Обичате ли стихове?

Никога не съм писала стихове, но страшно много ги обичам. Имам много любими поети и доста от любимите си стихове прочетох тук. Страшно много харесвам Петя Дубарова и тъй като прочетох много малко нейни неща тук ето малко и от мен.

Мои часове

Една звезда - светлинна и далечна,
отчупи се и блъсна се в безкрая,
погреба я морето сиво млечно
и вятър се опита да излае.

Една вълна, изваяна от мрака,
обиди се за нещо на прибоя,
отиде си, остави го да чака,
разяждан сам от самотата своя.

Една луна - простряна длан от злато -
пречупва очертания в тъмите,
мътнее като посивяло лято
и глъхнат кратери в плътта и скрити.

В такива часове на радост своя
във амфора старинна се превръщам,
защото вятъра, луната-длан, прибоя
във своята дълбочина поглъщам.


Време

Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш своите мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
когато по пътеки осветени,
от блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
ще спреш за миг внезапно покосен
от мисъл: Младостта е изживяна,
и как ли ще признаеш ужасен
пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
и нищо ново няма да намериш,
защото си съвсем обикновен човек
на средна възраст. Много скоро
е може би и онзи страшен ден,
когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
ще търсиш, но във тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа.


Посвещение

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

Ох, какви хубави работи сте изписали. Два дни чета и всички са много хубави 

Ето и нещо от мен:

Да, ето аз съм в бяло цялата в коприна,в очите ми блестят сълзи.
Усмихвам се на всички,но на сила,а нещо в гърлото горчи.
След малко ще пристигне той и ще каже "Хайде мила,изтрий сълзите и бъди жена поне"
"Не, немога" Изправям се пред всички с тъжни очи. " Не, не го обичам чувате ли хора"
 Един вик в мен се блъска и крещи.
И срещам погледа ти мамо,единствена ти си ме разбрала!
 Очите ти настойчиво ме молят. "Недей дете заради мен,недей"
Движим си с всички хора,обсипани с цветя и целувки.
 Усмихвам се единствено на мама.
С каква надежда ме изпраща тя.
Едно дете към мене приближава "Вземете казва тез цветя,един човек ви пожелава,щастлив живот с този мъж"
 Изтърсвам розите и гледам малък бял плик лежи на ръката ми.
 Плик без думи и неговото име,което е най-хубавото на света.
 Което днес не трябва да изричам: " Защото съм ОМЪЖЕНА ЖЕНА"


Не съм много сигурна,че беше точно така  защото отдавна е писан,а тефтерчето ми е вече доста вехто 

Честит първи сняг! 

Раздялата не е в думите,
Раздялата е в премълчаното,
в страха, че нещо ще загубиш,
в страха, че нещо вече няма.
Раздялата не е във времето, в което тръгвам аз сама,
в което сбогом ще си вземем.
Раздялата е след това.
Започва с растоянието, което никой не минава.
Започва с дяволско страдание и свършва ...
                  свършва със забрава.

Дамян Дамянов

      А това е специално за Мария и Ламята Спаска - това е и моят любим превод

                                  БАЛАДА ЗА КОНКУРСА В БЛОА


Край извора от жажда ще загина;
до огъня треперя вкочанен;
в родината си сякъш съм в чужбина;
като в пещ пламтя и съм студен;
съвсем съм гол и царски пременен;
усмихнат плача, чакам без отрада;
посрещам мъката като награда;
могъщ и слаб в един и същи час,
от радостта не чуствувам наслада,
добре приет и нежелан съм аз.

Не вниквам в очевидната картина,
а спорното е сигурно за мен;
в незнаен път с доверие ще мина;
в случайността съм твърдо убеден;
печеля, но от загуби сломен,
в зори усещам нощната прохлада;
лежа, а пък пръстта под мен пропада;
без пукнат грош съм по-богат от вас;
наследник съм, но дял не ми се пада;
добре приет и нежелан съм аз.

