Мамо ,аз съм фалшиво дете...

значи се заблуждавам

не се заблуждаваш, няма нищо по-важно от това, да слушаш сърцето си 

Аз съм едно порастнало, осиновено дете. Вярно е, че родителите ми са ме взели, когато съм била съвсем малка, но това предполагам не ми пречи да дам съвет. Сигурно сте били подготвени за  подобни думи, след като сте приемни родители, и то не за първи път.С времето малката ще разбере,че тя е толкова истинска, колкото и всички други. Ще проумее, че фалшиво е всичко друго, но не и тя и семейството ви. Просто е пракалено малка, а за съжаление понякога децата се държат по начин, който ни е трудно да си обясним. Може би се чувства различна по някакъв начин. Ако знае, че всички дечица около нея са били в коремите на майка си, а тя не е, може би това я дразни.
 А за изплаканата болка... по-скоро детето се има за вещ, която и ти утре можеш да захвърлиш пак в някой дом. Искам да ти кажа, че всичко идва с времето си. Всичко ще бъде наред, просто кажи на детето си, че фалшивите неща не се обгрижват, не се даряват с любов, а ти безкарайно много я обичаш, защото тя е истинска. В краен случай- купи една кукла и се дръж с нея, както с дъщеря ти. Покажи на детето, че куклата е фалшивата, защото куклата не може да те гушне, да те слуша, да яде, и всичко онова, което я прави кукла... Кажи на детето, че то е истинско, защото може да те целуне, да ти каже мамо обичам те. Кажи й, че и коремчето ти е прекалено малко за да износи детенце... Понякога детските игри помагат доста...
 Успех от мен, дано има повече хора като теб, като осиновителите. Вие наистина умеете да надничате в душите на децата си, да се опитвате да ги разберете и да им окажете съответното съдействие. А толкова много биологични родители са слепи за неизказаните болки на децата си...

Аз пък го родих и му дадох да суче когато поиска, не че направи нещо, де. Скри се под блузата ми и се роди. Често се ражда. Даже понякога го обръща на игра.

На теория можем да сме повече от подготвени, но истината е, че на практика никога не сме. Живееш със знанието, че трябва да кажеш истината, евентуално ако не ти е за първи път, горе долу имаш и някаква идея от процесите... чисто "технологично".
Но конфликта между това да обичаш от дъното на сърцето си и именно заради тази любов, да си длъжен да нараниш детето си... ужасно е.

Ужасно е. Понякога разбирам хората, които "пропускат" да кажат на децата си.
Затова е толкова важно и ценно да чуем вас, порасналите деца. Нужна е много силна опора и мотивация, за да намерим сили да сринем целия свят на децата си и да го изградим после заедно, през болка, гняв, примирение, приемане...

Няма да забравя как една вечер, на едно женско камерно събиране, една жена ме нарече лоша и коравосърдечна, защото съм причинила това на детето си... Нямаше разумни доводи, с които да я убедя, че от любов го правя... и с пълното съзнание, че за дълго време напред, детето ми ще вижда в мен повече враг, отколкото... друго.

Никога не сме готови. Минахме и минаваме през десетки фази с голямата ми дъщеря, която не е от лесните деца и изживява много силно и болезнено всичко. Имах се за много печена вече.
Опитвам се от известно време да внеса темата и при малката ми дъщеря и... напълно шокиращо и за мен самата открих, независимо че реакциите на отхвърляне на тази информация са толкова подобни, както и при каката, колко неподготвена съм на чисто емоционално ниво отново да причиня тази болка на едно дете...

Единственото, което те крепи в тези моменти е мисълта, че днешната болка ще се превърне в сила и увереност за децата ни някой ден. Дай Боже!
Трябва, налага се, така е редно. Но не сме готови, не сме. Аз поне никога няма да бъда...

Лично аз научих, когато бях на около 17 години. С баща ми се скарахме, и той ми намекна нещо. Грозна постъпка, от негова страна, но всеки е различен в яда си. Майка ми след това през сълзи ми обясни, че съм осиновена. Бях сърдита, да. чувствах всичко, което познавам до момента много чуждо. Не им се сърдех обаче, че не са ми го казали по-рано. Такива неща се казват на едно дете, когато то е достатъчно голямо, че да ги разбере и да ги приеме. В никакъв случай не съм имала родителите си за врагове, в никакъв случай не съм разрушила връзката си с тях и доверието си към тях. Даже напротив- връзката ни стана по-силна. Аз много се гордея с тях.
Не знам какви са причините ти да кажеш на малката толкова рано, но според мен тези неща се споделят на по-късен етап от възрастта на детето. Голямата ти дъщеря също е била малка да узнае... Винаги трябва да се казват тези неща. Онази твоя позната, която те е обидила просто не знае какво говори. Не й се сърди, човек осъзнава всичко, едва когато сам го почувства. И когато съобщите на едно вече порастнало дете, поне това е моя съвет, започнете с това, че имате една тайна, която да споделите с него. Дори може да започнате да го подготвяте малко по малко. За да не ви обвини, че сте го лъгали цял живот, кажете, че е било тайна, а тайната не е лъжа, а нещо скрито, което излиза наяве, когато му дойде времето. Ако детето ви е достатъчно голямо и разумно, ще ви разбере. Това как ще се чувства то известно време, вие не можете да предотвратите. Болка, съмнение, интерес към миналото, обърканост винаги има. С това трябва да се справи или само, или вие да помогнете, ако реши да търси произхода си. Може би ще се чувства по-спокойно, ако знае откъде произлиза, което в никакъв случай не измества вас и обичта към вас. Сложни са нещата, тъй като всяко дете приема по различен начин новината за осиновяването си. Знайте само, че това да не кажеш никога на едно дете, че е осиновено, а след кончината ти то разбере, е много по-травмиращо и грешно. ВВ едно семейство освен обичта, трябва да царува и доверието. Като и във връзките, и изобщо навсякъде в отношенията между хората.
Аз се извинявам ако не съм разбрала правилно, но предполагам, че когато си приемен родител, си нещо като осиновител и детето завинаги си остава при теб, нали?

