Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Не, няма проблем. Както писах по-горе, мама почина 2014 година, та не бях бременна, дори още не планувахме дете тогава, иначе края на август трябва да раждам. Интересно е, че мама почина на 02 септември, а на мен термина ми е 25 август, чудя се, дали няма да се случи така, че да родя на датата, на която тя си отиде. От една страна, бих могла да го приема като знак, от друга обаче, да свръзвам рождения ден на детенцето ми със смъртта на мама, би било ужасно

Да преносиш с повече от седмица е доста малко вероятно, не го мисли.

Harleen, то на мен ми се за памети в съзнанието тази чашка, приготвена със захар, дето не сме си никакви, та не знам на теб какво трябва да ти е...

Опотвай се да гледаш позитивно. Ще мислиш повече за нещо хубаво около тази дата, ще бъде радостно, а не тъжно. А и майка ти и детето ти ще са една зодия . И без това частица от нея ще живее в него. Бъди щастлива.


На моя РД занесох торта в болницата на мама. Бях си купила ново, страхотно палто от нейно име и го бях облякла, за да го покажа. На влизане в болницата срещнах доктора.

Тогава научих, че ще почине...

Събрах се, въобще не знам как. Качих се горе. Усмихната, празнувахме двете. Ужасно хареса палтото и каза винаги да се обличам така красиво.

Прегърнах я.

Знаех, че ми е последният РД с нея, последният подарък, последното ядене на торта.

А си говорехме, сякаш всичко ще е вечно.

Сякаш не сме в тази гадна болница, в която всеки ден от някоя стая някой викваше и проплакваше от болка, че близкият му е починал.

Беше отделението на обречените.

45 дни след това почина. Три дни преди РД на сестра ми. Малко преди Коледа.

Интересна тема сте подхванали. Аз вярвам в знаците. Душите си ги оставят, но докато сме в тялото не знаем какво значат.
Баща ми почина на рождения ни ден със сестра ми(ние сме близначки). Ще го попитам какво значи. Ще опитам да говоря с тях, но не сега. Много по-късно ще е, защото не искам да ги безпокоя. Трябва да мине много време.

Не съм за тази тема, а друга не намерих.
Седем години без сестра ми утре. Не ми се плаче, вие ми се.
Искам да легна и да я проспа тази дата, да не вървя, дишам, стъпвам на автопилот поне веднъж.
Няма как. Имам майка - на мен се обляга.
Имам две деца - едното знае и помни, другото дори не подозира.
Как, кога ще разкажа и обясня - представа нямам.

Преди седем, седем проклети години телефонът звънна в 8 през нощта. И животът ни, такъв - какъвто го познавахме, свърши. Станахме с любимия ми, качихме се в колата с един термос кафе и пропътувахме страната. За да уредим, каквото там се урежда. Мълчахме и двамата, сякаш метални обръчи стискаха гърлата ни, той шофираше, аз гледах безразлично навън, в тъмното. Пушех. Спомнях си къщата на баба ми и две момичета, които се смееха, смееха, сякаш напук на всичко.
После мракът се разреди, сенките изтъняха, някъде зад гърбовете ни - от изток, както винаги, слънцето изгряваше. И тази мисъл ми се стори толкова нелогична, толкова болезнена, че не го събираше главата ми. Започва нов ден. А аз вече нямам сестра. Подминахме още  едно градче. А аз вече нямам сестра. Пролет е, дърветата тежат от цвят. А аз вече нямам сестра. И така до безкрая.

Два часа по-късно трябваше да отговоря на екзистенциалния въпрос какво бих предпочела - бял ковчег, може пък тъмен? Тогава разбрах, че все идва момент в живота, когато избираш ковчег, както иначе си избираш сирене в магазина.

Почти не помня как се прибрахме наобратно. Погребението ѝ беше на Цветница. Стоях пред цветарския магазин, стисках зъби до болка. Хората вървяха покрай мен с върбови клонки, по къси ръкави. Всички носеха цветя. И аз носех, четен брой. Дадох всичките си пари за бели рози, сякаш с това можех да си купя извинение - за всичко, което бях казала, а не биваше и за всичко, което не бях казала, а трябваше.
Майка ми и баща ми, за ръка, състарени, осиротели крей гроба. Мразя този спомен.
Хиляди неща ми се случиха после. Загубих бременност в късен месец, родих недоносено дете, побърках се от притеснения и от болнични престои, дъщеря ми расте, оженихме се след безкрайно протакане. И колкото да гледам напред, една огромна част от мен си стои там, на Цветница, до онзи гроб, наблюдава опустошените си родители, разбирайки, че животът ни, какъвто го познавахме, свърши.
Много ми е трудно.

