Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Верни са горните думи. Майките трябва да си идат преди децата им, иначе е по-страшно.

Така е. Моята майка си отиде след едно от децата си. 20+ години не го прежали, не го “преживя”.
Времето минава, болката, липсата не е същата като в началото и все пак има моменти, в които имам нужда от мама болезнено.

Колебая се дали да подновя темата, моля да ме извините ако е против правилата, но някъде искам да си излея чувствата, а пишещите тук най-добре ще ме разберат- ако прецените заключете.
Не знам дали да се радвам, че темата не е била повдигана толкова време- дано е нямало случаи на нови момичета, останали без майчици, толкова ще се радвам да е така наистина.
Но днес е навечерието на 8-ми март и ми е толкова тъжно, че мама я няма, за да я поздравя, да я прегърна, да й подаря цвете и да я нагушкам. Толкова ми е мъчно, че тази болка направо ме смалявам и потиска...Минаха девет години, а за мен денят в който почина разряза живота ми на две половини и нищо след това не е същото. Времето просто преминава през тази болка и нищо не може да ме накара да се успокоя и да приема нейната смърт. Не, времето не лекува- шлайфа те, за да преживееш случилото се, да работиш, да  ядеш, да пиеш отново, да общуваш без да  натоварваш хората около себе със страданието, което ти е в душичката,, но иначе не- то не реставрира миналото. Станах по-лошата версия на себе си и не намирам мотивация да се променя, да усещам удоволствие от живота, който тя ми е дала...Но това не е важно в случая, важното е, че утре за мен е ден на майката- единствена и незаменима. Майката, която винаги ще имам в сърцето си, но нямам тук и сега до мен. Искам да спомена моята прекрасна майка пред вас и се моля никога, никога да не се сбъдва най-големият ми страх, а именно да започна да забравям....толкова много ми липсва и няма ден, в който да не си мисля за нея. Вярвам, че и за вас майките няма как да бъдат просто спомен-не! Те продължават своя живот, заедно с нас, просто няма как да е друго- и в съзлите, и в мислите ни за тях, и в разговорите ни наум, вероятно и чрез децата ви...
Още веднъж се извинявам за поста, понякога просто искам да споделя и да не съм сама с емоциите си...

Да, има особено трудни дни, като 8-ми март, като рождения ми ден, като рождения ден на детето ми, което тя така и не дочака. Имам нужда да чуя гласа и’, да усетя присъствието и’, имам нужда от подкрепата и’, да я гушна, да ме гушне, имам нужда да и’ кажа, че чак покрай детето ми разбрах какво е да си майка, разбрах я нея, пак да и’ кажа, че я обичам. Липсват, ежедневно.

Аз също се събудих с мисълта за мама :/ няма утеха и това е

В ден като този, мъката стиска сърцето и душата и изминалото време, няма значение.... липсва ми, всичко ми липсва.....

Достигна ме и мен.....снощи вечерта брат ми ми го каза, мама вече не е между нас! Никога не си подготвен за този момент.
Болката е неописуема, чувствам се ограбена, без надежда, говоря и непрекъснато, но не е същото.
Мама се бори 2 пъти с рака и накрая малкото и мило сърчице не издържа......
Болката не е само душевна а и физическа.
Мислълта, че няма никога повече да чуя гласа ѝ,че няма да усетя прегръдка та ѝ, предизвиква в мен необуздан гняв, несправедливо беше....отиде си за дни а искаше да живее.

Съболезнования, да почива в мир! Виж, аз също изгубих баща си. Беше между Коледа и Нова Година 2018. Той имаше диабет и ампутиран крак. Забелязах, че нещо не е наред, но той отричаше. Оттам всичко малко по малко се срина. Едва изкара именият си ден и си замина. Аз бях на работа нон стоп и за съжаление не му обрънах достатъчно внимание в последните дни, в който беше до мен. Тази мисъл сигурно ще ме преследва цял живот. След смъртта на татко, преживях посттравматичен стрес и няколко случки, заради който се превърнах в хипохондричка. Напрежението стана ужасно. Мислех, че до няколко дни ще съм в болница на апаратно дишане и инфекциозно отделение. Мъчението стана толкова зле, че бърках паник атаките, фобиите и тревожното разстройство с болеста, която си мислех, че имам. Майка ми бише в чужбина и бях сама. Всеки ден бях по доктори и прегледи. Отвсякъде чувах деаксит, диазепам и тн. Аз бях в друг свят,  друга планета, без ясна мисъл за случващото се. Бях сама в празна къща без никакъв живот. Умирах всеки ден. Работата ме стресираше още повече. Никога не съм предполагала, че ще мина през това. Паник атаките бяха главно там. Напуснах след два месеца мъчение. Освободиха ме без предизвестие. Виждаха, че нещата не са на добре. Останах  вкъщи пет месеца.  Възтанових се без лекарства и АД. Не ги приемай. Опитай се да се концентрираш в хобита, разходки и приятели. Не показвай пред всички слабост, мен ме помислиха за луда. Хората не правят разлика между психика и психопат. Опитай да се оповеш само на най- близките. Ако имаш семейство си посвети хубави моменти за тях, за да не живееш с кофти мисъл като мен. Всеки ден си мисля за татко, спомням си го всякаш беше вчера. Надявам се, че вече е на място ,в което няма да се мъчи. Майка ми е жива, но тя също има заболявания и всеки ден живея в страх за нея. Опитай да не прибягваш до АД, с тях трудно се живее без тях още.повече. Тялото трудно прави разлика, между нерви и вълнение, паника и съмнение,  началотало и края.Понякога се слушваме във вътрешният си глас..Понякога го игнорираме..това е правилното решение..Но понякога се вслушваме... Трябва да му се доверим. Когато тялото ти каже бягай, просто бягай..

