего. Там завършва през 1993 като доктор по медицина. Завършва своята специализация във вътрешни болести в медицински център “Седарс-Синай” в Лос Анжелис през 1996. Практикува медицина като лекар интернист от 1996 до 2004.
През 2003 г. излиза неговият дебютен роман “Ловецът на хвърчила”, който става за отрицателно време международен бестселър постигайки над 10 милиона копия, издаден в над 48 страни. Вторият му роман “Хиляда сияйни слънца” е издаден през май 2007. За по малко от година книгата става бестселър в Обединеното кралство с над 700 хиляди продадени копия. Издадена е в над 40 страни.
Халед Хосейни в момента е посланник на добра воля на “върховният комисариат на ООН за бежанците” (ВКБООН). Работи за обезпечаване на бедстващите в Афганистан с хуманитарни помощи чрез “Фондация Халед Хосейни”. Идеята на Хосейни за фондацията е вдъхновена след пътуването му чрез БКБООН до Афганистан. Създадена е през 2007 г. Определян като може би най-известния афганистанец, в момента живее като американски гражданин в САЩ, в Северна Калифорния с жена си Роя и двете им деца – Харис и Фарах.

Влияние, въздействие, впечатления:
Когато Халед Хосейни бил дете, изчита голяма част от иранската поезия, както и преводи на романи от ранга на “Алиса в страната на чудесата” през “20 000 левги под водата” до криминалните серии на Франк Морисън “Мики” Спилейн за детектива Майк Хамър. Вдъхновен започва да пише кратки истории около 8-9 годишен. Спомените му от мирните времена в Афганистан, “Имам много скъпи и любими спомени от детството ми в Афганистан”, както и личният му опит с афганистанските хазари са показателни и довеждат до написването на първият му роман “Ловецът на хвърчила”. Един хазарин на име Хосейн Хан работел за семейството му при престоя в Иран. Когато Халед бил в трети клас той научил Хан да чете и да пише. Въпреки че взаимоотношенията му с Хосейн Хан били по-скоро мимолетни и формални, Халед си спомня за тази връзка с носталгия и вдъхновен от това я изобразява в отношенията между Хасан и Амир в “Ловецът на хвърчила”. При престоя си в Иран, Хосейни се запознава с близките връзки и взаимоотношения, които свързват съседните на Афганистан държави.
При четири годишния си престой във Франция – от 11 до 15 годишен научава френски език, а след преместването му в САЩ – и английски.
Работейки като лекар, в свободното си време пише кратки разкази, за неща вдъхновили го от настоящия му живот. През 1999 научавайки, че талибаните са забранили пускането на хвърчила, написва краткия разказ “Ловецът на хвърчила”, с цел да опише кратко ръководство за методите и техниките при това занимание. След около две години жена му Роя го прочита и изказва възхита. Тъй като дълго време Хосейни е обмислял да се опита да напише роман и вглеждайки се отново в разказа решава да го използва за основа. Пише в свободното си време, сутрин от 4:45 до 8:45 преди да отиде на работа като лекар. Отначало съпругата му възприема това като хоби, начин да се отърси от напрежението, но когато и дава частичен вид на черновата, го вижда с други очи и се превръща в първия му редактор. Авторът не изпраща нищо преди да го е дал за преглед на своя “домашен редактор”. След завършването на романа, автора си купува книгата “Как да публикуваш първия си роман”. След това минава през книгата “Как да си намериш агент”. След изпращането на анотации до различни агенти, започва да очаква. Получава над 30 отказа от различни агенции, докато с него не се свързва Елейн Костър, и го зашеметява с думите: “Вие ще публикувате първия си роман. Няма съмнения в това. Въпросът е само в кое издателство!”
Романът “Ловецът на хвърчила” е публикуван на 29 май 2003 от издателство “Ривър Хед”, част от “Пингвин Груп”.
При въпроси дали романът е автобиографичен или измислица, автора отговаря, че станалото между Хасан и Амир, техните взаимоотношения и последвалите неща са измислени, но че останалото, което съпътства Амир от живота в Кабул, до емиграциония живот в Америка е донякъде вдъхновен от собствените му преживявания.
