Детство мое..реално и вълшебно

Хм, значи на мен не ми остава много до "лелка" тогаз 
Инак има разкошно и безгрижно детство, на моменти страшно ми липсва. Дивеенето пред блока, препускането по цял ден навън, катеренето и ровенето из пясъчните дюни, отглеждането на всевъзможни котенца и кученца, фантазиите, издирването на части от разбил се космически кораб 
А детската си мечта я изпълних, да. Не е толкова романтично и героично, колкото ми изглеждаше тогава, но все още ми харесва...

Имам много мили спомени от детството си. И досега си имам моменти в които се чувствам 5-годишна. Например, от време на време все още се люлея на люлки като ми скимне, или пък се возя на количките от супермаркета  Обичам да пукам балончетата на опаковъчния найлон, или да си играя с племенничката на нейните игри. Запазила се е една част от радостта от малките забавности, но ми липсва чисто детското усещане за Коледа, например, или любовта към "Алф" (който към днешна дата ми се струва един от най-тъпите сериали на света).

Преди две години сбъднах една от големите си детски мечти - взех си коте  И си го гледам и никой не ми се кара, хихи. Понякога ми липсва детството, но предпочитам живота си като възрастен. Като дете само можех да мечтая; сега вече имам възможността да постигам тези мечти, а това ме удовлетворява много повече.

Да,има.Казвам:да,добре и си правя това,което съм си наумила.Не ми липсва детството.Беше хубаво,но все пак повече ми харесва да съм възрастна.И честно казано,много са ми смешни възрастните,когато започнат да се правят на деца.Какво искат да покажат с това си държане?Че "детето все още живее в тях"?Много ми е смешен този израз в кавичките.Отстрани такива хора изглеждат като карикатури.

Много неща от детството си пазя и до днес. Например приятелите. Сега, като погледна нашата леко наедряла, леко посивяла и леко посбръчкана групичка, ми става смешно. Смешно ми е как се правим на възрастни, как обсъждаме проблемите си, как строим къщи, как караме коли, как водим битки, как играем "на семейство" - също като едно време, ама с истински "играчки". Най-хубаво ми е, когато през лятото се съберем на морето. Сега мечтите си наричаме "планове" и се радваме като деца, когато успеем да ги осъществим.

Нямам носталгия по детството, въпреки че често си го спомням. Беше весело и не чак толкова, светът беше с по-различни светлосенки от сегашния. Но на мен ми харесва да съм млада и пораснала, както сега. 

Не знам дали имам носталгия по детството си, но ме е изключително много яд, че дъщеря ми не може да изживее детство като моето.
Родена съм в центъра на София във времето, когато вътрешните дворове не бяха преградени на хиляди клетки с мрежи и огради, и когато от Ботев можеше да излезеш на Граф Игнатиев без да ходиш по улиците 
Събирахме се огромни тумби деца на една и съща въъзраст, всичките приятели, коли паркирани почти нямаше, което даваше възможност в преките да се играе мач или народна.
Помня първата паркирана кола с монтирана аларма, мисля че собственикът й се прокле, че я е монтирал предвид обстоятелството, че средно около 20 деца ежечасно ходеха да я клатят, за да свири.
Тогава в центъра се снимаха филми, и често ни забърсваха за статисти, особено летата, когато се снимаше из дворовете, а те бяха наша запазена територия. Веднъж за едни филм в нашия двор изградиха една къщичка, която след снимките ни остана наследство. Бяхме си направили и една къща от дъски в клоните на една джанка, където се завирахме по минимум 10 деца, един върху друг, и стояхме вътре. Веднъж къщата падна заедно с децата  Да си на 7-8 и да имаш собствен дом с приятелите - така се чувствахме.
Ловяхме котки, за да си ги отглеждаме като деца, ходехме си на гости по къщите без предупреждение, играехме на стражари и апаши, обирахме черешата на Антени под угрозата да ни хване пазача и да ни заключи в мазето, от където да ни пусне само срещу преставен родител.
Освен това ни оставяха безконтролно да играем до 12 вечерта. Е, естествено със задължителните проверки час по час от балконите. Въобще ние си имахме наш си свят, с йерархия, със задължения с удоволствия.
Абе, имаше си яка тръпка едно време.
Сега в кооперацита има едно дете на възрастта на дъщеря ми, и двете просто не се познават...

