WORLD CRY FOR MICHAEL JACKSON/Светът плаче за Майкъл Джексън

Много силни думи е казал бодигардът му: Майкъл притежаваше определен вид магия... Когато прекараш известно време с него, се променяш към по-добро, издигаш се душевно, облагородяваш се....... Няма да има друг Майкъл, не може да бъде заместен. ....... Той беше избраник... духовно благословен... Част от мен също умря /с него/..... Той докосна хора по целия свят, това дори за президента не можем да го кажем....Той имаше още много да предложи / на хората/....
Майкъл беше ангел...

Валя,благодаря ! 
Miss Fairy ,Майкъл е ангел!

За разсейване на настроението тук - един разказ за Майкъл от негов бивш шофьор по време на Dangerous tour. Разказът си е стар и се извинявам на преводачите, ако е бил превеждан и преди.
http://www.mjfriendship.de/en/index.php?option=com_content&t … 195&Itemid=55

Шофьор от турнето Dangerous говори за изкараното време с Майкъл Джексън.

Самолетът се движеше над нас и около мен огромната тълпа започна да се екзалтира. „Той е!” обади се глас от някъде, дълбоко в блъсканицата. Друг фен започна да вика „Той е! Той е!”. Вълнението беше осезаемо все повече и повече като хора от тълпата откликваха на виковете. „Той е! Той е! Майкъл е! Майкъл! Майкъл!”
Имаше хиляди хора, които нападаха летището през този ден в Мюнхен, 1992г., когато най-великия поп-изпълнител започваше второто си самостоятелно турне. И въпреки, че тълпата бе с добро поведение, имаше развълнувано очакване, заобикалящо всички нас и мен включително като самолета транспортира Майкъл Джексън до земята. Майкъл е не само най-великия изпълнител в света, но и най-мистериозния, а ние щяхме да го опознаем като човек. Малкото, което знаех е, че щях да заформя кратко приятелство с човека и да зърна зад кулисите на една шоубизнес легенда.

По онова време, обаче, беше юни и началото на турнето Dangerous, турне, което щеше да разбие световни рекорди и да го затвърди дори по-твърдо, отколкото преди като най-великия изпълнител на епохата. Беше удивително усилие. Първата дата на турнето беше на олимпийския стадион в Мюнхен на 27 юни, когато Майкъл изпълняваше пред тълпа, състояща се от повече от 72 000 души. Турнето беше планирано да продължи година и половина и да завърши в Мексико сити през ноември 1993г. и въпреки че някои концерти бяха отменени, поради боледуване на Майкъл, той изпълни 67 концерта пред приблизително 3.5 милиона хора. Същевременно дари всички приходи за благотворителност, включително и на неговата “Heal the world Foundation” и концерта му в Букурещ бе продаден на HBO за 20 милиона. Това създаде друг световен рекорд, когато записа се направи: достигна най-многочислената публика по всеки кабелен канал – 34% и спечели наградата „Cable Ace”. Постановката бе феноменална, отне три дни, за да се създаде и товарни самолети трябваше да преносват двадесет камиона с оборудването във всяка страна.

