Майка-приятелка vs майка-родител

Приятелството в ранно детство е мисия невъзможна. Детето има нужда от авторитет и учител. То приятели си има. Как ще забраниш нещо и ще налагаш правила? Нали бяхте приятели? Горе-долу това  се получава и детето по-скоро ще се обърка. Бояна е права, че ако представата ни за родителство не беше изкривена, въпроса нямаше да стои. Майката- родител не е тиранин и кръвожаден звяр. Приятелството с моята майка започна, когато аз създадох връзка и вече се бях изучила.

Буквално значи това, което съм написала. Приятелството е двустранно и ако детето те товари със своите проблеми и ти го възприемаш като приятел какво те спира да му разкажеш каква драма имаш в службата? А ако не го правиш това не е приятелство, защото не е двупосочно. Ако го правиш /говоря имперсонално/ тогава детето се товари с непосилни проблеми, тревожи се за родителят и не може адекватно да се заеме с решаването на своите грижи и проблеми.

Изкривена е представата за родителство, която го свързва с власт. Родителят не е враг и не е свръхсила овластена и далечна. Родителят е разбиращ, приемащ, поощряващ и помагащ. Ако този родител се държи подобаващо и подхожда с добро няма нужда да се нарича приятел, достатъчно е да е добър родител.
Повечето случаи, които съм срещала на родител претендиращ да е приятел са свързани с манипулация целяща родителят да получава повече информация от детето. Или са проява на неумение на родителят да бъде добър родител по друг начин дали заради лоши спомени от неговите родители. Или родителят избира ролята на приятел защото не той се грижи за детето, а го е поверил на други. Или заради някаква  родителят решава да е приятел, тъй като и той самият още е дете.


И не, не говоря за деца на 2, а за всякакви деца, включително такива на 40. Родителите и децата са обвързани от много сложна схема, по- голямата част от нея е несъзнавана, за да могат да бъдат приятели. Могат да са близки и отношенията им да са повече от добри и така трябва да бъде, но приятелството е нещо друго.

Ти с всеки приятел всички неща от живота си ли споделяш? къде съзнателно, къде несъзнателно, споделяме избирателно според това що за човек е въпросният приятел. ако той е консервативен, няма да тръгна да си споделям с него разюздания си сексуален живот. Но това няма да ни пречи да обсъждаме други неща и да бъдем приятели. Същото е и с децата и не става въпрос нито аз да се правя на тийн, нито детето ми да се прави на много възрастен.
Родителят Е фигура с власт в живота на детето и докато то е съвсем малко, рдителят е точно двръхсила и свръховластен в неговите очи. За съжаление, някои пораснали деца и на петдесет години си остават две-годишни! Родитителската роля е подвластна на стереотипите и  ние щем не щем влизаме в тях. Дори в тази тема се промъква разбирането, че родителите са менторите и някъде на разстояние от детето. Аз не искам дъщеря ми да започне да ме усеща близка като приятелките си едва, когато завърши училище или тя самата стане зряла жена. Искам да сме блезки още от началото, но за тази цел тя трябва да ме опознае като човек, а не само в ролятта ми на родител. Това става дори  дребните ритуали от вида да си споделим две парчета торта или тя да прочете лексикона ми от времето, когато съм била на нейната възраст. мисля, че това ни най-малко не пречи на родителтването ми и да откажа да я пусна на място и с хора, които ме съмняват или ми се струва опасно.

Именно. И като родител можеш да го направиш, но като добър родител, а не като такъв подвластен на стереотипите.

Даа, под майка-приятел имах предвид майка, която обяснява на детето защо трябва или не да направи нещо. С прост пример: "Облечи си, моля те якето, защото навън е минус 5 и е студено", а майка-родител "Облечи си якето, моля, защото аз казвам, че така трябва". Просто така ги определих за себе си с оглед краткост на изложението.

