Приказки с положително послание

"децата имат нужда от порции насилие" - резултатите ги виждаме всекидневно около нас и мисля няма нужда да го коментираме колко е вярна тази постановка.

Но дайте да съберем приказки, не просто сладникаво-позитивни. Може да има зли герои, но защо трябва задължително да бъдат убити за да е happy end-а? Защо злият да не заобича, да се промени, да поеме по пътя на доброто? Нима злодеят не носи душа и не може да се обърне към доброто? Толкова по-добре е да въведем в съзнанието на децата тази идея - че всяко зло е нееволюирало добро. Че омразата е просто любов с отрицателен знак...

Ето класически пример за такава приказка:

На слънчева полянка сред гъста гора си живеели честито един дядо и една баба. Животните били техни приятели. Всяка сутрин в зори цяла върволица минавала пред къщичката им.

Бобрите им носели дърва, катеричките орехи, зайците и козичките сочни плодове. Птичките им поднасяли нежни листа засадата и хубави цветя. Пчелите оставяли своя мед в едно гърненце, поставено на перваза на прозореца.

За старчетата всеки ден бил празник! От изгрев слънце те разтваряли вратите си, благодарели на своите приятели и ги разпитвали за малките им.

Лек дим излизал от техния комин и скоро вкусните банички бивали готови. Имало за всички, от мъничките мравки до едрите мецани, най-лакомите от горските обитатели.

И когато синовете на старците идвали да ги навестят заедно с жените си и цяло ято деца, ставало истинско събитие! Цялата гора се вълнувала, защото трябвало да се нахранят всичките тези гладни гърла!

Посещението при дядо и баба било за децата най-хубавата награда. Те се забавлявали през целия ден със сърнетата, мечетата, с всички горски животни. Най-малките прохождали, подкрепяни от птичките. И животът в гората би бил напълно щастлив, ако… Ах! Защо винаги има едно „ако“, което всичко обърква? В случая нарушителят на празника бил порът. Той бил себелюбив, лъжлив и свадлив. Ненавиждал целия свят и обичал да причинява мъка на другите. Един ден усетил, че откъм къщичката на старците идва хубава миризма, затичал се натам, скочил на перваза на прозореца и видял бабата да приготовлява голяма торта. Слюнки изпълнили устата му: Той почукал на вратата: „Чук, чук.“

— Кой е? — запитала бабата, но се досетила сама. — Аха, това си ти, поре. Какво искаш?

— Бабо, отвори ми, моля ти се: навън е студено и крачетата ми измръзнаха.

— Горкото животинче!… Ела да се стоплиш — и като казала това, тя отворила прозореца, хванала внимателно пора и го сложила на една възглавничка близо до печката.

— Каква хубава миризма, бабо. Да знаеш колко съм гладен! — рекъл той.

— Съжалявам, че не мога да ти дам от тази торта. Внуците ми идват утре на гости. Искаш ли една баничка, от сутринта е?

— Тя ще е вече твърда — захленчил порът. — Искам парче торта, искам парче торта!

Като разбрал, че бабата няма да отстъпи, той хванал един нож и го забил в сърцето й. После грабнал тортата и избягал в бърлогата си.

Но на бабата й нямало нищо. Ножът влязъл в торбичката с билки, която тя носела на врата си.

Когато мъжът й се върнал, тя му разказала какво се било случило и заедно решили да дадат добър урок на злото зверче. Бабата нацапала дрехата си с червен сок от ягоди, напудрила лицето си с брашно и легнала на кревата, сякаш била мъртва.

Тогава дядото започнал да стене:

— Какво нещастие! Ах, какво нещастие!

Всички горски животинки се притекли:

— Що ти е, дядо?

— Жена ми, горката ми жена! Убили са я! Ах, какво нещастие, какво нещастие! — и той продължавал здравата да се вайка. Дълбока тишина паднала над гората и едри сълзи се застичали от много очи.

Там бил също и заекът, най-хитрото от всички горски животни. Той дошъл да целуне дядото, който го взел на ръце, подържал го малко и му прошепнал нещо на ухото. Изведнъж очите на Зайо-байо засвяткали. Той изтичал в гората, взел от мечката един голям кош и от катеричката един съвсем мъничък, после намазал със смола големия. Тогава отишъл при пора:

— Добър ден, куме, искаш ли да ме придружиш от другата страна на планината? Една нимфа ми откри мястото на едно съкровище.

