Какво има след смъртта?

Интуицията е онова което ни води.
Няма грешни пътища.
Дори да изберете да вярвате в Рапунцел или Сънчо,то това е вашият индивидуален път на развитие.
А от гледна точка на Аз,грешни пътища няма.."Всички пътища водят към теб"..(както се пее в песента)

Всички пътеки,"правилни" или "погрешни" водят само до едно..Еволуция.

Как ще познае Аз-а,какво е фанатизъм и до какво води,ако самият той не изживее барем един живот,защитавайки фанатично дадена кауза?Просто пример..Или...Как ще познае чувството да износиш и родиш "живот",ако не влезеш в женско тяло?


Емпиризъм..

На принципа,опит-грешка,растем и еволуираме

С други думи,ако не бръкнеш в контакта,никога няма да знаеш как бие тока.
Само ще си чувал,но усещането ще е непознато.

   
Доближаването на времевите точки е онова което наричаме Deja vu

Имах предвид примерно този, който е написал онзи текст, как точно е стигнал до такива прозрения? Има ли някаква база или е само въпрос на интуиция и догадки?

Инфото е навсякъде около нас.
Ние избираме какво и как да възприемем.

Екси, разбирам го така:когато осъзнаеш мястото на своето време в цялостната картина на цикъла на своя ВА, тогава пребиваваш в 4D. Мисля, че не съм пребивавала, защото не го осъзнах и се чудя дали някой е успял да се ориентира в такъв тип ситуация? Струва ми се много, много трудно....
Това за пиксела....хм...не знам дали го разбрах....примерно показва ти се няколко фрагмента от една картина, а ти вече знаеш и други неща, това ли е? Видях един младеж до една крепост и знаех, че е улучен в гърба, това ли е, или пак грешно го разбирам?
Пак питам:защо трябва да ги знам сега, след като не го проумявам изобщо?

Нищо не"трябва"!

  Днес срещнах нещо публикувано и реших, че е добре да го споделя с групата.
"Бивша служителка на хоспис състави списък, в който описва основните неща, за които съжаляват хората, които са на прага на смъртта. Жената е работила в хосписа дълги години. Работата й се състояла в това да облекчи последните мигове от живота на тежко болни пациенти. Така че тя неотлъчно стояла до тях в последните им дни и часове. В резултат на наблюденията си служителката на хосписа обобщила пет основни „причини за съжаление”, които умиращите пациенти споделяли с нея.

1. Съжалявам, че нямах смелостта да изживея живота си така, както аз самият исках, а не живота, който другите очакваха от мен. Това е най-често срещаното съжаление сред хората. Когато човек осъзнае, че животът му е почти приключил, той лесно може да погледне назад и да види кои негови мечти са останали нереализирани. Повечето хора не са се опитвали да осъществят дори половината от мечтите си и на прага на смъртта те трябвало да признаят пред себе си, че това се е случило само заради избора, който са направили или не са направили през живота си.

2. Съжалявам, че съм работил твърде много и че в името на препитанието съм посветил голяма част от живота си на еднообразна и монотонна работа.

3. Съжалявам, че нямах смелост да изразявам чувствата си. Много хора потискат чувствата си, за да запазят определени взаимоотношения с другите. В резултат на това те негласно са се съгласили да водят посредствено съществуване и никога не са станали такива, каквито биха искали да бъдат. Появата на много заболявания е свързана с изпитването на чувство на огорчение и негодувание.

4. Съжалявам, че не запазих връзката със своите приятели. Често тези хора дори не осъзнават всички предимства на поддържането на контакти със старите приятели, докато не разбират, че им остават няколко седмици живот. Те дълбоко съжаляват, че не са посветили на тези приятелства времето и усилията, които заслужават. Хората, които водят активен живот, са склонни да подценяват значението на приятелството. Но когато застанете на прага на смъртта, материалната страна на живота губи своята стойност.

5. Съжалявам, че не позволих на себе си да бъда по-щастлив. Този вид съжаление се среща учудващо често. Много хора не разбират напълно, че щастието им е въпрос на избор. Поради страх от промяна те се преструват пред другите и пред самите себе си, че са доволни от своя живот.

