Можем само да сме тук, тихо и безмълвно и да подадем ръка...
Можем само да сме тук, тихо и безмълвно и да подадем ръка...
Аз все още не съм започнала, но аз и по принцип много рядко повръщам...Вече ми стана ясно ,че сме яли нещо, но не разбирам какво...Побърквам се...От един час тичам с легена ту при Жорето, ту при Боян. Наско засега удържа фронта, но е ясно, че тази вечер няма да се спи...
Не искам да ме разбирате погрешно, но си мисля, че това донякъде е синдрома на оцелелия да се радваш на най-скъпото си и същевременно да си гузен, защото знаеш, че друг вече го е загубил. Не знам как се преживява такова нещастие, моля се никога вече никоя от нас да не го изпита. Децата са тези, които трябва да погребват родителите си, не обратното.


Препоръчани теми