Чувството за вина, когато си предприел ти крачката

виждам, че отдавна никой не е писал по тази тема, а аз съм нова във форума и много ми хареса... поздравявам всички участници в дискусията и се надявам, че ще можем да си помогнем взаимно по някои въпроси... пък дори и само като отдушник....

темата ми е много актуална в момента ...
аз поисках раздялата /още нямаме развод/, а той си обичаше семейството /или идеята за такова, но разбирайки я по негов начин/. всичко беше ОК докато не се появиха първите сериозни проблеми и вече родено дете .... тогава разбрах, че не мога да разчитам на него. .... често го сравнявам с удобния фотьойл - чака те вкъщи, може да се сгушиш в него, но нищо повече .... аз искам повече .... искам в този фотьойл да има енергия и живот!
много се чудех, много мислех и накрая вече положението стана нетърпимо. сега поне ми е спокойно, макар и по-трудно на моменти.
и точно, защото аз съм инициаторът за раздялата и в никакъв случай стожерът на семейните ценности ... като че ли нямам право да се оплаквам и да ми е тежко .... и гадното е, не че него го няма, а че нямам човек до себе си, с когото да се почувствам жена, а вече не вярвам и че ще намеря такъв. сега съм и баща, и майка и глава на семейството ...и всичко .... а всъщност не се справям никак добре ...
вината ми е  спрямо детето, че не съумях да създам и да й предложа едно щастливо семейство. тя има родители, които я обичат, но не могат да й покажат уважение, разбирателство, любов и хармония помежду си ...
и някой като ми каже, че животът е компромиси ............ не искам да правя компромиси със себе си и собственото си щастие! толкова ли е много?!

вината ........ понеже съм прецакала всичко - нямам право на щастие и някак си не вярвам, че го заслужавам - това е безумната мисъл, която доскоро несъзнавано, ме работеше и препъваше ..... а занапред - не знам какво да я правя ....!

Corsica, при мен мъжа ми поиска развод, но всичко което си написала съм го почувствала и изживяла като теб, доскоро търсех вината в мен, защо бившият ми мъж ни остави с детето, но вече гледам само наред не анализирам нищо , защото само се разстройвам и натоварвам, а това нищо не променя. Горе главата и на мен ми е самотно, но всеки ден си повтарям че няма да съм сама и ще срещна човек който да ме оцени и обича такава каквато съм.Трябва да вярваме, че това е само един лош период и от тук нататък ни предстоят само хубави моменти

Ето ви и гледната точка на човека от другата страна....

Аз съм мъж. Преди година жена ми предприе стъпки към раздяла. Още не сме се разделили, но предстои съвсем скоро. За мен беше крайно неочаквано и бях напълно изненадан. Почти никакви предупредителни сигнали не ми даде...

От всичко най-много ми тежи, че аз трябва да си тръгна, оставяйки двете си най-любими същества - дъщеря ни и жена ми. Малката е на 6 и още не знае, че баща й ще я изостави скоро. Как да й го обясня?

Все едно говори моята душа!

Когато човек стигне до извода,че вече не би могъл да живее с някого и предприеме стъпката в тази посока , вина не трябва да има ,защото той е минал през компромисите,надеждите ,последните шансове и т.н.т. Гледната точка трябва да е друга-а именно,че освобождаваш себе си и детето ,че и "половинката" от този пагубен начин на живот....и да вярваш,че хубавото тепърва предстои   

Относно обяснението на децата -на достъпен за тях език -истината...

Имаме сходни мисли, но аз моите ги прогоних НАПЪЛНО!
Къде с книги, къде с положително разговори с подходящи хора..
Всеки има право на щастие. И мен мисълта за децата ме съсипваше, но...предпочитам така, отколкото да си създадат вечното впечатление, че семейство и семейните отношения са такива, каквито м/у мен и баща им. 
О, нее...
Аз съм убедена, че ще намеря човек, с който ще мога да създам нормално семейство и че децата ми ще растат СПОКОЙНИ и в СПОКОЙНА обстановка.
Сигурна съм, живея с тази мисъл и вече чувството на вина отдавна ме е напуснало...
Само малко тъга понякога, но е съвсем нормално 

Цитат по памет от последната книга на Хорхе Букай "Трите въпроса":
 Зрелостта представлява умението да се откопчим, да оставим това което вече го няма и да продължим напред.

Семейните ценности които са ни втълпявани са хубаво нещо, но са в пълната си сила с подходящия човек.
Ако не си с подходящия, а се насилваш , машинката не сработва .
Да, обаче се обаждат гласовете на нашето възпитание- трябва да се жертваш, трябва да се примиряваш, в тебе е проблема, ти си виновен,.......и се вкарваме в омагьосания кръг на "Ако искам да съм щастлив, значи ще стана виновен".
Няма такова нещо.
Всеки заслужава да търси щастието си, иначе животът му се обезмисля.
А който от околните не го приема и не го разбира.....значи има още да учи....
 

това ще го наизустя и ще си го рецитирам всеки ден
страхотна си   

Година и половина не живея със съпруга си. Но все още не мога да събера сили да подам документи за развод. Той беше този, който не се прибираше и казваше, че няма да се промени, а сега е този който иска да има семейство. Нещо не разбирам??? Чувствам се виновна спрямо детето си, но и спрямо родителите си, те търпят всички мои настроения защото живея при тях

Delana   аз съм в твоето положение, мъжа ми бившия вече, ме напусна за да си живее живота, после ме побърка да се връща и да сме пак семейство, аз живея с баща ми , той ми хомага, но аз вечено намирам за нещо да го навикам

това явно е пълна класика при много БНД 

За съжаление е точно така, но на моменти аз все още се чувствам виновна за решението си, но се надявам и това да премине. Тук намирам много помощ 

Ще премине, но трябва време 
Може после вината пак да се появява отвреме навреме, случва се, но преминава като цяло 

И той един ден се държи уж добре на другия го няма никакав, а капака е че не иска и да чуе за развод. Той човека имал перфектно семейство. kalli на теб много успехи, чета че и ти си нещо в дупка, дано по - бързо да премине