Така стана с мен, после същия ден бях извела детето и бебето в парка, бяхме сами ма една алея, нямаше никакви хора наблизо, усетих миризмата на парфюма й- не се шегувам, не си внушавам и не си измислям. Беше тошкова силен аромат и този момент се запечата в съзнанието ми.
За апартамента не исках да припарвам, три години е така стоя с всичко вътре. После решихме да направил ремонт и с мъжа ми лека полека събота неделя за по малко ходехме да чистим. Аз не оставах и за миг сама вътре. Изпитвах ужас. Целия ми живот беше там. В последния момент без да търся се появиха желаещи купувачи, а пък ме викнаха други да гледам една къща близо до София. И така станаха нещата- продадох миналото си и започнах да градя бъдещето.
След като почина тя, в болницата дадоха в едно пликче обиците й. Една година стояха както бяха в тоя плик под една маса скрити да не ги виждам. Тя от младо момиче беше с тях, златни топчета. Мина време и ги извадих, почистих и за моя изненади го сложих! Не ги свалям. В момента в който ги сложих почувствах сякаш тя е с мен. Тя почина 3 дни след рождения ми ден, за последно ми го честити и за първи път яде от торта, която аз за първи път правех.

Чела съм някъде, че бижутата на починал имат лечебни свойства.
Майка ми обичаше среброто и имаше доста. Тогава събрах всички в една чантичка и прибрах .. дълбоко. Напоследък се замислям за тях, не за мен аз не мога да нося сребро, но за детето ... да ги запазя за нея и дали въобще е добра идея.

Олее, майка ми също и аше златни топчета! Матови, с едни врязани кръстчета в тях! Какво ли стана с тези обеци? Искам си ги!


Тайга, много съжалявам да те видя в тази тема. Винаги нещо в мен ме е карало да те чувствам по-близка. Трогателен разказ, съжалявам за загубата ти. Също имам сестра и си го представих.

Аз също трябваше да избирам ковчег. На всичкото отгоре трябваше да стана дизайнер и на паметната й плоча, от чужбина. Баща ми и сестра ми казаха - каквото искаш, това ще направим.

Аз съм наследила художническите си умения от нея. Не бях си помислиш, че някой ден ще ги използвам по такъв повод.

Отворих един кафяв тефтер и го нарисувах - мраморът, цветята...

Има следи от сълзи там.

Най-тъжната картина.

От тогава не съм рисувала.

Ще станат 12г. откакто мама си отиде, а аз не мога да събера сили и да отида в апартамента, където почина. Ходих веднъж за да събера багажа ѝ и повече не съм стъпвала. Не мога, не искам. Баща ми след смъртта ѝ направи основен ремонт, нищичко не е останало от миналото, живее там с друга жена, в добри отношения сме, често ме канят, но - не мога. Усещам, че скоро, обаче, ще отида. Усещам как ужасът ми намалява, как започвам да приемам мисълта да отида, настройвам се, подготвям се.
Там съм израстнала, всички ме познават, отивам само до блока, но не мога да се кача. Страх ме е. Страх ме е от емоциите, които ще ме завладеят, а тъкмо свикнах и се научих да се владея.

Ще станат 13 години, откакто майчицата ми не е сред нас.
Когато става дума за близък човек, никога не вярваш, че може да си замине. До последно се надяваш.
Една година след като почина тя, родих второто си дете.
Когато бях бременна и не знаех още че съм, съвсем в началото, все сънувах ту майка си, ту баба си, и двете бяха вече в отвъдното, усмихнати, весели. След това видях двете чертички. За мене беше неочаквана вест. Дори една нощ преди да заспя, помолих майка си да ми каже как да постъпя. Все още бяхме само приятели с мъжа ми и не бяхме планирали да имаме дете. (И двамата вече имахме от предишни връзки)=
И наистина, през нощта сънувах майка си отново усмихната, след което се събудих веднага, събудих и мъжа ми, да му разкажа съня си. Така мама ми донесе вест от отвъдното.
И баба, която също така много обичах и тя много ме обичаше!
По женска линия ме подкрепиха!
Преди да почине мама, ходех в болницата, и един ден ми се каза: "Хайде, моли се, до десето число, да си готова."
Аз не вярвах, че ще я загубя. Но действително, на десети почина.
Когато прекрачих прага на отделението, сякаш невидимата ми ръка се прекръсти. Някой сякаш искаше да ми вдигне ръката да се прекръстя. После разбрах: току-що беше починала.
Благодаря ти, мамо!
Надявам се, ти и баба да ме посрещнете един ден там, където всички ние, смъртните, неминуемо ще отидем!
Обичам ви!

Здравейте ,
Интересно ми е защо някой сънуват починалите си роднини и ги молят за нещо или си говорят за сегашните неща на живите ? Всичко подсъзнателно ли е или наистина осъществяват връзка с тях ?
И още един въпрос имам,според вас те виждат ли ни ?

Мисля, че не ни виждат, но могат да ни помагат осезаемо, особено ако връзката ни с тях е сърдечна, на основата на любовта!

Според мен е подсъзнание на живите.

Не вярвам да имат силата да ни помагат - това, че са мъртви, не ги прави Господ.

Просто на живите така им се иска.

Защото една жена на която починали баба и дядо й са и говорили (били заедно в отвъдното ) и тя ми каза,че те ни виждат с нас са ,но ние не ги виждаме

Може и да е подсъзнание. Но в подсъзнанието ние сме свързани.