— Разбира се, и много ти благодаря, Зайо-байо.

— Ще вземем кошовете. Всеки ще стане стопанин на онова, което пренесе.

Разбира се, порът взел големия кош.

— Внимавай — рекъл заекът, — има смола по коша!

— На другите ги разправяй тия! — отвърнал порът. — Разбира се, ти искаш да вземеш този кош. А пък аз съм сигурен, че по него няма смола. И той бързо метнал големия кош на гърба си.

Почнали да се катерят по планината. Слънцето прежуряло. На заека му било леко с малкия кош и той напредвал, подскачайки весело. Порът се задъхвал под големия кош и със сетни сили следвал спътника си. На върха порът поискал да се разтовари. Но напразно! Кошът бил хубавичко залепнал за гърба му.

— Аз ти казвах! — се провикнал заекът.

И порът трябвало да млъкне. Но след малко застенал:

— Помогни ми, не мога повече!

Заекът хванал коша, дръпнал го силно и отървал пора от него. Няколко кичура останали залепени по коша.

— Ай, ай! — застенал порът. — Колко боли! Как гори!

— Почакай, ей сега ще те намажа с мехлем.

— Ох! Оле-ле! — завил пак клетникът. — Още повече гори!

— Но това е мехлемът, който ти употребяваш, когато лекуваш раните на другите!

И този път порът трябвало да замълчи и да преглътне сълзите си. Мехлемът наистина бил една от неговите измислици. Той го приготовлявал от пелинови клонки и си служел с него, за да устройва лоши шеги на другите животни. Веднъж наложил с него раната на една лисица. Какъв вой!… И какъв смях! Но сега споменът за лисичия вой правел по-тежко страданието на пора.

— Хайде да вървим — простенал той.

— Добре — отвърнал заекът. — Ще се спуснем от планината и ще прехвърлим реката. Ти върви полека. Аз ще изтичам да намеря лодка.

Той припнал и за миг стигнал до брега на реката. Бобрите му помогнали да направи една лодка, грубичка, но здрава. После направил още една лодка, голяма и хубава на вид, но от кал и я облепил с пъстроцветни камъчета. Изглеждала великолепна!

Порът, съвсем изтормозен, най-сетне дошъл до брега, където заекът го чакал в малката лодка.

— Качвай се бързо — рекъл заекът.

— Не ща на тази ужасна лодка! — възпротивил се порът. — Ами онази; чия е тя? — добавил той, сочейки лодката от кал.

— Направих я за бобрите. Тя е тяхна.

— Тя е моя, искам я!

И порът стъпил с единия си крак в лодката.

— Внимавай! — викнал заекът. Но нямал време да продължи. Лодката била вече потънала и нейният лодкар паднал във водата.

— На помощ! На помощ! — викал клетият пор, който почнал да се дави.

— Ще бъдеш ли пак жесток, себелюбив, превзет? — запитал заекът.

— Не, не! На помощ!

Заекът го изтеглил от водата и продължили заедно пътя си на връщане. Порът, вече разкаян, съзрял една маймуна да се люлее на един клон, който се бил зачупил.

— Внимавай, кумице маймуно, клонът ще се строши!

— Още една от твоите лъжи! — отвърнала маймуната.

Но клонът се счупил и маймуната тупнала от дървото. Ала това падане причинило по-малка болка на маймуната, отколкото на сърцето на пора.

„Ето — помислил си той натъжен, — вече не ми вярват, дори когато говоря истината!“

После те срещнали една катеричка, която носела с мъка чувал орехи.

— Дай да ти помогна! — викнали в един глас двамата пътници.

— Не ти, миризлив поре! — отвърнала катеричката. — Но ако Зайо-байо иска… — И чувалът се прехвърлил върху раменете на заека. С това още една тежест се стоварила върху сърцето на пора.

Най-сетне стигнали до къщичката на дядото. Заекът рекъл:

— Аз ще отида да побдя край милата баба. Ами ти?

— Да, и аз — отвърнал порът и те влезли заедно. Когато порът видял на леглото горката старица толкова бледна, с голямо червено петно на гърдите, той избухнал в плач. Сълзите му били искрени и парели по-силно от огън. Една сълза паднала върху лицето на бабата, която се стараела да не мърда. Но тази сълза била много гореща и бабата неволно седнала на леглото.