Колкото до мен, аз бях на път да се впусна в едно от най-вълнуващите приключения в кариерата ми. Бях на път да изкарам четири месеца като един от шофьорите на Майкъл и когато неговия самолет се движеше бавно в близост до сградата на летището, спря и беше мигновено заобиколен от полицейска охрана, трудно успявах да се въздържам. Същото се отнасяше и за тълпата. Викът „Майкъл! Обичаме те!” се издигаше като кресчендо до заглушителен рев, чувстваше се така, сякаш земята се разтърсваше. Това беше нищо обаче, когато вратите на самолета се отвориха и Майкъл излезе, облечен в неговото типично военно облекло и червена маска и вдигна ръка за поздрав към феновете – шумът, които създаваше тълпата трябва да се е отразило на всяко едно дърво в горите на Бавария. Охраната се опитваше да овладее възторжената тълпа, но те стигнаха почти до масова истерия. Превозвах едно от най-големите имена в бизнеса, но никога не бях виждал такава реакция от страна на публиката към Майкъл Джексън.
Да започна с това, аз не трябваше да имам нищо общо с Майкъл в личен план. Превозвах неговата охрана в третата кола от антуража, докато Майкъл пътуваше в минибус, луксозно снабден с удобства за храна и спане.
От самото начало обаче би си казал, че той не е обикновена суперзвезда. Навсякъде, където отивахме, пътищата и движението бяха блокирани, поради неговата поява, полицейска охрана ни съпровождаше през градовете, а тълпите ставаха абсолютно буйни. Нямахме обаче охрана за нашия конвой между градовете, което предизвика един опасен инцидент.
Майкъл беше във вана и един друг шофьор Стан и аз карахме отзад с две коли. Изведнъж моето уоки-токи се включи.
”Кийт”, каза Стан „ какво е това, което идва зад нас?”
Погледнах в огледалото ми за задно виждане и първоначално видях нещо като два мотоциклета. Тогава към тези два се присъединиха още два, докато не станаха десетки в преследване – и изведнъж ме удари като шок това, че сме следвани от банда четиридесет или петдесет германски мотоциклетисти. „Това не ми харесва, Стан” – казах на моето уоки-токи „По-добре да съобщим на минибуса да забърза”.
Всеки един от трима ни сложи крак на ускорителя, но мотоциклетите ни настигнаха и не след дълго вече бяхме заобиколени. След друга минута промъкнаха мотоциклетите си между различни коли в опит да ни разделят. Тази ситуация ставаше много стресираща. Тогава уоки-токито ми се включи отново: „Виж какво ще направим” – каза Стан „Отиди, колкото се може по близо до бордюра от твоята страна, аз ще направя същото от моята страна и след това рязко ще се приближим към буса на Майкъл във формата на V и ще го откъснем от моторите.” Точно това и направихме и проработи: на моторите им се наложи да забавят. Бяха бесни, крещяха и ни ругаеха, плюейки и опитвайки се да застанат между нас отново, но ние не се препънахме. Аз поддържах колата ми точно 2 инча зад буса на Майкъл и Стан караше 2 инча точно зад мен, докато накрая мотористите се умориха от преследването и обърнаха назад да правят поразии на друго място. Майкъл беше заспал през това време, никога не узна за случилото се.
Все още не бях срещнал Майкъл, както трябва, обаче това се случи, когато почти не стана злополука, заради която мислех, че ще ме уволнят, но всъщност тя бе причината да се сприятелим. Майкъл беше отседнал в Рим и искаше да отиде във Флоренция, за да види една картина, която обмисляше да купи. Имаше сигурно около 2, 000 фенове пред хотела и да го изнесем от хотела на пътя не е лесна работа. Затова охраната му формира план. Различни коли спряха на различни изходи от хотела, докато официалната кола на Майкъл и полицейската охрана стояха около предния изход. Избора коя кола да се вземе се направи в последната минута. Изведнъж уоки-токито ми алармира „Кийт, ще бъде твоята кола” – каза началника на охраната на Майкъл „Приготви се, идваме към теб”.
Аз отворих вратата на колата и ненадейно Майкъл вече беше до мен. Настаних него и негов приятел в колата, докато дъщерята на организатора на концерта седна отпред до мен. Отне само няколко секунди Майкъл да се придвижи от хотела в колата, но през това време е бил видян, започнаха викове и момент след това колата беше обкръжена от фенове. Имаше двама охранители пред нас, които се заеха да разчистят пътя между истеричните наблюдатели, така че да потеглим. Но тъкмо, когато бяхме на път да тръгнем, Майкъл сложи ръката си върху рамото ми „Спри” той извика – „Някой взе шапката на приятеля ми!”
Спрях, но не бях щастлив. „Не е безопасно, Майкъл” – казах аз като охранителите обезумяло ни ръкомахаха да мърдаме. - „В тълпа като тази всичко може да се случи”.
Направих опит да тръгна отново. „Не тръгвай” извика Майкъл „Искам тази шапка”.
Охранителите започнаха да стават балистични. „Хайде” – извика единият като тълпата ревеше и се вълнуваше около нас. „Тръгвайте! Трябва да тръгвате!”
”Ще ти взема друга шапка” каза момичето до мен.
”Моля те, Майкъл, трябва да тръгваме сега!”
Майкъл най-накрая се съгласи, тъкмо когато хората започнаха да налитат по колата, ние потеглихме. Планът беше, че трябва да се изпълнят серии от десни завои, за да стигнем обратно пред хотела, където можехме да се свържем с охрана, но трафика беше толкова голям, че ни се наложи да завием в ляво по еднопосочен път, който водеше в грешна посока. Обаче нямаше начин да обърна колата и така със силно бибиткане и примигващи фарове успях да премина трафика. Тогава направих още няколко леви завоя – и изведнъж осъзнах. Бях напълно изгубен, да не говорим за факта, че Майкъл Джексън беше на задната седалка на колата и нямаше никаква охрана, за да го предпази. За известно време карах наоколо, но не беше на добре. Нямаше какво да направя, трябваше да призная какво не е наред. „Загубих се” – казах аз.
”Няма нищо” – каза Майкъл с неговия мек глас „Какво трябва да направим?”
Момичето до мен не приемаше нещата толкова спокойно. „Връщай се обратно в хотела” – извика „Не можеш да караш в Рим с Майкъл и никаква охрана. Какво ще стане, ако някой го познае? Може да стане бедствие!”
Тя имаше право. Майкъл Джексън бе един от най-познаваемите хора на планетата и истерията около него е такава, че… дори и феновете да не искат да го наранят, има истинска опасност буйството да изригне. Освен това след убийството на Джон Ленън в Ню Йорк през 1980г. всяка звезда трябва да бъде по-предпазлива. Бийтълс може да са си мислели, че са по-големи от Господ, но Майкъл е може би по-голям от Бийтълс със своята кариера. Трябваше ни бързо решение.
”Майкъл” – казах „какво искаш да направя? Мога да продължа към Флоренция и там да потърсим други коли?”
Майкъл се поколеба „Мисля, че ще е по-добре да се върнем в хотела” – каза той накрая и така обърнах колата и се отправихме към нашия път обратно. Майкъл беше много спокоен, но си помислих, че можех да усетя как ставаше малко напрегнат. Накрая намерих път за обратно, но имахме и понататъшен проблем. Майкъл лежеше на пода на колата, когато карахме за хотела, за да не го видят феновете и да не му се нахвърлят, но ние бяхме на 30 крачки от входа на хотела, а пътя беше блокиран от шест редици паркирани коли и никаква охрана не се виждаше. „Няма друг избор, Майкъл”- казах „Ще трябва да бягаме. Приготви се.”
Момичето до мен отиде да съобщи на хотела. Отидох до вратата на Майкъл и я отворих. Майкъл скочи. Сложих едната си ръка около него, а другата използвах да отблъсквам тълпата, които почти стигнаха до атакуваща истерия, когато осъзнаха, че е бил в колата в края на краищата. Ние преминахме през тях бързо, върнахме се през въртящите врати в хотела, заради което охранител заключи вратата – и осъзнах, че приятеля на Майкъл беше в капан отвън. „Пуснете го вътре” – изкрещях и приятелят влезе точно преди тълпата да се е спуснала към хотела.
Аз отидох направо горе в стаята ми да си събера багажа, защото бях сигурен, че ще бъде отпратен вкъщи след тази обърквация. Момент след това шефа ми влезе. „Какво правиш” ме попита.
”Опаковам. Заминавам си вкъщи, нали?”

