С баща ми бяхме два остри камъка, все не мелехме брашно, но много се обичахме. Винаги съм знаела, че ме обича, но не умееше много да показва. В последните години явно болестите му дойдоха много и започна да се държи ужасно с всички. Съсипа си отношенията с майка ми, с мен. Много ми беше тежко, че се изпокарахме. После сам си сложи края, за да не дочака болестта да го убие.
Мъката е ужасна... така ми се иска да мога да си поговоря с него. Но такъв, какъвто беше преди да се поболее, когато беше силен и адекватен човек. Той винаги се е гордял много с нас с брат ми, но не ни го казваше. Вчера на изнасянето бяха дошли негови приятели, които аз познавам, но не бях виждала отдавна. И така като си поговорих с тях и се сетих за толкова спомени, толкова прекарано време заедно и все хубави моменти. И сега докато пиша това плача. Няма ден, в който да не мисля за него.

Не мога да сложа траур и да нося черно. Скръбта е в душата ми, но просто не мога. Баща ми беше весел човек и дори той черни дрехи не носеше в ежедневието. Винаги събираше големи компании, черпеше, готвеше и обичаше да се весели. Опитвам се да вярвам, че той все още е до нас, но просто ни гледа отгоре. Знам, че на опелото човек се прощава с тялото на починалия, а на 40 дни с душата.
С баща ми имахме отношения като Том и Джери, все се дърпахме за нещо, но много се обичахме. Като бях на 18 много искаше да ме запише на шофьорски и да изкарам книжка. Аз хич не бях готова за това и не ми се занимаваше, но заради него го направих. Бях едва 11 клас, исках купони и излизания, а не отговорности като кола. Него го дразнеше моето неумение, взех книжката от първия път, но той шофьор с толкова опит ми се ядосваше, че не карам като него. Накрая хвърлих и книжка и всичко и повече не се качих. Развих някакъв страх и никога повече не карах, въпреки че отдавна не живея с нашите, а с мм имаме кола. Напоследък ми се появи импулс и нужда да шофирам - минаха 11 години откакто взех книжка. Отидох на опреснителни тук преди 2-3 седмици. Една вечер сънувах баща ми как ми дава кола и казва "ходи си върши работа, хич няма и да идвам с тебе, ще се справиш". В съня си имах да обикалям целия град да вадя документи за нещо и без кола щеше да е невъзможно. На другия ден отидох пак на кормуване и инструкторката ми каза да не ходя повече, защото нямам нужда и ме посъветва вече да карам сама. Толкова ми стана едно... топло на душата. Сънувам го и в други ситуации и все като по-млад, преди да се разболее и да се промени. С добро си го помня и ми е адски мъчно. Не знам как да продължа от тук нататък. Опитвам се да си хвана живота отново... а сякаш не ми се получава.
Работя, уча, изкарах почти успешно сесията, излизам, не се затварям вкъщи, но колкото и да се държа заета просто не става...
