Събирам забравени спомени 2

Stefka.b.k., честито и от мен! 

Стефче, да си здрава и усмихната!
Ти си част от нас, от топлата, светла къща на хубавите спомени!
Наздраве, момиче!

Ей ,живи ли сте, бре? след Коледа и Стефанов ден съм на път да капитулирам

А си спомних едно време на Василжовден поп Никола лека му пръст идваше първо да поръси у дома. Нали си имаха закачка с баба , аи знаеше , че там масата не се вдига ... Само се сменяха хората.
А бе не сме били богати , но купона беше безкраен , може би бяхме по- безгрижни.

Стефче, честит имен ден и от мене на патерица. Такава съм си. Сетя се. После забравя...Годинки, какво да ги прави човек. Важното е ти да си жива и здрава, пък останалото са подробности...

Честита ви Коледа на всички, на именяците - да са им здрави имената!
Рядко се добирам до компютъра и много ми липсват разговорите с вас!
Да сме здрави, усмихнати и спокойни, да ни радват децата
Дървото на Ели расте покрай канала в София, срещу стадион Васил Левски....много дървета, а плодовете се търкалят на тротоара...

На имената на Веселчето в разни речеви ситуации се донаждат падежи. Да кажем" Че га узнем за Симчоте" - сиреч "Ще взема за Симчо". Симеон е Симчо, докато му текат сополи и ходи с къси гащи. После се изменя.

Никогаш, Роса, никогаш щастието човешко не е било във връзка с имането, макар и често хората да се заблуждават. То ти точно това казваш, май? Че не е ли най-топло елечето от прежда сбиротък? Най-вкусна манджата, сготвена на окаден тиган? Най-скъпа е милувката на попукани ръце, непознали чудесата на козметиката, нали? Какво пиршество на вкусовете е препечената филийка с мас, поръсена с мерудии. И колко са багрите на цветята край пътечката, макар и цветята са прости, обикновени, ако изобщо съществува такова нещо като обикновено цвете. И оня разногласен цвърчеж на врабците, като прелитат между коша с царевица до комина да се сгреят.

Като се прави баница с точени кори, питките за всяка кора, веднъж замесени, се слагат в тава, завита плътно, и затисната с нещо, да не ги навести котето. А баба все казваше, че това е времето, когато зрънцата, от които е брашното, отиват да навестят нивата, на която са расли. То и имаше и приказка, от А. Каралийчев такава, май.

А после, при точенето и разтягането, има правило, че колкото е по-парцалива кората, толкова е по-вкусна баницата. Печката се напалва, ако може, с букови дърва, че по някакви странни причини, на буково дърво се пече най-хубаво баница.
Моето момиче си спомня, как, когато баба И пекла баница, до голямата тава винаги имала и една малка, колкото сапунерка, с направени от малката кори. Тая "баница" все била малко сививчка, от не много умитите детски ръчички  
 

Ех , Куркума, как хубаво си го написал ...
Точно от там от родното място на Каралийчев са ми ми първите осъзнати спомени.
Събуждам се под тежкия вълнен юрган , а в стаята едва започва да се затопля, пукат съчки  в печката и замирисва на тесто и замръзнало пране, което размразявайки се така мирише, чи никой омекотител не може да замени тая миризма.
Топките от тесто са намазани със свинска мас, а баба ми слага котарака Юри до мен , да го галя , докато станат мекиците , баницата , или каквото там е решила да прави и докато както казваше тя "въздуха се отвърне"
Завиваше ги в една копаня с едно тъкано платно , гордо споделям , че сега и аз имам - от нея , разбира се.
От прозореца долитат всякакви звуци на животинки - крави мучат , петли пеят, чуруликат весели птички.

Наскоро като имах гости направих мекици , ама с мас , но  без те да знаят , а тестото беше от готовите.
И всички вкупом един през друг ме питат каква е тайаната на мекиците.
Така и не казах - всички са от голямото дубрутро и не понасят мас , други имали висок холестерол. А една от гостенките държеше да знае коя фирмата и от кой магазин е тестото
И как го установиха , като не можах да им смогна... С пърженето , де
И от северозапада :Па те така беше ...