”Шегуваш ли се” – попита шефа ми. „Ти го доведе обратно в хотела благополучно, обикновено трябват девет охранителя за това. Майкъл е много облекчен, че се върна и говори много похвално за теб”.
И така започна краткото ми приятелство с един от най-милите хора, които познавам.
Колкото повече го опознавах, толкова повече осъзнавах, че въпреки че Майкъл Джексън е брилиянтен изпълнител, артист и бизнесмен, напълно е вярно всичко онова, което хората казват за него: загубил е детството си и никога не е можел да го компенсира. Въпреки неговата бизнес проницателност има някакъв вид уязвимост в него, която почти те кара да искаш да го прегърнеш и да му кажеш да се пази – и не казвам това като сантиментален човек. Майкъл обича играчките и магазините за играчки – където и да отидем из Европа, ако видим Toys R Us във всеки даден град, знаем къде ще се отбием по-късно.
Докато бяхме в Лондон, Майкъл посети Hamley’s, известен магазин за играчки на Регент стрийт, както и магазина на Дисни на същата улица. Всеки магазин затвори вратите си, за да може Майкъл да разгледа усамотено. Той изхарчи хиляди паунда за играчки, той особено обича магическите комплекти и също така купи няколко колички, контролиращи се от разстояние, които караше нагоре-надолу в залата на The Dorchester. Когато оставихме покупките целия багажник и задната част на колата бяха пълна с играчки – а отделно Майкъл взе някои специални със себе си, всички отидоха в детски болници, както ставаше във всеки посетен град.
Където и да отседне Майкъл, пинбол и компютърни игри се инсталираха в апартамента му преди неговата поява. Веднъж той видя една въртележка, която хареса в Германия, купя я и я изпрати в неговия дом Невърленд в Калифорния. Също така беше с приятел на турнето и имайки предвид, че съм виждал приятелството им от близо, мога да гарантирам, че никога не е имало и един мъничък сигнал за нещо нередно относно това.
Всички знаеха, че приятелчето на Майкъл беше с него и всеки го прие безрезервно.
Нашето единствено възражение беше, че Майкъл се оставаше подвластен на инсинуации и действително точно това стана следващата година, когато беше набеден в непристойно отношение към млади тийнейджъри. Често се забравя, че няма нито едно доказателство, което да е произведено в подкрепа на тези твърдения.
Познавайки човека, не вярвах на обвиненията тогава, не им вярвам и сега. Първо, Майкъл е толкова искрено мил човек, че аз просто не вярвам, че е способен на делата, по които е обвинен. Второ, когато работех за него по време на турнето Dangerous, поведението му към неговото приятелче бе такова като на голям брат. Може да е музикален гений, но понякога Майкъл Джексън има манталитета на дете и затова той обича да играе с децата. Факта, че в момента има две собствени деца – Принс Майкъл Джексън и Парис Майкъл Катрин Джексън трябва да е най-великото нещо за него, защото сега може да се отдаде на любовта към детските игри със собствените си деца.
Но въпреки неговата страшно приятна и мила личност всеки около него е уплашен от него, заради това кой е той. Майкъл го съзнава, но не знае какво точно да направи. Проблемите му се докладват чрез Бил Брей, началника на охраната му, който е бил с него от тридесет години, защото хората просто не смеят да кажат на Майкъл, че нещо не върви по план. Изглежда, че колкото си по-известен, толкова повече хората се плашат от теб. Мога да разбера защо казват, че е самотно да си на върха. Бил Брей е един от малкото хора, които не се страхуват от Майкъл и когато и да му каже за различни случаи, когато някой крие нещо от него, Майкъл казва в озадаченост „Но защо самия той не дойде да ме види?”. По някаква причина, въпреки че бях развълнуван, че ще го срещна, аз не се плашех от него. Държах се с него нормално, което е може би причината да се разбираме толкова добре.
Като за начало, той беше очарован от моя лондонски акцент и започна да го имитира „Здравей, приятел, как си?” казваше, когато се качи в колата. „Здравей, Майкъл, как си ти?” – му отговорих аз в опит да имитирам неговия собствен глас – тих и много нежен – което го намираше за много забавно.
(с лондонски акцент) „Ей, приятел!” – казаше той. „Да, Майкъл?”
”Разкажи ми за лондонския римуващ жаргон”.
Така и направих. Майкъл стана много заинтересован в това по някаква причина и ме накара да започна да го уча. „Как е лондонския римуващ жаргон за стълби”
”ябълки и двойки”
”Как е лондонския римуващ жаргон за молба?” – „свирване и флейта”
”Как е лондонския римуващ жаргон за пари?” – „каша и салами”
”Ей, приятел! Това е лудо!”
И това би продължило с часове. Накрая купих на Майкъл книга по тази тема, която определено му хареса. „Това е страхотно, Кийт, много ти благодаря” каза той, когато му я подадох. Стоеше в колата, занимавайки се с нея с часове, кикотейки се, когато види нещо, което му хареса. Един ден се обърна към мен и произнесе: „Аз стоя в Ла-Ди-Да!”
”Може ли пак, Майкъл?”
”Ла-Ди-Да” – произнесе победоносно преди да разкрие какво е това „Това е кола!”.