— Тя е жива! — се развикали всички.

Дядото хвърлил един поглед на заека, прегърнал пора и както го галел, му заговорил:

— Твоята искрена мъка възвърна живота на бабата. Ние ти прощаваме. Върви си и винаги бъди добър!

Порът отново заплакал. Той станал най-доброто, най-услужливото от горските животни. И оттогава животът в гората потекъл мирен и честит.

Има клиники по смехотерапия и там лекуват децата с положителни емоции.

Преди няколко години имаше една такава тема за хуманизирането на приказките. Аз лично го намирам за опасно и водещо до морален релативизъм. Дъщеря ми е на пет и не й спестявам и „жестоките приказки”. Дуализмът добро-зло е основополагащ в оформянето на човешкия характер.  Без да имаме представа за злото, не можем да знаем какво е добро. „Предпазвайки” децата от злото в приказките, всъщност ги правим по-податливи на същото това зло.
Четох на дъщеря ми един странен вариант на Червената шапчица, в който вълкът накрая не пада в кладенеца с пълен с камъни корем, а го пускат да избяга през девет гори в десета – да яде други цветове шапчици и техните болни баби. Може би трябваше да добавят още няколко страници за превъзпитанието на вълка в горския затвор, защото иначе на какво учи детето ми тази приказка – че злото трябва да остава ненаказано? И въобще – вълкът козината си мени, но нрава... Тъжно е, но има и хора, за които това важи и децата трябва да го знаят. На какво всъщност учи тази приказка – не всички хора, които срещаме, са добронамерени. Не всички могат да бъдат променени с няколко добри думи. И това си е точно така и в реалния живот. И в него рядко торбички с билки спасяват живота на бабите. Защо да лишавам детето си от знанието за този тъжен факт? Разумно ли е да го правя?
Моралните ценности се изграждат от най-ранна детска възраст, така че вариантът  да отлагаме срещата на децата с борбата между доброто и злото в приказките, докато станат тийнейджъри, не е най-доброто, което можем да направим за тях. Аз поне така мисля .  

"Реалният живот" е това, което ти изживяваш или си изживяла, това, което ти казват близките и това, което ти показва телевизията. Но истината е, че това са само представи за живота, а не "реалния живот". Всеки ден телевизията показва убийства, наводнения, войни, интриги и измами. Вие наистина ли вярвате, че днес са се случвали САМО такива неща по света? Не, всеки ден стават безброй красиви, хубави неща, просто те не са интересни за медиите, защото не са част от общоприетия "реалния живот".

Но защо да приравняваме децата си с този общоприет морал на зло и лицемерие???

Щастието на нашите деца е в това да ги научим да вярват в доброто и да го виждат навсякъде, т.е. да синтезират щастие, независимо от "реалния живот", който ги заобикаля. Вижте това: http://www.ted.com/talks/lang/bg/dan_gilbert_asks_why_are_we_happy.html

Ако злото е нереално и е само чисто субективна представа, значи и доброто е такова, всичко се оказва относително... и отиваме в Матрицата. Точно моралният релативизъм, за който споменах в предния пост.
За телевизията съм напълно съгласна с теб – аз новини и публицистични предавания отдавна не гледам. От евтини сензации, сълзливо-безмислен мелодраматизъм и пресилени трагикомедии нужда нямам.
Извинявай, но клипчето не можах да го изгледам – от такива американски псевдо-гурута първо свят ми се завива, второ направо тръпки ме побиват. Брррр. А иначе идеята, за която говориш, е стара колкото света. Стоиците в Древна Гърция точно това са твърдели – че не е важно какво ти се случва, а как реагираш ти на него.
"Щастието на нашите деца е в това да ги научим да вярват в доброто и да го виждат навсякъде, т.е. да синтезират щастие, независимо от "реалния живот", който ги заобикаля."
Това звучи добре, уважавам позицията ти, но хората сме различни. Съзерцанието на доброто от моята си собствена кула от слонова кост не е моето парче от тортата. Аз вярвам, че злото е също толкова реално, колкото и доброто, и не трябва да си затваряме очите, а да се борим с него, доколкото ни стигат силите. Колкото и патетично да звучи. Така са ме научили точно приказките и някои други книжки след това.  Затова и смятам, че са полезни за децата още от най-ранна възраст.
За синтезирането на щастие напук на всичко обаче съм съгласна и го практикувам редовно - хем, надъхана от "жестоките" приказки, си се сражавам с вятърните мелници, хем съм си щастлива - едното не ми пречи на другото ни най-малко. Надявам се да успея да обуча и дъщеря си на този трик.