Да ви покажа какво съм "листнал" на стената си във фейсбука, от един приятел, малко родолюбив шовинист си пада, но е добър:
Хлябът на село Гарван
„Преди да започне да меси хляб, жената не спи при мъжа си. ...Става по тъмно, измива се, облича бяла роба, прибира си косата и застава пред иконата на Богородица с вплетени за молитва пръсти. Навремето във всяка къща е имало икона. Прекръства се три пъти и тогава започва да пресява брашното. После прави кваса, замесва тестото в нощвите и после го оставя в панакудата. Пали пещта и когато стените й отвътре побелеят, а почиства, тогава слага да пече. Като се изпече, хлябът се покрива с трапезник и се оставя да престои, хората казват, че тогава си обикаля нивата. Навремето, за да е добра пещта, са я измазвали отвътре с конски фъшкии, кал и макина и сега така я поддържат...”
Хлябът е дар и магия, и жертва. Хлябът е живот.
А сега де...

 Благодаря ти, Куркума. За думите намерили пътя, облекли чувствата..Случва се думите да клокочат в гърлото, ама да не намерят пътя нагоре. Понякога и с картините е така, поглеждаш и възкликваш..това е моето настроение, моите скрити чувства..Някой е намерил точния израз.
  Стария чугунен тиган, в който мама правеше най-страхотните палачинки, а татко- златистия омлет със зачервени бузи..Вълненото елече, плетено от баба в дългите зимни вечери. Току ми го мереше, а аз протестирах: "Боцка бе бабоооо!", "Нека боцка, значи ще топли"- отвръщаше спокойно тя.
  Или бащините ръце, които силно ме стискаха до сърцето му, бодливата брада потъркваше моето лице и шепнеше в ухото ми " Миришеш на моето"   

Куркума,Роса-
Сигурно всеки има такива спомени.
У нас прабаба ми ронеше царевица до печката-дървата пукаха,зърната трополяха в кофата.На печката къкреше тенджера с ронена царевица-за захранване на малките агънца и награда за послушните дечица .Тази царевица се отделяше още при беленето и-оставяха и по няколко неоткъснати беленички и прабаба ми ги правеше на свисла/по няколко мамула заедно/.После ги навесваха на върлина високо под покрива на сайванта-да не ги пълзят мишки и плъхове.Това ни беше сладката церевица-никой не беше и чувал за ГМО 
По това време на годината започваше сезонът на агненето.Отделяха навремилите овце на топло,в обора на биволицата-зер ако се роди агънце на минусови температури ще замръзне.И всеки станал през нощта "по нужда"задължително минава да нагледа "родилното".
С часове сме стояли при мъничките агънца-"сучеха"пръстите ни,гънки от дрехите.Кръщавахме ги,вардехме всяко да е сукало добре,държахме тавата с варени царевични зърна,за да ги захраним,подавахме стръкчета мекичка люцерна...
В късния следобед баба запалваше отпадъците от яслите,над двора се извиваше лютив дим.Миришеше на студ и обор,после към тая миризма се добавяше аромата на попарена ярма за биволицата/слама наръсена със смляно зърно и залята с вряла вода/.Баба сипваше на животното и сядаше да го дои.Ние стояхме тихичко до вратата и чакахме.Струите биеха по стените на ведрото и го пълнеха с разпенено мляко.След последната капка баба благодареше на биволицата и на Бог, и ни даваше да пием топло мляко.И до ден днешен свързвам миризмата в обора с миризмата на мляко,с обичта на баба,с безвъзвратно изгубено безгрижие,топлина и уют.
Нотар,всяка година пека Гергьовското агне в такава пещ.И понеже за една година тя се напуква преди да я запалим я измазваме с кравешко аки.Опалването на пещта е изкуство-трябва да знаеш колко и как да я нагрееш в зависимост от това какво ще печеш.Ако е месо,жаравата се оставя вътре.Ако е хляб-се изгребва.А как миришат козунаците от такава пещ-цялата махала разбира и се облизва.В същата пещ суша и сини сливи.Щях да забравя-гърлото на пещта се покрива с плоча,която също се замазва с аки.Обещавам,живот и здраве напролет да ви покажа снимки.

Вили, като приказка си го написала. Приказка за детството добро. Сладкодумна си много. Не се скъпи, написвай по някой ред и без повод.
И за пещта те чакам още да разказваш. Защото тя е настояще, запазено от спомените. Тя е и символ.
Аз искам да си изградя такава пещ и да си я напалвам често-често. Дано смогна през идната година.

Изчетох темата с огромна радост.
Толкова топлина и усмивки ми донеса тя - един истниски подарък!
Сърдечно ви благодаря на всички за споделената обич!!