Майкъл беше много заинтересован в градовете, които посещавахме. Когато всъщност бяхме в града той стоеше в стаята си, защото не можеше да отиде никъде без да му се нахвърли тълпата, но когато отивахме на някое място за първи път или пътувахме по пътя за шоу, той бе много заинтригуван от тези държави, които бяха толкова различни от неговата. Поради някаква причина беше особено впечатлен от Копенхаген. „Би ли желал да живееш тук, Кийт?”
”Не знам, не съм видял много от града”.

Той размишляваше за известно време. Тогава заяви „Искам да отида в Tivoli Park”.
И така след като направи своите концерти уредихме посещението му в Tivoli Park, най-главния увеселителен парк в Копенхаген, в последния ден на престоя му. Посещението щеше да бъде в неделя и приготовленията бяха много поверителни, защото не искахме да привличаме обичайната тълпа, заобикаляща Майкъл, където и да отиде. Планувахме да го вмъкнем през страничния вход и да изкараме следобеда там. Майкъл беше крайно развълнуван от цялото нещо.

Неговото вълнение се превърна в шок и след това в разочарование, когато отидохме там, защото страничната врата, през която щеше да влезе, се отвори и се показаха куп фотографи, мажоретки и група. Първата му склонност беше да се върне обратно и ни отне петнадесет минути, за да го убедим да влезе в края на краищата и там той започна да се забавлява. Аз го придвижвах от едно влакче на друго – не можеше да върви между тях, защото щяха хората да му налетят – и реакциите му бяха като на развълнувано дете „Уау, това беше удивително!” – казваше като влизаше отново и отново в колата „Обичам това”. Забавляваше се толкова много на люлките, които се въртят, че искаше да се качва по два пъти и ме попита да се кача и аз с него.

”Не мога, Майкъл, трябва да наблюдавам колата!” – казах аз. „Ау, Кийт, никак не си забавен”.
Както винаги обаче не отне много време, за да се разпространи, че Майкъл Джексън е в парка и тълпи започнаха да се събират. Майкъл без желание реши след час, че ще трябва да си тръгне по-скоро, отколкото да изкара целия следобед там, както беше планирано и вместо това взехме местен шофьор, за да ни закара до военни и сувенирни магазини в града. Майкъл ги обичаше. Той изкара около два часа в единия от тях, купувайки от бляскавите униформи, които обичаше да облича.
Беше рождения ден на Майкъл по време на турнето и му приготвихме парти в градината на хотела във Франкфурт. Имахме барбекю и хората си почиваха на слънчевата поляна, докато ние му правихме серенада с „Честит Рожден Ден!”. Майкъл не дойде на барбекюто, защото всеки път, когато беше на публично място, щеше да бъде обсаден от фенове, но някой занесе торта в стаята му. „Това е много мило!” – каза Майкъл като излезе на терасата и сподели тортата с членове на обожаващата го публика.
По това време ние се върнахме в Германия, в Хамбург и Майкъл и аз се разбирахме по-добре и от преди. По това време аз харесвах останалите от екипа и бях придобил мой собствен мини фен клуб – три момичета: италианка, германка и испанка. Италианката се казваше Клаудия, германката – Грета, а испанката – Ана. В Хамбург понякога се качвахме на лодка заедно за час, когато не бях ангажиран в хотела.

Доколкото до хотела, аз все още си позволявах привилегии, за които другите хора не смееха да рискуват. Един ден отивах да плувам, но видях двама от охранителите на Майкъл да охраняват вратите на басейна. Осъзнах, че Майкъл е там и се обърнах да си вървя, но човека ми помаха да вляза.
Влязох. Приятеля на Майкъл и неговото семейство плуваха в басейна, докато Майкъл се разхождаше по края, носейки чифт слушалки. Той вдигна ръка като признателност за моето присъствие, след което на следващата му обиколка се направих, че го блъсна в басейна. Първоначално, Майкъл ме погледна малко шокиращо, но момент след това го намери за абсолютно весело. Стана му забавно. Той продължи разходката си, но продължавайки да гледа към мен и правейки движения сякаш ще ме блъсне. Бих си помислил, че бях първия човек, които се държи така с Майкъл Джексън от много много години насам.

Трябва да си призная, че също правех и някои шеги. Майкъл имаше четири съседни стаи на първия етаж, а аз бях в петата (несъседна). Феновете винаги откриваха в коя стая е отседнал Майкъл и чакаха навън, за да го зърнат. Понякога Майкъл отдръпваше завесите и поглеждаше навън, което предизвикваше признателен вик от тълпата. И аз си купих чифт бели ръкавици, един от запазените марки на Майкъл и понякога отдръпвах моите завеси и стоях на разстояние от прозореца така, че само ръцете ми да се виждат. Феновете не знаеха, че последната стая не беше на Майкъл и така аз имах мой собствен признателен вик - дори и да беше предназначен за друг.

