Критикуват ли ви родителите?

Доста време съм далече и май повече от един човек ме цени, ама на - няма отърване от комплексите. И друг път съм чувала твоите думи но ... това съм аз - голяма бяла птица 

Много са ме критикували. Като дете и младеж - баща ми, а сега майка ми. Баща  ми го отсвирих в един момент, вече нищо не може да ми каже, но близо 20 години ме мачкаше. Майка ми пък сега е наред - всеки път като се видим ми вгорчава деня. За каквото и да говориме, ме гледа с пълен с неодобрение поглед. Всичко, което правя е грешно - работата, възпитанието на детето..абе всичко.
И аз израстнах така - без самочувствие, подценявам се и до ден днешен, свикнала съм да се чувствам незначителна и по-маловажна от другите хора.
Често и аз се питам това. Много ми се иска да не предам неуверената си природа на дъщеря ми.

Постоянно!
 Преди се връзвах много, но от няколко години не им обръщам внимание и се чувствам добре. А и те, майка ми по специално като видя че не й обръщам внимание спря постоянно да ми пили на главата.

Да. Тя сега само мама ми остана, но и татко докато беше жив - абе винаги защитаваше мъжът ми. Пък критиките все за мене. Ама не се сърдя. Това са най-сладките критики...

Цял живот са ме критикували. Все другите деца бяха по-ящни, с розови бузки, с гъсти коси, прави зъби, отличници, послушни. С една дума аз бях  изрода на родата откъдето и да го погледнеш. И досега ми е много криво от това.
Майки, никога не казвайте на своите деца, че чуждите ги превъзхождат и никога не им ги давайте за пример.

Не ме критикуват. Имаме коренно различни разбирания за живота, така, че дори и да си кажат мнението или съм го пропуснала покрай ушите си или казвам да не ме занимават и това е.

Единствената критика, която цял живот слушам от майка ми е, че "не се храня добре"  Слаба съм била, анорексична, на болна съм приличала и т.н... а в действителност по-скоро минавам за пищна отколкото за слаба, ама ходи го обяснявай на нея 

Не можеш да си представиш колко добре те разбирам...  
В резултат съм развила тежка психическа зависимост. Няма лек.  

и аз. Преди беше по-лошо имах зависимост и към мъже, т.е. търсех тяхното одобрение.
Сега съм другата крайност, вдигнала съм гарда и само някой да гъкне и го разкарвам моментално,
както казва майка ми плюй му на тоя под опашката 

Но до преди време имах проблем и с одобрението на баща ми. Той ме е зарязал като малка, като студентка
не искаше да има нищо общо с мен от страх да не му поискам помощ, а беше много добре финансово.
 След като завърших и започнах хубава работа,
започна да ме търси, много се зарадвах, че се гордее с мен ... докато не започна да ми иска пари. Сега съм го отсвирила,
но ми е гадно. Имаме дипломатични отношения, поздравяваме се за рожденните ни дни, но дотолкова. 

Извинявам се за офф-а, но това ми прозвуча толкова... тъжно.
Дано с времето го преодолееш. 

Критикуват ме  , но ако е неоснователно веднага връщам монетата и показвам тяхното слабо място в ситуацията или показвам основателните причини заради които нещо не съм направила или не съм постъпила както те желаят / мислят че трябва. 

Аз пък си правя, каквото си реша, но пак ми тежи.
Старая се да не постъпвам със сина по същия начин, макар че има опасност да отида в другата крайност...

Не, не ме критикуват, смятат че съм голям човек, животът си е мой, мога да си правя каквото си искам, те са ми родители, нужно е само да ме обичат, нищо повече.
Мъжът ми за разлика от мен е отгледан и възпитан по друг начин, т.е. родителите му са вечно недоволни..........предупредила съм го, с детето да внимава, и да не прилага методите на родителите си: никакви подигравки, обиди, мрънкане.........родителите трябва да подкрепят и обичат децата си, нищо повече.

О, при нас критиките са ежедневие. Няма нещо, което да съм направила "както трябва" по високите критерии на майка ми. Винаги и изцяло вината е у мен. Никога не се научи как трябва да се държи с децата си тази жена. Дълго, много дълго време ми трябваше за да си изградя някакво самочувствие и самооценка. Докато бях под техния покрив аз бях нула; така ми беше внушавано постоянно, че без тяхната намеса аз не мога да направя и една крачка. Абе ужас. Добре че се омъжих рано. Съпругът ми е с много твърд характер, та покрай него и аз прихванах За съжаление, в последно време не се разбираме много, но засега все още сме семейство.

За съжаление малко са постовете за некритикуващи родители 
За баща ми не мога нищо да кажа, той почти не е присъствал в съзнателния ми живот (разведени са), неговото мнение не може да ме трогне и повлияе.
Майка ми е друго нещо. Като начална учителка е свикнала винаги да е права, винаги да поучава. Беше супер взискателна, всичко да е под конец вкъщи ( и до ден днешен е така), сега като й ида на гости за 2 дни само ходи след мен и ми дудне... чащана от кафето що е тука, тия дрехи що са на стола, а не на закачалката, как може да си толкова разхвърляна и прочие... Така и не хареса нито едно мое гадже, а за съпругът ми - да не говорим. Не бил от моята класа (разведен, с дете, с 14 години по-голям и без висше образование). Докато бях бременна първия път постоянно ми се обясняваше как си провалям живота, как тя се моли да се разделим и подобни. Сега все прави разни изказвания как си гледам  децата, все прави някакви тънки забележки, с много любезен тон, но така кълве, че кръв потича....
Знам, че не е права, знам, че моето семейство е най-важно и докато се обичаме и подкрепяме никой не може да застане между нас, но все пак много ме боли. Не можем да изкараме 3 дена с ния без да се скараме жестоко... и все пак много я обичам, тя ме е направила такава, каквато съм сега. Всеки ден се боря с нуждата хората да ме харесват и одобряват, като си повтарям, че съм постигнала целите си и живея живота, който искам... С течение на времето започнах да не споделям с нея, говорим си на безопасни теми, гледаме да не се дразним излишно, но не винаги става.
Прави сте, че децата на такива родители носят белезите цял живот. Моля се на Бог дори несъзнателно да не повтарям нейното държане...