Бих искала да ви върна във времето със спомените за един човек с който всички сме се смяли и плакали - "Вълшебникът на екрана", "кралят на комедията", "рицарят на доброто и правдата" – това са определения за него – Сър Чарлз Спенсър Чаплин

ПИСМО НА ЧАРЛИ ЧАПЛИН ДО ДЪЩЕРЯ МУ ЖЕРАЛДИН

   
 
Мое момиче, сега е нощ. Една коледна нощ. Всички невъоръжени войни в моята малка крепост заспаха. Не са будни нито брат ти, нито сестра ти. Дори майка ти вече спи. Едва не събудих заспалите птички, докато стигна до тази полусветла стая. Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезвал от очите ми. Той е тук - на масата, тук – до моето сърце. Но къде си ти?
Там – в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шан з`Елизе. Знам това, а сякаш в тихата нощ чувам стъпките ти, виждам очите ти да блестят като звезди в зимната тъмнина. Чух, че твоята роля в този празничен и светъл спектакъл е ролята на персийска красавица, пленена от хан Татар. Бъди красавица и танцувай. Бъди звезда и сияй. Но ако възторзите и благодарността на публиката те опиянят, ако ароматът на цветята, изпратени за теб, те замае, ти седни в един ъгъл, прочети писмото ми и се вслушай в гласа на своя баща. Аз съм твоят баща, Жералдин!
 Аз съм Чарли, Чарли Чаплин!
Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка – за Спящата красавица, за будния дракон в полето... А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: „Върви си! Аз спя с мечтите на своята дъщеря!” Виждах тези мечти, Жералдин, виждах бъдещето ти, днешния ти ден! Виждах едно момиче да играе на сцената, една фея да танцува по небето. Чувах публиката да казва: „Виждате ли това момиче? То е дъщерята на стария шут. Помните ли как се казва – Чарли?”
Да! Аз съм Чарли!
Аз съм старият шут!
 Днес е твой ден. Танцувай!
Аз танцувах в широк и окъсан панталон, а ти в копринена рокля на принцеса. Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигнат понякога в небесата. Иди! Иди и там! Но се връщай на земята! И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин! В ония нощи, в ония приказни нощи, в които заспиваше с моите приказки, аз оставах буден. Гледах твоето лице, усещах ударите на сърцето ти и се питах: „Чарли! Нима това котенце ще те познае някога?” Ти не ме познаваш, Жералдин... Колкото и приказки да съм ти разказвал в ония далечни нощи, своята приказка аз никога не съм ти разказвал... А тя също е интересна...
Приказка за един гладен шут, който танцуваше и пееше в бедните квартали на Лондон, а после ... събираше милостиня...Това е моята приказка! Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече, аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушува цял океан от гордост, а трябваше подхвърляните монети да го пресушават. Но въпреки всичко аз съм жив, а за живите обикновено малко се говори. По-добре да говорим за теб! След твоето име , Жералдин, е моето – Чаплин. С него повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин! В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика! В полунощ, когато излизаш от големия салон ти забрави богатите почитатели, но не забравяй да попиташ шофьора на таксито, който те отвежда у дома, за неговата жена... И ако е бремемнна, ако няма пари да купи дрешка на детето, ти сложи пари в ръката му. Казал съм в банката да изплащат тези твои разходи. Но за другите – ти трябва да изпращаш точната сметка! От време на време с метрото или с автобус разглеждай града, разхождай се.Гледай хората! И най-малкото по един път на ден казвай: „И аз съм една от тях!” Да! Ти си една от тях, моето момиче. Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената! Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам!... Там ще видиш много танцьорки като теб – даже по-красиви от теб, и по-горди от теб. От ослепителния блясък на прожекторите на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни, добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре! И знай – в семейството на Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да ругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена... Аз ще умра, но ти ще живееш... Искам ти никога да не живееш в бедност! Заедно с това писмо ти изпращам и един бял чек. Колкото искаш пиши на него.
Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи... Знаеш ли, дълго време съм прекарал в цирка.
 И винаги съм се безпокоял за въжеиграчите. Но трябва да ти кажа една истина, мое момиче – хората падат по-лесно от твърдата земя, отколкото играчите от нестабилното въже. Може би някоя вечер блясъкът на най-скъпия диамант ще те измами. В същата тази вечер този диамант ще бъде твоето нестабилно въже и падането ти е сигурно. Може би един ден красивото лице на някой принц ще те измами. В същия ден ти ще бъдеш неопитен въжеиграч, а неопитните въжеиграчи винаги падат...
Не продавай сърцето си за злато и накити. Защото най-големият диамант е Слънцето. За щастие той блести на лицето на всеки човек! И когато някой ден се влюбиш в някой мъж, ти бъди цялата с него. На майка ти съм казал да ти пише за това. Тя по-добре познава любовта от мен, на нея по й приляга да ти говори за това... Твоята работа е много трудна. Аз знам това. Тялото ти е покрито само с парче коприна.
Заради изкуството може и гол да се появиш на сцената, но да се върнеш от там по-облечен и по-чист... Но нищо друго и никой друг на този свят не заслужава да вижда даже и ноктите на краката на едно момиче. Голотата е болест на нашето време. Аз съм стар и може би думите ми звучат смешно. Но според мен, твоето голо тяло трябва да принадлежи на този, който обича голата ти душа. Не е страшно, ако твоето убеждение за това е от преди десет години, от времето, което си отива. Не бой се – тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да бъдеш последният човек, който става поданик на острова на голите!...
Знам, че синове и бащи винаги са бивали във вечен двубой. С мене, с моите мисли воювай, мое момиче. Аз не обичам покорните деца. И преди да капнат сълзите от очите ми върху това писмо, искам да вярвам – тази вечер е Коледа, вечер на чудеса. Искам да стане чудо – ти наистина да си разбрала всичко, което искам да ти кажа.
Чарли е вече остарял, Жералдин! Рано или късно, вместо с бяла коприна за сцената, ти ще трябва да се облечеш в черно, за да дойдеш на моя гроб. Сега не искам да те безпокоя. Само от време на време се поглеждай в огледалото, там ще ме видиш. Кръвта ми тече в твоите вени. Искам даже тогава, когато в моите вени кръвта пресъхне, да не забравяш баща си – Чарли.
Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек.
Опитай и ти. Целувам те: Чарли.