Турнето Dangerous понякога наистина си беше dangerous, особено в Румъния. Майкъл отлетя за Румъния, но от трима от нас се изискваше да докараме три мощни коли през страната, за да го срещнем там. Беше ни казано да се убедим, че колите са пълни с чанти с чипс, шишета вода, кола и т.н, защото всеки път, когато колата спре ще бъде заобиколена от местни. Това се оказа напълно вярно. В един момент спрях в гаража (в който се оказа, че няма безнзин) и хората се появиха буквално от никъде. Те се насъбираха около колата и само се отдалечаваха, когато хвърлях пакети с фъстъци през прозореца. Същото нещо се случи, когато спрях на един ЖП прелез – трябваше да спра като нямаше бариери , никакви светлини и никакъв знак дали идваше влак или не.

Следващия проблем беше бензина: нямаше никакъв. Другите двама шофьори и аз намирахме всеки гараж, на които спирахме – празен, а и тримата трябваше някак да стигнем до Букурещ с празен резервоар. Намерихме тогава бензиностанции, привличащи най-големите опашки, които да чакаш с часове. Обичайна практика е в Букурещ да наемеш някого за деня да стой на опашката за теб, което значи че можеш да отидеш на работа през целия ден и да се върнеш, надявайки се, че колата ти е готова.

Тъй като бяхме с Майкъл полицията ни придружи най-отпред на опашката, което не беше добре за местните и едно малко момиче дойде да напълни колата. Тя изглеждаше толкова сладка, че и подадох подписана снимка на Майкъл. Малкото й лице напълно засия, когато погледна снимката: беше сякаш й давам чанта, пълна със злато. След момент ми я подаде обратно.
”Не, не!” – казах „За теб е!”. Тя ме погледна доста учудено и внимателно прибра снимката. Майкъл отседна в Snagov Lake Palace, лятното жилище на президента Николае Чаушеску преди да бъде убит през 1989г. Чаушеску може да е паднал, но състоянието на беззаконие остана: имаше две свързани сгради в палата и ни беше казано да караме между тях, отколкото да вървим между тях. Също така ни беше казано да не излизаме в градините по тъмно. Мястото беше пълно с въоръжени охранители – всъщност тийнейджъри, размахващи къртечници – имаше истински страх, че някой може внезапно да ги използва без да мисли внимателно.
Беше странна ситуация. Следващия ден попитах началника на охраната къде мога да измия колата си. „Ела с мен!” – ми отговори той.
Той ме заведе в двор около къщата, пълен с мърляви млади хора, които осъзнах, че са армия затворници. Те почистиха колата за мен, но в хода на това аз трябваше да отворя багажника си за тях. Беше пълен с вода, Пепси, чипс, фъстъци… Изражението на лицето им беше абсолютно удивление да видят такова изобилие в колата и ми стана толкова жал за тях, че не се опитах да ги спра, когато няколко кутии и пакети изчезнаха.

Огромната човечност на Майкъл беше най-много видна, когато направи дарение в размер от 1 милион долара на румънско сиропиталище, наречено „Сиропиталище Номер Едно”. Положението на румънските сиропиталища, някои от които бяха изоставени или бяха ХИВ позитивни, се излъчваха по новините много скоро. Майкъл беше крайно тъжен, когато видя снимките на страдащите, за това реши да направи дарение като начин да помогне.

В денят преди неговото посещение аз отидох да видя сиропиталището и срещнах Ричард Йонг, добре познат папарак. Шестгодишно момче се лепна за него и пренасяше неговите чанти наоколо, докато около нас работници боядисваха стените за посещението на Майкъл. „Хайде, ще те разведа наоколо” – ми каза Ричард.
”Не съм сигурен, че ще мога да го понеса” – казах аз.
„Няма да ходим при болните” – Ричард ме увери и влязохме. Беше много тъжно. В стая с тридесет или четиридесет детски легла, първото нещо, което забелязваш е пълната тишина. Дори когато направо говориш на бебетата и се опитваш да ги развеселиш, те просто те гледат с празни очи. Не можах да издържа дълго време и ми се наложи да изляза.

На следващия ден беше време за посещението на Майкъл. Палатът беше на около тридесет минути от Букурещ, но не знаехме с кое по напред да започнем: имахме около двадесет или тридесет полицейски мотоциклети, които да ни придружат и поне десет коли. Всички ЖП прелези бяха блокирани в готовност. Ние профучахме в града измежду скандираща тълпа със силно развълнуван Майкъл на задната седалка, но когато се приближихме до сиропиталището тълпите бяха толкова големи, че трябваше на намалим с темпа на охлюв. Двама от полицаите свалиха моторите си, изведнъж се раздвижиха и започнаха да удрят тълпата с полицейски палки.
”Защо го правят?” – попита Майкъл, неможещ да повярва на очите си.
”Трябва да разчистят пътя.” – отговорих.
”Но няма нужда да правят това!” – настоя той. Беше ядосан и разстроен тогава и ако имаше някакъв начин да слезе и да сложи край на насилието, аз съм абсолютно сигурен, че щеше да го направи. По-късно разбрахме, че тълпата е била многобройна около 40, 000.