След няколко дни мама можеше да празнува юбилей. Можеше да се радва на внука си, който чакаше и така и не дочака. Можеше да се притеснява за него, така както аз, защото той е с проблеми. Можеше, но вече нищо от това няма да се случи. И остава само една болка, празнина, липса, тъга и...това “можеше”.

Lqnipa, много благодаря за окуражителните думи!
Съжалявам за всичко, което е трябвало да преживееш покрай смъртта на баща ти. Искренно ти пожелавам да успеете да се справите със здравословните проблеми на майка ти и да имате още много моменти заедно!
Аз сякаш съм още в шок, мина една седмица, вчера за пръв път ядох нещо защото усетих, че ще припадна и краката не ме държат повече.
Хапнах само заради съпругът ми, който е неотлъчно до мен и поема всичко което трябва да се свърши.
За съжаление деца нямаме все още, репродуктивни проблеми, а мама така щеше да се радва да има внуци. Аз обаче съм си набила в главата, че мама пак ще знае ако имаме това щастие и ще се радва за нас незвисимо, че я няма тялом тук.

Разбирам те отлично. Само човек, който е преминал през това, може да предполага как се чувстваш. Болката няма премине. Тя  ще бъде с тебе, но ще трябва да се научиш да живееш с  нея. Ще трябва да я приспособиш към живота ти. Няма как да я изтръгнеш. Това означава да изтриеш всичко от начало. Смъртта е неизбежна, просто сме по чувствителни на тази тема,. И за мен това беше голяма болка. Татко не ме видя булка. Не видя внуци. Тази мисъл понякога ми тежи. Той беше неземно добър и щеше да ми бъде една огромна упора. Съдба, просто не срещнах "човек". Репродукцията е зле и при мен. Работете със съпруга върху това.  Едно малко човече ще осмисли дните, ще им вдъхне живот, ще придаде на дъждовните дни слънце и щастие. До Ад не прибягвай. Пожелавам ти успех и прекрастни дни оттук насетне. Изчисти съзнанието си и не забравяй, че съпругът ти е до теб. Родителите винаги ще останат в сърцата, спомените и мислите ни, но и едва ли ще са доволни да сме тъжни. Всичко добро и нека слънцето да изгрее и на твоят прозорец
Ти явно

Ох, преживявам всеки пост в тази тема и така ме боли! Нищо не мога да Ви кажа, освен, че просто ще трябва да си изживеете мъката и сама да си намерите крехкото клонче, което да ви държи над скръбта и да ви тласка напред. Не потъвайте, търсете смисъл. Не мога да ви излъжа, че животът ви ще бъде както преди, че ще се събудите и това ще се окаже кошмар...не, за жалост това ще е новата ви реалност и макар да ви се струва невъзможно след време тъгата ще съжителства до радостта, мъката до усмивките, тялото и душичката ви ще се позакрепят. Но липсата ще остане, чувството за несправедливост, гняв и нуждата от майка също...Ще бъдете различна, но вашият живот, дарен от родителите ви, продължава в тяхно име. Но сега раната ви е прясна, всичко ви се струва нереално и дните ви се виждат невъзможни...съчувствам ви, разбирам ви - търсете за какво да се захванете, за да ви спаси от отчаянието в този свят. Не го приемайте като съвет, защото и аз след толкова години отказвам да се примиря, че мама не е до мен и че това се случи на такъв чудесен човек като нея, сама имам нужда от подкрепа...позволявам си да ви пиша, само за да ви кажа, че вас ви чака утрешния ден и как ще бъде зависи от вас.

Съболезнования на всички вас, които скоро сте загубили близки!
Ужасно е да нямаш майка ! Това е най непоносимото нещо в моя живот засега. Все си спомням как в детската градина когато искахме да обидим и да разплачем някой крещяхме в лицето му " ти нямаш майка, нямаш майка...! " Сега си давам сметка колко ужасно е да нямаш майка... Въпреки,че съм на 45+ години аз си искам майката, имам нужда от нея. А дори и да нямам нужда, можеше още да поживее. Отиде си на 65 години, рано й беше...

Напоследък откакто разбрах, че съм бременна, постоянно сънувам мама. Постоянно ми говори в сънищата, как иска да се чуем и видим. Понякога плача на съм, докато говоря с нея. Много ме боли, че си отиде преди 7 години и не мога да споделя с нея най-хубавия момент от живота си. Липсва ми с всеки изминал ден все повече.
Как се справихте с тази мъка в периода на бременността?

Днес на 02. юни се навършват три години от загубата на мама.  Липсва ми! Но най- страшното е , че ще ми липсва до последния ми дъх.
Често ми се иска да и се обадя, да разкажа, да споделя с нея, да я чуя.  Ще ми се да си отида с децата и тя да ни посрещне. Толкова щастливи моменти бяха.  .........