При заснемането на едноименния филм “Ловецът на хвърчила”, Хосейни участва като консултант. Авторът е настоял за истински афганистански деца, за заснемането на сцените. Филма е заснет в Кашгар, Западен Китай, който се доближава визията за Кабул. За заснемане в самия Кабул е било невъзможно поради опасната, несигурна и технически невъзможна обстановка. Поради опасения от саморазправа с младите актьори, пускането на филма на екран се отлага с шест седмици, за да могат децата с техните семейства да напуснат Афганистан и да се преместят накъде другаде. Децата актьори са абсолютни аматьори. Обикновенни афганистански деца. При заснемането на сцената, когато Амир и Хасан са на кино да гледат поредния любим уестърн, децата споделят с автора: “Знаеш ли, че сега за първи път влизаме в кино!”
Хосейни се сблъсква за пореден път със суровата реалност:“Иронията за мен бе в това, че те се снимаха за холивудска продукция, без да са влизали изобщо в кино салон, и това за пореден път ми показва какъв е реалния живот на децата, каква е реалноста в Афганистан днес.”
Отиването му в Кабул през пролетта на 2003 година, след 27 години в чужбина, го изпълва с чувство на вина – вината на оцелелия! Вината на човек с хубав живот в Америка, с добра банкова сметка, виждащ какъв би могъл да е живота му ако не бе имал шанс и обстоятелствата бяха други. При двуседмичния си престой там, авторът разговаря с много и най-различни хора, опитващ се облекчи носталгията тормозила го дълги години, да се запознае от близо със станалото през изминалите години, да се свърже отново със своята родина. Със изпълнено до болка съзнание за станалото, събрал десетки незабравими и брутални лични истории, авторът е готов да напише следващата си книга, но в този момент не това е целта му и дори не го осъзнава все още. Не още. До около година след това, когато сядайки да пише следващата си книга, го заливат неканени спомените от тези истории. И авторът включва голяма част от тях, в новата си книга. Поне онези, които решава да опише. За други реални истории Халед споделя, че са толкова ужасяващи и сърцераздирателни, че не е намерил сили да ги напише.
За разлика от първата си книга, когато решава да опита да превърне един разказ в роман, допълвайки го и споделяйки голяма част от своите преживавания, за втората книга, авторът е с пълното съзнание, че иска да създаде книга за жените. С измислени героини, но с напълно реални традиции и истории. Защо за жените? Толкова много хора са страдали в Афганистан през изминалите десетилетия. Но Хосейни не намира друга група хора страдали едновременно от всичките беди и насилие, но и от традициите и полово злоупотребяване, както жените. “И точно историите на тези -12,13,14 годишни момичета, насилвани да встъпват в брак, или отвличани и продавани, или изнасилвани за наказание на семейството, или принуждавани да проституират, или… и т.н.” Сяда да пише по темата, убеден за значимостта на тази несправедливост, на тази неправда практикуваща и развиваща се и в този момент, на този все още неразрешен житейски проблем.

да знам за това, дори преди две-три седмици имаше един филм на Венелин Петков(ако не бъркам името), който беше за Афганистан и в него имаше разказ на една българка, която точно по това хипарско време е живяла със семейството си в Афг. , разказа много интересни неща и като цяло филма ми хареса, но не го хванах от началото.
Аз имам късмета, че поне отидохме до Египет, но пък изпуснахме Тунис - за съжаление. Тия мюсюлмани вместо да изкарват луди пари от туризъм предпочитат такива глупости да правят

Еххх значи "Откраднатото лице" ,ще си я прочета с удоволствие!Пак да подсетя ,ако някой иска също да я прочете да пише на лс!

Не знам дали съм писала ,но препоръчвам "Нямам сълзи за миналото" на Ниу Ниу.Не е за арабския свят ,а за Китай при управлението на Мао Цзедун.Много трогваща книга ,още в началото те разчуства.

"Нямам сълзи за миналото" - случайно да е за китайско момиче,което го женят насила,а тя си мечта е да стане пианистка,накрая все пак успява.

Последната книга,която прочетох по истински случай е "Три чаши чай"

Много е интересна
Тук може да се прочете откъс от книгата

тази книга съм си я набелязала спред първите за купуване, как е?