Когато влязохме в сиропиталището Майкъл изкара два часа, разглеждайки наоколо и въпреки че беше разчувстван от страдащите, които видя там, беше много доволен, че можеше да направи това дарение. По-късно ми каза, че не е осъзнал какъв огромен жест е това за румънците, които, вярвам, че говорят за това и до ден днешен.
И тогава, разбира се, бяха концертите. Размера се предполагаше, че е 60.000 души, но би трябвало да е било два пъти по толкова като присъстващи. Майкъл организира неговото обичайно брилиантно шоу, но това, което се открояваше за мен беше хранителния режим зад сцената – храната беше пазена в съоръжения, пред които имаше въоръжен охранител.

През нашия последен ден се случи нещо специално.
Хората на Майкъл наредиха да се съберат в парка хиляда войници и полицаи в града. Тогава Майкъл пристигна. Групите, някои на коне, започнаха да маршируват и Майкъл най-отпред: след минута Майкъл го обърна на бягане като групите маршируваха с глави, устремени право напред. И така през следващите два часа Майкъл вървеше, говореше, бягаше и танцуваше около маршируващите групи по време на една от най-приятните сесии, които някога съм виждал на турне. Денят ми се усмихна, когато той танцуваше покрай мястото, където бях аз и му помахах.

Майкъл беше крайно великодушен към всички на турнето, а ние бяхме над сто човека. В Мюнхен има огромен увеселителен парк, наречен „Europa Park” и Майкъл го зае за една вечер за цялото парти. Той и неговия приятел дойдоха заедно също: парка беше в западен стил с бар зала и ранчо и те минаха всички влакчета заедно с всички нас. Герои от Дисниленд скитаха между нас, говорейки ни и грижейки се за Майкъл.
Майкъл винаги се убеждаваше, че всички са гледани добре. Въпреки че той не ядеше като беше там, вечерята беше изложена за всички останали. Понякога той си общуваше с нас на други места, тогава когато беше сигурен, че нямаше да му се нахвърли тълпата. В Германия веднъж отседнахме в голяма къща, вместо в хотел, което беше паметно, защото включваше боулинг зала. Тъй като само ние бяхме тези, които стояха там, Майкъл почувства, че може да слезе при нас в бара и да поздрави всички, въпреки че за разлика от нас, той не си взе от известната, вкусна немска бира.

Майкъл беше много повече толерантен към нашите слабости, отколкото повечето хора са били. В Шотландия той отседна в къща, докато ние отседнахме в хотел, който бе далеч една миля– хотел, който не беше подходящ. Попитахме дали можем да се преместим в друг хотел и Майкъл се съгласи. Докато преместването се уреждаше бяхме поканени в къщата, в която Майкъл беше отседнал, където храната и напитките бяха изложени за нас, заедно с игри на карти и други забавления. Питиетата се наливаха бързо с такъв резултат, че когато дойде обаждане от стаята на Майкъл в около 10 часа, гласящо, че иска един от нас да отиде да му вземе Kentucky Fried Chicken, никой от нас не беше в състояние да отиде. „Погледнете се” – каза помощник „Вие сте негови шофьори, а никой от вас не може да шофира”. Майкъл прие цялата ситуация с много благо сърце и разреши на една миникола да отиде да вземе неговата вечеря.

Преди старта на всеки концерт Майкъл имаше публика, състояща се от местните деца. Майкъл беше много приятелски настроен към тях: задаваше въпроси, подписваше автографи и позираше на снимки с неговите млади приятели. Децата напълно го заобичаха – бяха толкова развълнувани, както всеки друг, който среща Майкъл Джексън. Когато се върнахме в Лондон моите деца – Майкъл, на пет и четиригодишната Шерил бяха поканени на срещата и бяха страшно развълнувани от гледката.

Накрая концерта беше отложен, защото Майкъл имаше възпалено гърло, заради което срещата му с публиката от деца беше отменена също. Децата ми бяха горчиво разочаровани, но разбираха, че тези неща се случват. Друг член от екипажа в крайна сметка разбра, че децата ми са отчаяни да го срещнат и бяха ужасно разстроени, че го изпуснаха. Не знаех дали Майкъл знае нещо за това, докато не дойде при мен с две подписани свои снимки. „Знам, че не компенсира за срещата, но поне е нещо!” – каза той като ми ги подаде. Погледнах снимките и на тях той беше написал: „За Майкъл, с любов Майкъл Джексън” и „За Шерил, с любов Майкъл Джексън”. Бях особено докоснат от това като по принцип Майкъл просто слага „Майкъл Джексън” на своите снимки и само много рядко лично послание.

Когато пътуваше дълги разстояния, Майкъл обикновено се предвижваше със самолет или с Ориент Експрес /пътнически влак/, в зависимост кое от двете ще избере, а ние карахме колите си към всяко ново местоназначение. Това се случи в края на моята обиколка от турнето, когато Майкъл щеше да изпълнява в Истанбул, когато за съжаление никога не можах да се сбогувам с него.