Нека все пак се върнем на темата за положителните приказки. А кой е бил прав, ще покаже живота.

Ето моят списък с проверени филми с положително послание:
всички епизоди на Франклин

Oт филмите на Дисни, които съм гледал, за съжаление, единствено "Бамби" има нужната чистота.

Гора Самоцветов

• Про Василия Блаженного
• Егорий Храбрый
• Заяц-слуга
• Мальчик с пальчик
• Соловей
• Жадная мельничиха
• Козья хатка

Маша и Медведь

• Сам в къщи
• Картина с масло

Ето едни сибирски приказките от една общност, където задължително условие е освен да отглеждат децата си с любов, но и да нямат допир до никакъв род агресия, дори и когато родителите им се карат, да го правят с положителна настройка, а не с нетърпение и неприемане, не дай си боже с гняв и осъждане на постъпката на детето.
Ето част от тях - тези са за най-малките:

Вълшебното ковчеже
Мили деца!
Днес ви очаква среща с героите на удивителните истории, написани от Леся Борисова. Леся често навестява своите приятели – обитателите на Приказната Гора. Тя внимателно наблюдава горския живот, запомня всичко най-интересно и после го записва в своята вълшебна тетрадка. Така се раждат приказките, които тя дарява на своите децa.
И така – приятно четене!

Приказка за това, как Анечка за пръв път узнала какво е доброта
Малката Анечка е на шест години и като всички деца й се иска всичко да знае.
Веднъж нейната майка й казала: „Анюта, ти трябва да порастеш добро момиче. Добротата е най-важното качество в човека”.
Анечка седнала под любимата си брезичка и се замислила: „Какво е това доброта? Може би това е моята брезичка?”
Тя обърнала поглед към брезичката и я попитала:
--Ти ли си добротата?
--Не, аз съм си брезичка. Другаде трябва да търсиш добротата – бил отговорът.
Тогава Анечка повикала любимата си котка  Люся и попитала и нея:
--Люсенка, може би ти си добротата?
--Мърр, мяу, не, Анечка, аз съм си котка. Другаде трябва да търсиш добротата.
Тогава Анечка изтичала при своята любима рекичка-сестричка, приседнала на брега и й говори:
--Рекичке-сестричке, как да стана добра, като не зная какво е това?
Изведнъж от водата се появила жена, цялата сребриста-сияеща, а косите й като водопад струят.
--Анечка, добротата в хората трябва да я търсиш, трябва да я усетиш у тях.
--А как ще я усетя?
--Ето как. – Нечия нежна ръка погалила Аня по главичката и необичайна радост се разляла в сърцето й. Анечка се обърнала и видяла мъж в бял хитон. Гледал я с такива удивителни очи, че й се приискало просто да полети от щастие. Той й казал ласкаво:
--Не тъжи, Анечка, всичко при теб е наред. Добротата, това е грижовност. Помниш ли как вчера ти помогна на мама да обели картофите; а на братчето си Иванко даде своите боички да порисува, също и любимата си четка; а на съседското котенце извади трън от лапичката; и още даде на момченцето Миша своята вкусна баничка, а на самата теб толкова ти се ядеше, но ти си помисли, че на него повече му се иска.
--Но каква доброта е това, това просто е моят живот? – учудила се Анечка.
--Ами добротата е точно ежедневния живот в добрите постъпки и в загрижеността за някого.
--Излиза, че аз вече имам доброта? – все така учудена питала Анечка.
--Всеки човек я има, само че не всеки може да отвори вратата на сърцето си.
--Тя и дом ли си има? – не преставала Анечка.
--Има. Той е в сърцата на децата и на възрастните.
--Как да помогна на хората да отворят тази врата? – не се успокоявала Аня.
--Трябва да правиш колкото можеш повече добри дела – отвърнал същият добър глас.
--Тогава ще се старая! – с усмивка произнесло момичето.
А човекът докоснал още веднъж Аничкината главичка, помахал й с ръка и се издигнал във висините.
Анечка дълго, дълго му махала с ръка. В сърцето й заживяла удивителна топлота, а устните й шепнели:
--Ще се старая, добри Човече! Чуваш ли ме, ще се старая!
„А как се казва? – помислила си тя. -- Не попитах за името му”.
--Наричат го Добро Сърце! – казал й вятърът.
Анечка, без да се обръща, прошепнала:
-- Добро Сърце!