При приемните родители дечицата остават за различен период от време.Някои се връщат в биологичните си семейства,други ги осиновяват,трети остават до пълнолетие./Теичка,писах ти на лични/

Теичка, аз лично като осиновител не разбрах какво и кога е добре да направя, според теб. противоречиш си. как така ще пазя толкова време тайна и после - доверието е важно?! и после, като ще пазя тайна, как точно да го подготвя детето? какво по-точно да му кажа?

а какво да правят приемните семейства и близките, при което е настанено дете - там изначално тайна няма и не може да има.

нещо повече, в последния случай детето има доста ясна представа и за майката, и за приемната майка (Цвете, извинявай, не знам как обобщено да го кажа) - когато приемната майка се раздава и обича и спечели любовта на детето, то вероятно ясно си дава сметка (още повече, когато е достатъчно голямо ) за разминаването в образите - кой какво би трябвало да прави и кой го прави наистина. и би искало тези образи да съвпадат напълно в лицето на обичащата, грижещата се майка, но това е невъзможно ... 
не мисля, че има решение, просто детето трябва да го приеме с времето - но напрактика е реузлтат от твоята любов.
при осиновените мислех, че би било по-лесно, тъй като с БМ е приключено по по-категоричен начин, и няма разминаване словесно в понятието, но вече хич не съм сигурна.

Ами зависи как подходиш към ситуацията. Тайната няма нищо общо с лъжата. И ако детето е достатчно голямо, че да немри разликата между двете, не виждам какъв е проблема. Не знам къде видя, че си противореча. Едваа ли детето би изггубило доверие в родителя си, особено след като той му изясни причините, поради които не е казал по-рано. Неща като издаването на тайната са изключително деликатни и аз съм на мнение, че трябва да се разкрият, когато осиновеният е досатъчно порастнал умствено и духовно, че да ги разбере. По- вероятно е едно малко дете да те обвини, че си го излъгала, отколкото едно вече порастнало. Има разлика оттук до небето.

От собствен опит:
При по-малките деца е така. Имам предвид докъм 6 - 7. Тогава като че ли проблемът е преди всичко че не са били в коремчето на единствената майка, която познават и в много случаи, както и тук четох едно наужким раждане се отразява много добре на емоционалното състояние на детето.

По-късно децата започват да имат нужда от идентифициране на себе си - откъде идвам, защо имам сини очи, къде съм се родил и т.н. Не случайно основата на природоопознавателните предмети (география и история) се поставя с изучаване на понятията "семейство", "род", "роден град", "родина" и т.н. още в началото на първи клас. Тогава образът на биологичната майка започва да придобива виртуална плът и кръв в съзнанието на детето, макар че нищо не си спомня реално за нея. Биологичният баща също присъства виртуално, но много по-слабо и епизодично.

С моето момче в момента сме стигнали до етапа, в който ми каза, че има две майки - едната го е създала, а другата се грижи с любов за него откакто са се събрали. Това много ми напомня за едно стихотворение от пораснало осиновено дете, което четох из нета за сборното "аз" от биологичната майка и осиновителката.

Колкото до пазенето на тайна... Почти разбирам хората, които пазят тайната по много причини, основната от които е да не наранят детето си. Аз лично за себе си прецених още от самото начало, че не съм способна с пазене на подобен вид тайна, защото това е свързано с откровени лъжи когато децата ме попитат за коремчето, бременността, какво е било и т.н. Не искам да съдя или обиждам някого с тези думи - АЗ не бих могла да го направя.