За количките много ми се кара мъже ми,защото постоянно се засилвам по паркингите и се блъскам все в нашата кола  ,а за празниците..чувтствата са наистина доста различни..почти ги няма при мен,само като се сетя как чаках за подаръци оставени от Дядо Коледа ,но поне сега и аз ще бъда Дядо Коледа на някого  
Nansen поста ти е чудесен,спомних си за нашата групичка,окупирала квартала,за пикниците зад блока,за страшната изба до нас....  

Имах забавно и безгрижно детство, живеехме в къща с  двор и градина, много животинки и забавни съседчета. И някак си игрите се получваха от само себе си и всеки ден беше уникален! Ех, спомени!
Много скоро, успях да убедя мъжа ми да купим същата тази къща от детството ми, за да могят и децата ми да имат същото прекрасно детство. Вярно, купихме една полу-съборена стара селска къща, без ограда и занемарена градина, но за мен е безценна. Чувството е невероятно, мога с часове да пиша на тази тема.

Като дете мечтаех бързо да порасна, за да мога да правя каквото си искам. Стана, доволна съм, не искам да съм дете.

Да, до голяма степен ги помня и се сещам за тях.


Разбира се, аз съм същия човек, нищо че на години не съм.


Да. Играя. 


Не ми липсва детството, животът ми се развива и обогатява, сега пък имам неща, които тогава нямах, мога да правя неща, които тогава не можех. Всяко време в живота ми е ценно по своему.


Не мисля. Мечтите ми са се сбъдвали в общи линии, пък и сега съм настроена на други вълни, имам нови мечти, които на този етап от живота ми са по-важни. Всъщност май се сещам за една, но там грешката беше моя - не послушах сърцето си, но поне си научих урока и оттогава насам все сърцето си слушам. 

Nansen,  да не си ми съседка, все едно моето детство описваш. Даже и колата с алармата 
Имах прекрасно детство, не само в София, а предимно на село. Обожавах да ходя, имаше много деца, много животни, планини наоколо които изследвахме, реки, където ходехме за риба и раци. Беше велико.
Не ми липсва, но си спомням с голямо умиление.
Първата тръпка, първата целувка....е как да не си спомня човек с хубаво за детството си.
Съжалявам само за селото, защото нещата вече са много различни, баба я няма, децата ми никога няма да могат да отидат на село, да има домашни зеленчуци в градината, животинки, баба която сутрин става в 5 часа меси и точи баница, с домашни яйца.
Сега отиваме там като на гости, за няколко дена в годината...
Тъжно е, и София не е това което беше, ходих от 2 клас сама на училище, което беше на две спирки с автобуса от вкъщи, сега гледам децата ги водят до 7ми клас. Играехме навън, без нашите да се притесняват, татко свиркаше от терасата и се прибирах, а сега не смеем да изпуснем децата си от поглед.
Ето това може би ми липсва....

 Хм, аз застрашително съм се приближила до лелската възраст  , но все още се улавям, че на моменти постъпвам детински и разсъждавам по детски. Често играя със сина си на гоненица, правим си препятствия или просто се скриваме под завивката вечер и шепнешком му разказвам приказки или просто си се смеем. Не мисля, че е срамно или вредно. Байбиби го каза точно на място - ние сме си същите деца, но вече си играем с играчки за големи и понякога " лудориите ни" имат по-сериозни последици върху живота ни от времето, когато сме били по на 10.

Липсва ми, разбира се, и с времето ще се сещам все повече за него. Един-два пъти в годината, когато повечето ми приятелки от детството се завърнат към родното гнездо, се опитваме за малко да се върнем в онзи наш весел и безгрижен и изпълнен с фантазии и хумор свят. Понякога успяваме, но доста често натрупания опит и разочарования поставят невидими прегради между нас, които развалят удоволствието.
А иначе онова детското продължава да си живее в мен и особено се радва, като разпознае друго дете в нечии очи. Има една прекрасна порода хора, които успяват да отприщят всички най-позитивни емоции в хората. Заради тях все още не съм загубила вярата си, че този свят може да бъде едно малко по-уютно място за живеене.

Аз осъществех баш детските си мечти.  Тогава всички ме вземаха за фантазьорка.  От известно време си спомням за тези години, главно с тъга, констатирайки, че вече съм забравила да мечтая. Да му се невиди.