Проблемът е в това, че детето ми има такъв характер, че когато го карам да направи нещо и то не иска, няма сила, която да го принуди да го направи.
Та, от няколко месеца я карам да чете по малко, защото знам, че да четеш се научаваш само като се упражняваш. Обяснявам й, че колкото повече го прави, толкова по-лесно става, давам хиляди примери.
И не, не искам да тръгне на училище можеща да чете, не е в това проблема. Знам, че там ще се научи. Не става и въпрос за родителски мераци.

Хареса ми "майката-майка"   На Menina

И.. знам, че в спора се ражда истината, но от спор до спор разликата може да бъде огромна.

Благодаря на всички за полезните насоки и съвети.
Връщам се да прочета всички мнения отново, че ги четох наведнъж и може да съм пропуснала нещо интересно  

Raffaello Това че обясняваш защо трябва да се направи нещо не означава, че ще се молиш и ще чакаш. Просто уточняваш, че в случая детето няма право на избор, а ти отговаряш за неговата безопасност и неговото развитие и тези решения се взимат от теб. Един ден детето ще ги решава само. Ето, че с всеки ден може да взима все повече решения и това ще бъде едно от тях, но сега "Обличаш якето и излизаме". Децата много добре усещат кога могат да се наложат и ако има и малък шанс да го направят ще опитат. Независимо от възрастта. Затова казвам, че майката винаги е родител и не трябва да се маскира като приятелка или стрина, защото има отговорности и трябва твърдо да стои зад тях. Да обяснява, да разбира, да утешава, но да държи на своите решения, за да опознае детето границите и логиката на света. И за да няма излишни драми около всяко нещо, което се струва неприятно за детето, но се налага да прави.

Колкото до четенето- играйте на училище. Позволи на малката да бъде учителка през една част от времето и тя да ти преподава. Направете го забавно, нека бъде игра и не само ще започне да чете, но и с нетърпение ще чака училището.

 И аз мисля, че ролята на родителя-приятел е изключително манипулативна и нечестна, може да е и много натоварваща за детето.  . Децата имат приятели, те имат нужда от родители. Не съм чела всички мнения, но защо родителството непременно се свързва със строгост и налагане на безапелативен авторитет. Контактът с детето трябва винаги да е жив. То трябва да чувства интереса на родителя към проблемите си и да търси съвет, като от по-зрял и опитен човек, който го разбира и закриля. Родителят, маскиран като приятел обикновено се стреми да обсеби и ръководи емоциналния свят на детето си напълно, като не му остави пространство за останалия свят. 

Обаче щом за вас ролята на родителя-приятел е невъзможна, нечестна, манипулативна и пр., не поставяте ли вие, родителя едно стъпало по-високо от детето? И не е ли това от страх, да не изгубите авторитет пред него?

Естествено, че не. Затова казах в началото, че тези дилеми възникват поради криворазбрана представа за родителството. Вярвам, че равнопоставените отношения между родител и дете са възможни без родителят да се маскира като използва ролята на някой друг. Както шефът ти може да има равнопоставени отношения с теб независимо, че има компетенциите да взима повече решения, включително такива, които те засягат пряко. В една друга тема водихме такъв спор и се оказа, че никой от пишещите не е на моето мнение, но предполагам, че ми е трудно да обясня тезата си. Виждам го, защото и тук се интерпретира не в онзи смисъл, който влагам.

Да не говорим, че авторитета е, човек, който ни превъзхожда в някаква област, но не ни превъзхожда като човек. Хората, по отношение на тяхната универсална ценност, са равни, колкото и да не ни се вярва.

Добре де, не е ли редно да се поставя едно стъпало над детето си? Малко криворазбрано ми идва това равноправие.
Не говорим за авторитаризъм, по-скоро някакъв тип демокрация, при която обаче след като чуя желанията и доводите на детето, последното решение го взимам аз и той е напълно наясно и ОК с това.
И не ме е страх да загубя авторитет, защо да ме е страх? Като взема грешно решение, нямам абсолютно никакъв проблем да си призная и да се извиня, прясно-прясно ми се случи вчера с една несполучлива покупка за него, за която аз настоях. Видях, че съм сбъркала и се извиних, ще поправим грешката.

