Насилието, наричано "възпитание"

Радвам се, че се върнахме в руслото на дискусията и благодаря за интересните включвания и линкове.
Явно, все още оставаме в конкретиката. Признавам, отворих темата, за да прочета обратна връзка, вкл и идеи за реакция, но ми се върти един въпрос в главата - завръзването на кратък разговор в рамките на минута - две с възрастен (т.е. равнопоставен) е грубо вмешателство според някой, физическото и емоционално изолиране на малко човече на преходната възраст бебе-дете от възрастните (като по природа то е в зависима позиция) за 30 мин е съвсем приемливо?
за всички, които практикуват подхода тайм-аут, искам да обърна внимание, че има известни времеви параметри, които са адекватни, според възрастта. мисля, че за тази възраст е до 5 мин.
И още нещо, за тези които не са си направили труда да прочетат цялостно историята - според обгрижващата го жена (която и да е тя) - това му наказание е защото проявява инат и иска да яде още (нямам представа какво, но останах с впечатление, че от неговата храна).
Какво послание се отправя така: не трябва да ядеш (приемаме, че има разумна причина за това), затова няма да си играеш, нищо че си в парка и можеш да видиш, как всички деца тичат свободно наоколо, няма да разговаряме с теб, щом искаш да ядеш, няма дори да те гледаме...
И още нещо, всички, които приемат този подход, замислят ли се за това, че с "пречупване на ината" се пречупва и личността (която както се коментираше по-горе е в процес на изграждане), умират нервни клетки, повишава се нивото на фрустрация, има опасност от т.нар. захласване, има риск от пост-травматичен стрес, като например заекване (познавам връстници, които са преживели подобно отношение в детско-градинска възраст именно за около 30 мин и все още лекуват говорния си проблем). И преди отново да ме нападнете, че се вживявам много, искам да обърна внимание, че правя съществена разлика между плач и рев.
Отворих темата и поради още една съществена причина. На фона на драстичното физическо насилие, на което някои деца са изложени, институциите в България нямат ресурс да контролират по-дребни посегателства. Една мама беше писала, че ако види майка да рита детето си, би било редно да се извика полиция. Би ли го направила всъщност. Това е един ключов момент. Заемаме ли позиция или казваме: трябва някой да го направи?
Както в една друга тема прочетох: нашите деца само наши ли са?

О, и аз не обичам да ми се срива авторитета (но това е друга тема) Но ако някой се намеси при мое решение и аз аргументирам позицията си пред него и пред детето, не мисля, че ще ми се срине авторитета.
Май често използвам думата адекватен. Защото зад нея стои доста. Това е най-общо казано рекация, съответстваща на стимула.

Чакайте малко, кой филм се прожектира тук?   Някаква непозната за мен жена видяла друга, още по-непозната, чието дете плачело жално в парка и от това аз трябва да се развихря, да заговоря с патос за правата на детето, че и до опасност от заекване да стигна?! Моля ви, звучи нелепо. Онзи ден се разхождах с приятелка, която принципно има противоположни на моите детеотглеждащи схващания. Е, момченцето й /на годинка/ изпадна в преумора, превъзбуди се, не искаше да заспи и накрая стигна до истерия и гърчене в количката. Разбира се, постоя известно време вързано, защото инак би се пребило и порева едни 20 минути нахалост, защото нищо не беше способно да го успокои. Мигар трябваше да извикам полиция? Да й разкажа, че травмира сина си безвъзвратно и пречупва личността му?

Плюс това, що за свободни съчинения - изолация, отхвърляне, бла-бла. Ми представете си, че детето е било два месеца при баба, която го е научила да яде пържени филийки ден и нощ? Или че са му поставили диагноза, която изисква незабавното въвеждане на строга диета? Как ги говорите тъй наизуст нещата, аз не знам, но прекаленият светец и Богу не е драг. Колкото до кампанията на Уницеф - страхотна е и аз всецяло съм зад нея, но наистина смятам, че засяга съвсем, съвсем друго нещо.

Ами, кампанията на УНИЦЕФ беше точно толкова... безумна, колкото и описаната в първия пост ситуация.