Безгрижен съм, ала като мнозина
от тежка участ съм опечален;
гневът ми е възторг наполовина;
от откровенността съм оскърбен;
ще тръгна с онзи, който някой ден
посочи лебед бял за врана млада;
щади ме онзи, който ме напада;
лъжата с истината смесва глас
и спомням си забравена досада -
добре приет и нежелан съм аз.

Сбрах Господи, от знания грамада,
а сред невежество духът ми страда;
пристрастен искам равенство за нас.
Залог ли търся ? Чакам ли пощада ?
Добре приет и нежелан съм аз.

                                  Франсоа Вийон

Да бъде хлябът бял - не е достатъчно.
Да имаме коли - не е достатъчно.
И жилища да имаме - не е достатъчно.
И светлина да имаме - не е достатъчно.
Да имаме пари - не е достатъчно.
И почести да имаме - не е достатъчно.

Достатъчно е да не се срамуваш от думите си вчерашни.
Достатъчно - ако не съжаляваш за днешнити дела.
Достатъчно е да умреш без страх, че угояваш червеи.
Достатъчно - ако спокойно казваш "не" и "да".
Достатъчно е , ако можем да гледаме децата си в очите.
Достатъчно е  , ако вярваш макар, че недостатъчно постигнал си мечтите.
на земните си дни -
защото, запомни :
да бъде хлябът бял - не е достатъчно.

                                   Стефан Цанев

              НИЙ МОЖЕ ДА ИМАМЕ МНОГО ЖЕНИ

но една ще бъде отначало до края ни:
тази, която ще ни вини,
когато от чужда любов сме замаяни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще бди над живота ни:
тази, която ще каже " Стани ! ",
ако клекнем, когато се целят в челото ни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще ни обича истински:
тази, която ще ни измени,
щом превърнем в пари мечтите си .

                           Стефан Цанев

              An die Jugend


Geh ! Gehorche meinen Winken:
Nutze deine junge Tage !
Lerne zeitig klueger sein !
Auf der Glueckes grosser  Waage
steht die Zunge selten ein.
Du musst herrschen und gewinnen
oder dienen und verlieren,
leiden oder triumphieren,
Amboss oder Hammer sein !

                      Johann Wolfgang Goethe

          НАДЕЖДА

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал ... познайте какво ?
- Надежда ! Надежда за всички.

"Купете ! С отстъпка за вас !
Всеки трябва надежда да има !"
И на всеки бих давал аз,
колкото трябва за трима.

А на онзи, който няма пари
и само отвънка поглежда,
бих му дал, без да плаща дори
всичката своя надежда.

                        Джани Родари

             Училището на големите

     Учат се малките, за да сполучат,
     но и големите също се учат.

В тяхната класна стая голяма
чинове няма, престилчици няма,

     ала и те разрешават задачи,
     без да разчитат на подсказвачи.

всеки го питат да отговаря:
"Колко е сметката на обущаря?"

     Всеки е длъжен да помни урока:
     "Близък е срока да плащаме тока!"

И се изплашват всечки ужасно,
щом им дадат да решават на класно:

     "Как да получим от свойта заплата
      дрехи, храна и море за децата ?"

***
Високо застани над завист и обида,
над дребните сплетни -
високо да те видя!
Над всичко днес бъди
ти - обич синеока.
Звездите са звезди,
защото са високо.

Евтим Евтимов



Жени

Ние не можем да любим истински слабите -
само сме ласкави с тях и добри,
главите им на коленете си слагаме,
жалим ги като верни сестри.

Силните - те са, които завинаги
слагат върху ни властна ръка.
Като лозници край тях се вием
и се вливаме в тях сякаш ручей в река...

Те ни правят кралици и свои неволници.
Те никога не ни принадлежат съвсем.
Ала с тях ний узнаваме полет и болка.
Тях обичаме ний додето умрем!

Станка Пенчева