Майкъл щеше да пътува в самолета за града , докато аз карах Мерцедес зад неговия личен минибус през Турция, и това беше когато бях на път за столицата на страната, за която имах първото усещане, че Турция нямаше да бъде като другите страни, през които сме минавали. Една кола се появи зад мен и ни раздели с минибуса и затова го подгоних по пътя, за да му покажа, че не може да се размине с такова поведение. Изведнъж колата спря и някакъв мъж изскочи от нея: аз направих същото, за да поговоря с него. Също така внезапно мъжът извади пистолет, насочен към мен. Прибрах се обратно към вана и това беше последния път, в който подгонвах кола в Турция.

Когато стигнахме Истанбул всички се срещнахме с Майкъл и се установихме в хотел, където живеехме в обичайния ни лукс: храна изложена за нас постоянно, красиви стаи и т.н. Обаче Майкъл не беше изобщо добре и след обстойно обсъждане беше решено, че не може да изпълни концерта и да се върне в Лондон да се възстанови. Закарах го до летището и имах някои проблеми с полицията по пътя: една кола дръзко се опита да ме избута от пътя, без съмнение това щеше успешно да създаде проблем за Майкъл Джексън, когато другите ме блъснат. Беше отвратително преживяване: предните ми стъкла се счупиха и беше известно облекчение, че качих Майкъл на самолета. Майкъл никога не казва много относно тези събития, но ясно беше, че е облекчен, че си тръгва.

Първоначално концертите бяха просто отложени, докато Майкъл се почувства по-добре и не беше всеизвестно, че всъщност е напуснал страната. Обаче след два дни стана ясно, че Майкъл все още не се чувства по-добре и концертите бяха на път да не се състоят. Това ни подложи на проблем. Турция е красива страна, но вече бях разбрал, че живота е по-суров там, отколкото в Западна Европа. Не бях единствения, който беше направил това откритие и за това имаше притеснение как организаторите ще реагират, когато разберат, че Майкъл си е отишъл и няма да се върне.

В крайна сметка разумно решихме, че предпазливостта е по-добрата част от доблестта и щеше да е най-добре за нас да си заминем преди официалното съобщение да е направено. Партито на Майкъл в хотела започна да привършва и ние превозихме хората до летището. Когато го направихме трябваше да вземем колите и да си тръгнем от страната и така в крайна сметка карахме през Турция с три черни Мерцедеса. Късметлии бяхме, че това бяха добри коли, защото полицаите се опитаха да ни спрат по няколко причини и във всеки случаи трябваше да ги изпреварим.

Бяхме все още нервни, дори когато преминахме границата с Гърция, но в момента, в който се върнахме в Западна Европа нервите ни се успокоиха и живота си беше отново нормален. Скоро след това се събрах със семейството си, а тези четири месеца и половина, изкарани с Майкъл Джексън бяха като на сън.
В хода на тези месеци Майкъл направи четиридесет и един концерта и аз видях всеки един от тях. Началото им беше най-удивителната част, която съм виждал – а съм виждал почти всички. Имаше драматични избухвания на музиката, което изграждаше интензивността, заедно с ретроспекцията на Майкъл през годините. После светлините угасваха и музиката ставаше все по-дива и сцената избухваше изведнъж във фойерверки, когато Майкъл изскочи от пода на сцената, нещо, за което се говореше по цял свят. Тълпата напълно полудяваше. Майкъл стоеше абсолютно неподвижен за около минута – изисква се прекалено много талант, за да можеш да стоиш на сцената сам, владеейки тълпа от хиляди хора – след това внезапно се обръщаше с друга поза за още една минута като тълпата отново избухна. В края на концертите той излиташе с ракетна екипировка – отново първото в света.


И така това беше моето изкарано време с Майкъл Джексън: музикален гений, истински мил и приятен човек и за много кратко време близък приятел. Толкова се радвам за него, че има свои собствени деца сега и му пожелавам само щастие за в бъдеще. А доколкото неговата музика и концерти мога само да цитирам нещо, което някой каза в един доста различен контекст: baby, you are the best!

Срещнах двама членове от семейството му през годините и да бъда честен - не могат да се сравнят с Майкъл. Първият беше ЛаТоя, която срещнах на слизане от Concorde /пътнически самолет/ с нейния тогавашен съпруг и мениджър, Джак Гордън. Разбира се, разпознах ЛаТоя веднага, но дори и да не бях, беше очевидно, че е звезда. ЛаТоя определено обича вниманието, което привлича и забавляваше тълпата с всичко, което притежава: развявайки миглите си, въртейки се наоколо, слагайки и махайки слънчевите си очила и общо взето държейки се като звезда. Джак се мъчеше зад нея с куфарите и за това отидох до него: „Г-н Гордън” – казах аз „нека ви помогна!”
Веднага се оказа, че бях направил грешка като говорих на Джак Гордън без да си представя името, както е обичайната практика. Той ме погледна по предпазлив начин. „Срещали ли сме се преди?” – каза той с тон, който безпроблемно би могъл да послужи за ледокоп...
”Не, господине. Не сме. Но тъй като стоите точно зад един от членовете на семейство Джексън, който разпознах, тъй като съм виждал приблизително 18,243 нейни снимки по вестниците и знаех, че е женена за нейния мениджър и че мениджъра й се казва Джак Гордън, това е съвсем ясно предположение, че това сте вие. И бях прав, нали? Вие сте Джак Гордън? И вие придружавате ЛаТоя Джаксън, която има дори по-известен брат, наречен Майкъл, с който наскоро изкарах няколко месеца и който има повече учтивост в нокътя на пръста си, отколкото вие току що показахте? Сега ще ви закарам до Лондон, както ми е платено да направя. И може ли да добавя, че жена ви е стигнала твърде далеч с грима.”
Всъщност, не казах нищо подобно. Просто вдигнах куфарите им и се качих с тях. Но несъмнено го мислех.