Животът е комедия за тези, които мислят, и трагедия за тези, които чувстват"...
                                                                                       Чарли Чаплин

Таралеж,благодаря,че сподели това писмо
С напредването на възрастта все по-често си мисля подобни неща и ако на двадесет са минавали пред очите ми само като думи,сега на 40+смисъла им пробожда сърцето ми.
Жалко е ,че все нямаме време,все бързаме улисани в безсмислието на физическото оцеляване.Колко пъти сме разговаряли с децата си за суетата и истински ценното?А във всяка душа има затрупани с праха на времето бисерни спомени.Спомени пазещи мъдрост и топлота,правещи ни човеци.
Благодаря ви за споделените ваши спомени.Благодаря за подтика да разчовъркам сърцето и паметта си.Да си спомня за корените си и да говоря по-често за тях на децата си.Нали това е родовата памет,гласа на предците ни в нашата кръв...
Винаги ще съжалявам,че не записах разказите на баща ми в заника на живота му за неговите корени.А помня,че той съжаляваше,че не е записал спомените на своя баща...Опитвам се да преразкажа тези спомени на сина и дъщерята,но когато съм ги слушала са ме вълнували други чувства.Сякаш не съм обръщала внимание на мъдростта,а само на фактите.
Може би най-важното след здравето,което си желая занапред е да имаме време да бъдем заедно и да споделяме с близките си.
От все сърце ви го желая и на вас
Дедо,обещавам да разкажа още за пещта,ще сложа и снимки

   И аз искам да ти благодаря, Таралеж. За споделеното, което вълнува сърцето. Някак прочетох несподелените мисли за баща ми, когато порастнах от момиче в жена.
Поне една мъдрост съм научила и тя е, че няма нищо по-ценно на този свят от добрите човешки взаимоотношения.

Няма,Ели.
И от прочита на света през детските очи.Да погледнеш от черешата ..проблемите си.И като се разплачеш да има наблизо някой да те прегърне,да те сгуши..и да ти олекле.
Ох,сетих се колко се радвах преди Нова Година на последния учебен ден-половин учебен.Не изпитваха учителките-усмихнати,наконтени с нов костюм и прическа.Пускаха ни да се попързаляме в двора-по чепици,по якета,по чанти.Моята беше черна,кожена,с две закопчалки..на кака старата,де...Засилвах се като със сноуборд и подлагах в движение под дупето.Летях безумно по леда....
ПС.Таралеж,Вили 66-пишете,вълнуват ме спомените ви...