Нощ, 4 годишно дете, спящо в креватче с решетки (защо? Болно ли е? Това кампания, насочена към правата на децата с нарушение в развитието ли беше? 2 годишният ми син спи в нормално легло, а преди това си излизаше и влизаше сам в / от кошарата за спане и игра - когато си поиска) и реве без думи (пак да попитаме - проблеми с усвояването на речта ли има? Синът ми още миналата година плачеше ма-мо-ис-кам... нещо си.). Идва изморената гледачка или майка (сигурно е тежко да отглеждаш такова дете, не дай Боже, нищо чудно, че е изтощена) и мълчаливо му дава бибата (вече споменахме, че детето има проблеми, не ни учудва, че на 4 години е с биба) с надеждата, че все пак ще заспи. Сигурно я буди на всеки час, цяла нощ...

Знам, че съвременната психология изобилства от такива методи на възпитание, лошото е, че плодовете на такова отношение тепърва ще ги ядем... Да не се чудим защо темите, свързани с детската агресия нарастват лавинообразно, такова игнориране на децата от най-ранна възраст от страна на най-близките им не може да остане без последици върху психиката им.
За мен също такова поведение е престъпно. Даже шамарът е за предпочитане, защото поне осъществява някакъв контакт с родителя, отколкото абсолютното игнориране. Малките деца имат най-вече нужда от пряк физически и емоционален контакт с майката (или друг възрастен, който се грижи за тях), да ги наказваме с отхвърляне заради собствената си умора или неспособност да разберем нуждите им се случва  (и майката е човек, все пак), но да се приема като правилно - ще ме прощавате.
Подобно игнориране може да е от полза само и единствено за майката, докато си овладее нервите и се съвземе от ситуацията. Но не ме убеждавайте, че е полезно за детето!
А като се замисля, колко лесно е да се отклони вниманието на малко дете и да се предотврати или излезе от нервната криза по начин, който да не го унижава, но и да не го оставя с впечатление, че е победило и родителят е отстъпил. Не се иска нищо друго, освен майката да не забравя, че даже и в компанията на най-добрата си приятелка, нуждите на детето и са на първо място и съобразяването с тях ще и спестят много нерви и неприятни сцени по улиците.
И на мен ми е писнало от гледката по улици и магазини на пищящи и едва влачещи от умора крачета деца и напълно игнориращите ги, увлечени в интересни разговори със спътниците си или по телефоните майки...

ПП Май децата-маугли са в по-добро положение, до тях все се намира някоя грижовна вълчица да ги оближе и гушне...  

Не винаги може да им се отклони вниманието. И не на всички деца.
Сигурно по света има и такива деца, които забравят това, което са си били наумили, като им се предложи нещо друго.
Но повярвай ми, има и такива, които изобщо не се поддават на подобна манипулация.

Никога не съм била склонна да отвличам вниманието на децата си, докато са преживявали травмата от отказано щастие  Дори напротив - мисля, че подобен подход е абсолютно погрешен и обезсмисля усилията. Оставяли сме ги  докрай да преживяват скръбта, предизвикана от настъпил час за лягане или пък отказан сладолед преди вечеря. Какво значи "да им се отклони вниманието"? Не може да ядеш супата с ръце и толкова - тръшкай се, реви, ако искаш слез от масата, но нито ще получиш алтернативен прибор, нито някой ще си зареже обяда, за да си поиграе с тебе в детската.


Възможно е, пишейки в тази тема, да имаме съвсем различни и несъпоставими ситуации наум, но принципно аз изключвам вариантите на безхаберни майки, които пет пари не дават какво се случва в детската душа и които прилагат разни възпитателни мерки, без ясна идея за желания резултат.

Явно така се получава. Аз имам предвид точно майки, които не желаят да вникнат в мотивите на децата си, а държат да покажат "кой командва парада" и "няма да се оставя някакъв си келеш да ми се налага".
Имам предвид малки деца, под 2 години, които не могат да осъзнаят и изразят с думи чувствата си. Имам предвид ситуации, когато детето плаче не от каприз, а от незадоволена физическа или емоционална нужда. Имам предвид случки, на които съм била свидетел и когато детето е плачело, защото е имало нужда мама да му обърне внимание, а не да стои самотно и изолирано настрана, докато тя се занимава с много по-важни неща - да пие кафе с приятелки, да гледа сериал или нещо от този род. Като че е толкова трудно да го прави, докато го е гушнала в скута си... Или да не смесва нуждата от разходка и игра на детето си със собствената си нужда от социални контакти и забавления - такива комбинации рядко завършват успешно.
Пак повтарям за неразбралите - говоря за малки деца, под 2 години, които не могат да играят с други деца и имат нужда от възрастен, който да организира играта им. И който да усеща нуждите им, щом те не могат да ги изразят отчетливо.