Извинете ме, ама това са аболосютни глупости. Детето ти като те попита утре за коремчето, ти ще му обясниш ли как не щъркела, а сперматзоида на бащата го е направил и начина, по който е станало всичко- за секса и т.н. Това пак си е вид лъжа, ако кажеш, че щъркела го е донесъл. Много интересно защо се произнасяте все майки, които вече са съобщили на децата си. Не искам да споря, но аз съм от другата страна и много по-добре мога да ви обясня как се чувства едно осиновено дете. По моя преценка дори, беше рано отстрана на родителите ми да ми го кажат даже и на 16 години, когато рабрах. Предпочитам на 24, на колкото съм сега. Тогава бях тийнейджъкрка, пак разбирах нещата, не бях лошо дете, но когато се карах с тях, било то за излзиане, за нещо друго, много пъти съм им казвала, че не са ми истински родители, което представете си как ги е наранило... Не се горедея с тези си думи, но тогава още като че ли не съм ги разбирала докрай нещата, и не съм осъзнавала болката, която им причинявам казвайки, че не са ми никакви. Запомнете, че както и да възпитавате детето си, и то става тйийн, и то ще премине през скандалите, трудните няколко години. И не се изненадвайте, ако чуете нещо подобно, че в яда си , ви кажат, че не сте им никакви. Сега, може би не ме разбирате, или не искате да ме разберете, но искрено се надявам да не останете изненадани някой ден. Аз заради това толкова държа тези неща, ако не е спешно и детето не е подразбрало нещо, да се казват на един по-зрял етап от възрастта на детето.

Теичка, аз не искам да споря по никакъв начин с теб. Това си е твоят живот и твоята гледна точка. Други пораснали осиновени деца и специалисти психолози споделят друго - за ползата от ранното съобщаване на децата.

Колкото до невъзможността да лъжа споделям това което АЗ чувствам че е редно... Може и да са глупости, може и да греша, но на децата ми никога не съм говорила за щъркел. Голямото много добре знае, че бащата дава семенце (още не съм въвела понятието "сперматозоид") на майката и какво става след това и как и откъде се ражда детето. Още не съм разказала за начина, по който става предаването на семенцето, но сигурно много скоро ще се ограмоти и на тази тема, предвид лвбопитството, което го гони. Малката също вече лека полека започва да се учи как се появяват бебетата.
А за щъркела си говорим просто като за една красива птица която довежда пролетта и топлината.


 

Всеки има различен подход спрямо това как ще обясни на детето, дали ще е щъркел или друго, но все пак не е истинското подробно обяснение. Някой споменавата за щъркели, други за нещо дадено от таткото, но какво точно, като порастне. И в крайна сметка- всичко с времето си.
И като захванахме темата за кога какво трябва да се каже, би ли споделила защо специалистите психолози смятат, че е по-добре да се каже на детето от малко. Ако има друга тема по въпроса, и не съм я видяла, извинявам се. Не разбирам защо понякога хората насилват децата си, псотоянно ги затрупват с информация, която не е присъща за годините им. Някой си записват децата на 1000 курса, сякаш никога няма да научат език, други им показват как се пуска пералня, микровълнова (като кака ми с тогава 3 годишните си деца ?!), трети им обясняват неща за възрастни, по лигав начин, като си мислят, че постъпват по правилния начин. Преди да соинивиш дете трябва да си наясно с много неща. Трябва не да си готов да го искаш и да го вземеш от дома, а да си готов да го гледаш по един малко по-специален начин. Ако си решил да криеш от детето, докато то порастне е изключително трудно (ако и други извън семейството знаят). Ако казвате на децата си, че не са ваши собствени, когато са прекалено малки за да го разберат, ще започнат да ви въприемат по друг начин. Аз лично бих предпочела да пазя тайна, отколкото да тръгна да обяснявам на детето си, че не съм му истинска майка. И няма значение как му го поднеса, дали постепенно или наведнъж. И не искам детето ми да ми казва, как си има една биологична и една майка, която го обича. Ето тук е разликата между едно порастнало дете и едно малко- за порастналото майката е една- тази, която го е отгледала. Просто нека не си милим, че на децата задължително всичко трябва да се казва. Не искам да изпадам в излишни спорове, нито пък си налагам мнението. Просто ми стана интересно защо държите сецата ви да знаят от толкова малки ? И какво казват психолозите също ме интересува. Явно си се консултирала.  

никой никого не насилва - представи си, че има деца, които се взимат на 3, 4, 5 години - да накараш детето да забрави е насилване.

На мен ми е интересно, дали така щеше да разсъждаваш, ако знаеше истината от самото начало   Ти нямаш отговор, аз също, а щъркелите са измислица  

А относно истинските и неистинските майки... интересно определение - не съм му истинска майка - ами аз съм му истинска майка, както и той е мое собствено дете, пък ти каквото искаш си мисли  /ако ще и че съм го откраднала от истинската му майка и го гледам като мащеха/

Айде, от мен чао, че имам по-важна работа - да си гледам децата  

ПП Забравих - май имаш проблем с идентификацията на истинските и неистинските майки в твоя живот, моля те не ги прехвърляй към нашия живот.

ППП Ако не си разбрала - аз съм дзвера на форума, така че може и да не ми обръщаш внимание 

Никъде не съм споменавала да накараш детето да забрави. Останах с впечатление, че децата не са знаели изобщо, че са осиновени. По друг начин седи въпроса, ако едно дете е наясно с това, че идва от дом.
Ами аз като не знам истината отналчало, как тези, които са я знаели, щяха да разсъждават, ако я бяха научили като по-големи?