Така както тя я описва, аз такова животно не съм изпитвала, да му се невиди.
Имам някакъв защитен механизъм в себе си - колкото и да обичам някого, при всяка негова грешка, издигам стена. Може да продължавам да съм с него, да съм привързана, да не го напусна, да съм търпелива спрямо грешките и да правя компромиси, но стените ги има. И в момента, в който той си тръгне (аз не напускам почти никога сериозните връзки), се разпадам за някакъв кратък период...и после изведнъж благодарение на всичките тези стени, които съм издигнала, осъзнавам, че всъщност не ме боли толкова много, да не кажа, че хич и не ми пука особено, че човекът си е тръгнал
, а по-скоро ми пука за това, че никога не съм била сама и ще си умра от скука, ако нямам някого до себе си и ме е страх, че никой няма да ме иска
. Започвам да се чудя дали всъщност бих могла да обичам до пълна степен на себеотдаване, без стени, без егоистично пазене ... И дали въобще има смисъл да се обича така, щом после си съсипан...
Липсва ми!
- той ако е свестен ще се върне
Пък и да не се върне- той губи ((:
На никого басма не цепя
Еовин го обясни най-добре - колкото и да съм привързана към един човек (приятел, приятелка, дори роднини) винаги изграждам прегради и винаги си имам едно на ум. В момента в който ме разочарова го отписвам завинаги. После пак може да съм мила с него, но никога не печели доверието ми отново. Ако пък ме обиди толкова жестоко, че дори не искам да го виждам, не съм способна 1 една секунда да страдам за това и да седна да се самосъжалявам. Ако грешката е моя, мога да се извиня, да покажа, че съжалявам, ама той да ме наранява съзнателно и аз да се влача след него заради едната любов... Няма шанс 