СПОДЕЛЕТЕ 140

Хора, не знам дали не се нарича посттрaвматичен шок или трудна адаптация, но откакто съм тук (2 дни) ми е адски трудно да се върна към нормалния ритъм, още повече да се чувствам ок тук. Срам ме е да си призная, но има хора дето се броят на пръстите на едната ръка, които ще ми липсват и с които онлайн комуникацията не би ми била достатъчна. Всичко останало искам да оставя и да отида там. Възможно ли е да само все още неклиматизация или когато усещащ нещо наистина толкова силно като желание вътрешно, то значи наистина трябва да го направиш. Или поне да опиташ. Не знам, много ми е объркано и дори гузно малко, че така лесно мога да оставя всичко тук. Но не само мога, а и го искам, сякаш вътрешно се нуждая от това, сякаш там животът и манталитетът на хората ми пасва много повече. Направо е като болестно състояние, точно обратното на homesick, се чувствам abroadsick.  

напълно те разбирам, Естер, това съм го преживявала 4 пъти. Да ти кажа- минава с времето, но ако толкова те тегли- какво пък, стягай си куфара. има ли нещо толкова силно, което да те задържа на място, ако искаш да си другаде?

Пък аз - ни веднъж.
Като ида там - не ми липсва тук.
Като съм тук - не ми липсва там.
Явно съм доста приспособима 

Естер, аз съм така всеки път. Няма лечение.

Аз по принцип примерно като ходя на море или нещо такова, но в България все съм била и да речем след една седмица започва да ме човърка и да искам да си се прибирам към родното място. Нито примерно като повечето ми съученици нито отидох да уча и живея в София, нито сега имам такива мераци. И винаги съм се мислела за някакво такова дете, дето видиш ли ако не му е родното познато място не може да свиква и да се приспособява. Но все в рамките на страната. А сега какво се получи не знам, но там всичко ми беше сякаш по мярка, сякаш точно така винаги съм си представяла живота си, бъдещето си, живота на децата си. Та докато бях там, обаждат ми се или ми пишат, айде липсваш, идвай си, а на мен ми иде да отговоря - на мен нищо не ми липсва, тук е моето място. Но ме е срам да го напиша. Чувствах се като в приказка. И тръгвайки си оттам си обещах, че се връщам само за да науча езика, защото той определно е бариера, когато искаш да имаш по-специализирана работа. Та тайно си го повтарях почти постоянно и пак с мъка на сърцето си тръгнах оттам, а откакто кацнах на летиещето нямам желание за нищо тук. Седя в парка (хубавия?) ни парк и си мисля за там, гледам как хората подхвърлят боклука към кошчето от разстояние и като не го уцелят си подминават с усмивка. А утре техните деца ще играя по същите места, по които те хвърлят хартийките си. И все пак толкова сме свикнали с това, че дори не ми правеше впечатление. Преди. Сега ми прави, защото и много ме впечатлиха т.нар spielplatz там, детска площадка. Ама наистина като по филмите. Съораженията пригодени за децата, максимално обезопасени, а тук дори най-приятните и нови пързалки и люлки са си страшни, за чисто и зелено не е нужно да отварям дума. И така нататък, и така нататък. Казах, че и ферман мога да изпиша. И да в основата на всичко било личното щастие, другото е част от пейзажа, ама този пейзаж явно се оказва много, много важен.
И, Буми, не - освен родителите ми, май в момента няма нищо друго, което да ме спира. А на 26 не би трябвало да ме спира и това. Простете логореята, но направо си поплаках тая вечер....

Имаше такъв лаф - с хубавото лесно се свиква.
Хора, преживях страшна гръмотевична буря. Такова нещо не съм виждал от 2002г.
Очите ми се наситиха със светлина, ушите с шум. Имах усещането, че хълмът отсреща се нажежи.

   И тук преваля.    Тежко беше .  Ледена пот.  и течение. е,... като всеки ден

   Вълчане,  нямаше буря,  то  прекапа направо.  Днес.  
  Вчера ми подариха найсет корена Здравец..../ цветето,/, че то в моят тъмен двор не се хваща нищо.
  днес се надявах  това прикапване  на дъждец  да ги съживи... ама клюмнаха.
  страдам умерено.

Има шансове да се хване, сега боледува. Здравецът вирее и на усойно.
Мен това лято ми подариха 20 кофички пикирани по 2 домата, от амнайсет сорта.
Жените ми подаряват много работи, 95% от които не искам. Освен това се спъват, като ги гледам.
Вчера погледнах една, с антрацитно черна коса, и тя се спъна. Взех да си ровя в спомените, притеснително често се случва.

Естер, добре дошла в клуба  

Ама, Вълчо, тя от притеснение ли се спъна или просто окото ти е лошо?

Фреш, не знам какво да кажа. Казват хората абе тук да си пък пътувай колкото щещ. Е то лесно на думи, ама няма да казвам колко лишения примерно ми костваше да събера парите за една 10 дневна екскурзия до там, като при все не съм плащала хотели и да кажеш ядене всеки ден основно навън. Е кога ще си пътувам колкото си искам....

Еее, Вълк, тъкмо сподели, и при мен взе да гърми. Има да се ослушвам цяла нощ/на работа съм/.

Хо, дано това да е дъждът, който снощи преваля тук и замина. Утре искам слънце или поне сухо време. Защото от Германия си донесох нови ролери, много хубави, дето тук няма такива да намеря, още по-малко на тая цена (Фам, в крайна сметка занесох на домакините поръчката), но тя пък отвори място за покупки, та дори ролери си купих, голям късмет, защото бяха много намалени, предполагам са били последен номер, но той се оказа моят. Обух ги, направих една врътка в магазина и не се колебах и миг. Ама като ме е хванала работата и не ме пуска, та още не съм ги пробвала и ако утре мога ще е супер, стига да не вали.

Естерсита, нищо странно няма при теб, почти всички се чувстваме така, вярвам. Едно време смятах за достойнство да си живееш с картата, която си изтеглил. Сега вече си мисля, че е хубаво да се стремим към по-добро - това не означава, че забравям, че не обичаме. На в България най ми липсва одухотвореността, понеже съм виждала и доста по-мърляви държави от нашата, а и не съм краен фен на немската подреденост. Но ми се иска като ходя по улиците да виждам резултатите от човешкото вдъхновение, от жаждата за красиво, за грижа към другите, з аотношение. Сега срещам само мъка, грозни опити за оригиналност и нескопосани графити...

Щом искаш да живееш там, направи всичко възможно да го постигнеш, никой не би имал право да те съди.

Естер ...
И аз от седем години не се побирам в кожата на родния си град,но си налягам парцалите и я карам по течението.
Утре сменям малко обстановката от морско-градска със столчина такава.Дано  този път не ми трепне сърцето като видя табелата "София",което ще значи само едно,че най-после съм спряла да живея в миналото си и искам не искам трябва да се огледам в днешния  и утрешния ден.
Бъдете здрави,за да не притесняваме Дренка,когато е нощна