Мисля, че твърде изкуствено се създава понятийна конфронтация между два типа уж противоположно поведение.
В живота няма толкова ясни постановки.

Моята майка беше най-близкият ми човек и приятел, и същевременно винаги съм имала респект към нея.

Аз съм и родител и приятел на детето си.

Винаги когато е възможно дъщеря ми е равностоен партньор в делата ни - например онзи ден заедно сглобявахме едни фотьойли от Икеа.

Заедно взимаме решения за различни неща - искам да я науча, че животът представлява именно това - избор между възможности, отчитане и на чуждото мнение.

И в същото време ние като нейни родители взимаме решения, които тя няма как да вземе.

Иначе не се възмущавайте толкова много от "манипулативността", защото всяко родителство включва и подобни похвати.
Изобщо действителността е мозаечна и пъстра.

Иначе естествено - и както винаги - тук можем да си спорим заради самия спор.

Аз например, не мисля, че ролята "приятел-родител"  е манипулативна и нечестна, но  не я приемам изцяло.И, да, поставям родителя едно  стъпало по-високо, доколкото детето  трябва да има сигурност и упование  в по-възрастния.Родителят е този, който определя границите, нима в приятелските отношения това е така?разбира се, "майка-родител" съвсем не означава, че няма да е дружелюбна с детето, няма да си говорят за  различни неща от позиция на  равнопоставеност.Но да  се  приравни майката с приятелите ми се вижда малко  пресилено.

Имах една  приятелка,  която беше много близка с майка си, бяха си като най-добри приятелки, всичко се споделяше на 100%.В това "всичко", разбира се често влизаха и нашите истории,  на нейните  приятелки.Всичко,  което се  случваше в средата и се коментираше и анализираше детайлно с майка  и,  не  стига това ами и сама не се усещаше"Майка каза  така, майка каза иначе"И това вече в достатъчно  сериозна възраст.Ами, в един момент се поотсяха почти всички приятелки, оставихме спокойно първенството на майка й.

Аз пък не виждам защо ролята на майката-приятел да е манипулативна. Като съм приятел на детето, аз не го манипулирам (все едно да манипулирам своите приятели и това да е единствената ми цел). Нито пък искам да заместя неговите приятели и връстници. Искам детето да ме чувства достатъчно близка, за да дойде и да потърси помощта ми, когато е в беда, а не да прибягва до разни други средства.

Не равноправие, а равнопоставеност. Това няма нищо общо с демокрацията. Шефа ти издава нареждания, но като изключим компетенциите му в работата не е с нищо повече от теб. Същото е и с детето- родителят е по- компетентен, но само за известен период от време, но това не го прави нещо повече от детето, а само определя ролята му. Можеш да си равнопоставен с детето и въпреки това в ситуациите, които изискват проявата на твоята компетентност да приложиш твоите решения. Разликата между равнопоставените и неравнопоставените отношения не е в прилагането на решенията на родителя, а в цялостното отношение към детето. При неравнопоставени отношения това дете цял живот се съпоставя с авторитетите и вместо да ги следва се страхува от тях, подтиска се и усеща своята нищожност. Грубо казано.

polito_87 Майката по презумпция е най- близкият човек на детето. Приятелят не е по- близък. Затова и като майка можеш да си близо до детето, то да ти има доверие и да те потърси за помощ. Няма нищо по- естествено от това. Ние изкривяваме естествените неща, когато започнем да градим прекомерно йерархия.

Бояна, никога никога не можеш да почувстваш шефа ти равен! Колкото и да е пич, и да сте равни. Има моменти, в които просто той е шефът, а не колега.

Аз съм от тези с майки-родител, трудно ми е да давам оценка,все пак това ми е майка, но имам стотици забележки и причини да се оплаквам от нея. Определено много опора ми дава моята баба-приятелка. Но и нея като дете я мразех понякога, защото е "голяма" и ме "юрка"...   Всяко лято накрая на лятната ваканция едвам чаках да ни приберат за училище нашите, но пък после така ми липсваше .