Също така срещнах Джърмейн Джаксън – много накратко – когато ми се обадиха да се срещна с него и семейството му в хотела „Конрад” в Челси. Джърмейн излезе като свестен човек, както и учтив. Той и семейството му тъкмо се хранеха и ми предложиха сандвич, който аз с благодарност приех като можеш да изкараш часове, дори дни без хранене в този занаят.

Семейството след това се прибра в стаите си, за да се преоблекат, докато аз поисках да остана навън. И така чаках. И чаках. И чаках … Накрая след повече от два часа се появи един служител. „Съжалявам за това!” – каза той – „но те решиха да не излизат в края на краищата”.
”Не можеше ли някой да ми каже?”
”Те забравиха, че си тук.” – каза служителя и се върна. О, ами..., помислих си аз, благодаря за сандвича….

Miss Fairy,  Tes, огромно и от сърце ви благодаря      

Благословенни, целунати от Бог са  хората, които са били толкова близко до Майкъл! Ненаситна
съм да чета и да си  представям всичко от такива разкази. Няма друг като Майкъл, няма и да има. Наистина магия!
 В същото време  оценявам и всички тези турнета с какви рискове са свързани  чисто физически и не  само за него ,  но и  за хората от екипите, пряко  участващи в тях. Колко други
"звезди" биха продължили след дори едно подобно преживяване. Но какво ги мисля, никой друг
не може  да предизвика такава еуфория.

Как прекрасно точно го е   казал Marvin Butts.

Tes, не се притеснявай, от този разказ аз поне си спомням,   че  тук е превеждан  само
за Рим,  малко за Букурещ и  Турция, ако  бъркам, момичета, извинете ме    , забравих - и за джърмейн-ови



/не   мога  да разбера какво пише в балончето,  дано не е нещо  кофти/

Tes, чели сме само за Рим, май. Много благодаря!

Michael Jackson and Bubbles: The Untold Story

http://www.youtube.com/watch?v=jsaxPEhI-kU
http://www.youtube.com/watch?v=S4-NG18SOas&feature=related
http://www.youtube.com/watch?v=EiDUJEpSoo8&feature=related
http://www.youtube.com/watch?v=oX7Lq1sDqvM&feature=related
http://www.youtube.com/watch?v=wsVUAK7VrSo&feature=related
http://www.youtube.com/watch?v=wsVUAK7VrSo&feature=related



The first and only public reading of "We Had Him" by Maya  Angelou
http://www.youtube.com/watch?v=sueycwCcqRI

Michael Jackson - This Is It (The Outtakes) *NEW SCENES*

http://www.youtube.com/watch?v=9gcvmmAllCM&feature=player_embedded

Интервю  на Джърмейн   за сп. Hello със с-вото си  от дома им  в ЛА с доста снимки http://www.mjjboard.com/jackson-family-discussion/20485-pics-jer … llo-magazine.html

Пък на мен ужасно почна да ми писва от този Джърмейн 

ами Джърмейн просто си няма своя работа,своя кариери и всячески се опитва да задържи вниманието върху себе си.
Валя благодаря ти пак за неуморното тършуване и откриване на много интересни неща.Незнам защо всичко от This is it ми носи толкова мъка.
Вчера гледах това видео http://www.vbox7.com/play:2d39444d макар,че е без превод,много добре е подбрано,и ми е мъчно,че толкова хора са знаели за всичко,че има заговор около Майкъл,че хората му са престъпници,а се допусна това да се случи  .

Да Гита,вярно е че са знаели.Не знам дали сте дискутирали предаването 20/20 където  гримьорката му  коментира точно това ,че тя е знаела  много добре.Много тежко предаване,най-близките до него ,гримьор,гардеробиер...които са били до него от 82ра година ,казаха че е било очевидно че не е добре.
Знам че той го е усещал и е знаел но е бил като в капан и е нямало как да се откаже от концертите,много е бил затънал вече.Представям си ако беше казал "Не мога" какво щеше да стане.Гадните вестници щяха да го разпънат от подигравки.Този концерт this is it е бил капан. А и това име....

Толкова много нови неща излизат сега за него ,нови снимки,ще има и нови песни ,както казват че има около 300 неиздадени...не знам  с объркани чувства съм за всичко това.Колкото се радвам да говорят за него и да го виждам на снимки толкова искам и да го оставят на мира.Сега като казват колко пари е направил след смъртта си и ума не ми го побира,къде бяха тези хора преди и защо не са му купували музиката,защо сега изведнъж им харесва?

Тук е 3:20 след полунощ ,извинете за разхвърляните среднощни мисли.

Уф,уф, Вики, тежки неща си написала и въпреки, че това не е новост за нас много тежи, че близки до него хора го потвърждават. Как е възможно обаче сред такова огромно обкръжение да няма шепа свестни човеци, които да го измъкнат от лапите на кръвопийците. Ужасен свят, ужасно устроен, просто не искам да се примиря....

http://vbox7.com/play:582c4312 The Lost Children  

Случайно видях, че тук обсъждат Майкъл и децата http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=509656.330

   Брех, каква компетентност!