Източник: hve.ru"

A m b e r Много интересна статия.....Как не искам да съм като тези хора...как не искам...Боже, в какви рамки живеем земния си живот/или поне повечето от нас/, затворници на себе си

Само нещо ще попитам, може и да е споменато по-рано, но съм го пропуснала........Каква е целта на всичко, ако е игра...какъв е очакваният или желаният край или резултат.....Осъвършенстване, някакъв вид Еволюция? Ясно, че може всичко да е вярно или невярно и дали ще разберем някога, пак не се знае, но Защо? Ох, пак почнах да се губя.....

A m b e r, че аз сега съжалявам за почти всички неща, които си изброила. Но някои неща трудно се постигат, други трудно се поправят. Не знам как би изглеждал човек, който гони само мечтите си - или трябва да е достатъчно осигурен финансово от другаде, голям смелчак... а и това да изразяваш чувствата си - много хора биха те отблъснали, други не биха повярвали, а обикновено (поне аз) така и не намирам начин да ги покажа. Да не говорим колко ужасни грешки имам на това поприще - направо може да се напише книга по тях - "Какво не трябва да правите и как не трябва да се държите". Лошото е, че не знам има ли изобщо начин човек да постигне това, което желае и да покаже това, което носи в себе си... Може би в по-голямата част страховете го спират?!

Явно в края на живота егоизмът надделява. Защото ако човек прави каквото му си прииска без да се съобразява с околните, може после да съжалява за раните, които е нанесъл. Хубаво да си гони мечтите, но трябва и някакъв баланс да има. Страховете.. да, спирачка са, но не са само те.

Чудя се, ако хората живеят предимно в мечтите си вместо в страховете си, дали светът би бил по-добър?! Вчера се въртеше един клип из vbox - направи ми впечатление - "Песимизмът на родителите срещу оптимизма на децата им":

http://vbox7.com/play:e5b9659bfb

   Не мисля,че става въпрос за това, а за отношението към живота и изборите, които правим. Например ако отглеждаш дете се лишаваш от много неща. Но ако някой го прави защото един ден ще получи признание или се оптива да моделира човек по собствени норми и критерии, е много вероятно един ден да се почувства като жертва, не използвала собствения си ресурс. Но ако загърбиш нещо, което е било важно за теб в името на нещо още по важно - контакта с детето и приемеш предизвикателството да откриеш света отново, ще приемеш ситуацията като собствен избор на развитие и щастие.
   

Е, тогава този някой е бил егоист през целия си живот. Всъщност познавам точно такива хора.

А който живее така, не мисля, че ще съжалява на сбогуване. Аз например не съжалявам за нищо. Всичко дотук е било съзнателен избор, осъзнато решение.

Размислих се много по постовете от последната страница. За това, че често хората съжаляват, че не следват мечтите си, че не могат да изберат да следват себе си заради другите или заради страховете си, че живеем в рамки, затвор, които само си изграждаме. Чудя се дали изобщо е възможно да живеем земния живот само следвайки мечтите си и без никакви ограничения. Но личната свобода се простира само до там, докъдето започва свободата на другите. А ние живеем заедно с другите и едва ли бихме били щастливи, ако в мечтания ни живот липсват тези други.
Съжалението според мен идва не от неправилните избори или неправилното им приемане, нито от пропуснатите избори, а от забравянето на това, че ние сме избрали този живот в рамки и ограничения, в сблъсъци /със себе си, живота и другите/, заради възможността да изживеем именно този начин на светоусещане. И докато не изучим една ситуация от всички възможни ъгли, ще си седим в нея или в подобни на нея. Като е въпрос на избор може би, кога да променим  ъгъла или да изберем друга ситуация, подобна на тази или пък различна, ако искаме да си "починем" от изучаваното в момента и да изучим междувременно нещо друго.
Може би важно е не само да следваме себе си, интуицията си, мечтите си, но й да се отклоняваме от тях, защото когато излезем встрани от пътя си, разбираме неща, които няма как да научим, докато вървим по него. Вървейки в пътя си през гората, е важно да не губим пътя, за да може да стигнем до края му, но ще пропуснем много, ако не навлизаме отвреме навреме в самата гора, встрани от пътя, където може да има невероятни неща.
Много мъгляв ми се получи поста, но и в главата ми е нещо много мъгляво