Под "разсейване" аз лично визирам предлагане на алтернатива. Не можеш да ядеш супата с ръце, но можеш да я ядеш с лъжица или да я изпиеш от купичката. Не можеш да се хвърлиш с главата надолу от дивана (10- месечната ми племенница), но можеш да пълзиш по пода.
Понякога става, друг път - не.
А в частност с племенницата ми изобщо не става - тя е невероятно упорита и целенасочена и никакви такива не минават...

Да. Ето затова такива теми са коварни, защото не става ясно за кой тип родителство иде реч и оттам тръгва словоблудството и недоразуменията. За мен например разходката с количка никога не е била съчетавана с нищо друго, ама наистина никога, и съответно ми е трудно да си представя, че бих могла да игнорирам плача на детето си, защото пия кафе или си фръцкам задника по главната, а не защото имам някаква нарочна и свързана с добруването на същото това дете идея.

Целият въпрос е, че когато не сме били свидетели на ЦЯЛАТА ситуация - както е било в описания случай - няма как да знаем дали това е било едно от онези неща, които описваш ти, или едно от онези, които описваме ние. Просто няма как да знаем отстрани. И да се намесваме в ситуация, която не ни е ясна е... хм, не особено коректно. Също както е и с даването на оценки в този случай.
И не, не винаги малките деца, под 2 имат нужда от майките си - от утеха или от физически контакт изобщо. Понякога за тях е по- лесно да изживеят недоволството си сами, оставяйки реакцията да "избуи" свободно и на воля и да бъдат гушнати СЛЕД ТОВА. Същото се отнася, впрочем, с еднаква сила и за възрастните.

Хм, сбирките на... "квачки" или "патици" никога не са ми понасяли.
Разходките с количката бяха особено наказание за мен, така че ги намалявах до "санитарния минимум" и винаги гледах да мина някой друг да прави това.
На детските площадки се катеря по катерушките и пързалям на пързалките. Кафе предпочитам да пия в кафета. Без деца.

ПП
Ама бирата си разнасям по площадката, де...

Егати нахалството без извинение. Второто ми дете реве много. Понякога каквото и да направя, реве и се е случвало да реве 30 мин. непрекъснато в количката си докато заспи. Щеше да ми е стане много криво и обидно да дойде някоя загрижена за детето ми жена и да заобяснява, че й е мъчно. И на мен ми е мъчно, но наистина има моменти (редки за шастие), в които никак не мога да го успокоя - нито с гушкане, нито с люшкане, нито с кърмене, с нищо...

Янечек, моето също беше ужасно ревливо преди годинка. И почти непрекъснато си беше гушнат в мен, но продължаваше да реве. В случая обаче ми се струва, че съвсем друго е имала предвид лю.  
Но определено не ми беше приятно да ме питат "гладен ли е, какво му има, да не му е студено, да не му е топло и т.н ", да ..... Факт е, че доста по-спокойни бебета станаха в последствие далеч по-трудни за гледане деца. Но затова си има причина.

Да, Кати, не сме били свидетели на ситуацията. Но така, както е описана случката, мен също ме притеснява.
Била съм свидетел на нещо подобно от самото начало и сега ще го разкажа и на вас.
Зимен мрачен ден, опушено и претъпкано с народ кафене. Влезе майка с детска количка, детето беше на подобна възраст - 1-2-годишно, седна на една маса, извади някакви листове и започва да пише. Детето седя тихо и кротко известно време, даже доста дълго време, но в един момент явно му доскуча, започна да се върти в количката и да мрънка. Майката - нула внимание. Постепенно хленченето започна да преминава в рев, ревът - в по-мощен и на границата на писъците в течение на поне половин час. Майката продължи да пише унесено, да отпива от кафето си, да хвърля погледи навън през прозореца, но нито поглед, нито жест към детето. Може да го е заболяло да седи в количката, може да е ожадняло, да е огладняло, да му люти на очите от пушека, просто да му е скучно... Според мен пищеше с пълно основание. Но явно майката беше привърженичка на теорията на игнора и успешно се правеше, че не чува. Нито забелязваше укорните погледи на околните, нито това, че хората започнаха да се изнасят от кафенето, мърморейки недоволно. Аз също си тръгнах, не издържах рева.
И все се чудя, това, че нямам навика да правя забележки на чужди хора, повод за гордост ли е, или за срам.