Приказка за червените бузки
Майката на Анечка е просто чудесна. То е защото тя все прави по нещо удивително: ту обяд приготвя, ту шие, ту подрежда къщата толкова чудно, че който влезе у тях, му става топло и уютно. Но най-много на света Анечка обича, когато майка й бродира и заедно с това разказва приказки!
Много често и Анечка взема иглата и парче плат и започва да бродира нещо интересно, тананикайки си любими песнички. За своите шест години тя успя да избродира много красиво килимче с причудливи цветя и го окачи в Къщата под Бюрото, където живеят куклите. И разбира се, там веднага стана уютно и красиво!
Искам да ти кажа под секрет, дете мое, че Анечка много обича играчките си. Тя много внимателно и нежно ги взема в ръце и винаги ги пита: „Уютно ли ви е, топло ли ви е във вашето ъгълче?”
Трябва да отбележа, че във всеки ъгъл на стаята й живее някой. Така до шкафа живеят нейните детски книжки, които тя чете на децата си – Куклите, а самите Кукли са си намерили мястото в Къщата под Бюрото. Под Полицата с книгите живеят Животните, които, заедно с Анечка, често ходят на гости на Куклите, за да послушат приказки.
Ето такива са те – Анечка и чудесната й майка!
Една вечер на гости им дойде леля Оля с малкия си син Миша. Миша много обича да си играе в Анечкината Куклена Къща под Бюрото и разбира се, децата веднага отидоха в детската. След десет минути обаче учуден, Миша дойде при Анечкината майка и каза:
--Лельо Маша, какво се случи с Анечкините бузки? Те толкова се зачервиха, като да е болна.
Майката отишла в съседната стая, след няколко минути се върнала и попитала:
--Мишенце, а вие за какво си говорихте?
--Когато отидох при Куклената Къща, веднага забелязах новото килимче. Много ми хареса и казах това на Анечка. В този момент бузките й станаха едни такива червени. Помислих да не се е разболяла и дотичах при вас.
--Мишенце, това не е болест. Това се нарича скромност, -- казала леля Маша, – и е от това, че тя сама избродира килимчето.
--А защо от тази скромност  толкова почервеняват бузките? – учуден попита Миша.
Разбираш ли, Мишенце, в човека има такова качество – ако го хвалят за нещо в очите, на него му става неловко и неудобно; и от това неудобство се изчервяват бузките, а понякога и ушичките.
Миша за минутка постоя замислен, после изтича в детската стая  и от прага каза на Анечка:
--Анечка, извинявай, че те смутих, хайде просто да си поиграем.
--Хайде! – зарадва се Анечка.

Къщичката на веселото джудже Тим
През този ден Леся дълго се разхождала из гората и разбира се, се уморила. И както се уморила, така и прилегнала до един храст. И както прилегнала, тъй и дочула тихичко гласче: ”Влез, заповядай моля.”
Учудила се Леся – „Като че ли наоколо няма къща, където да вляза” и същото добро гласче отговорило на мислите й: „А ти под храста надникни”.
Навела се Леся и ахнала. Гледа – стои си там малка къщичка, навярно не повече от метър висока. Има си и прозорчета, и покрив. Ах! Какъв покрив, просто необикновен – направен на стъпалца, а на върха му – синьо кълбо и от него излизат златни лъчи. А на всяко стъпало цветя растат и целият покрив прилича на пъстър килим. А прозорчетата на къщичката –кръгли с ярко оранжеви дървени рамки, а самата къщичка – зелена, така че от страни прилича на полянка с две цветчета. Вратичката резбована с различни цветя и животинки. А в средата…
Ой! Какво е това? Малко човече с калпаче. Стои си на вратата, усмихва се и говори нежно: „Какво има? Гладна си, уморена си, а не влизаш!”
А Леся от удивление забравила за умората, и за глада забравила. Изведнъж проговорила и вратата. Да, да. Няма грешка. Това била именно вратата и с причудливия си глас тя произнесла думите:
--Е, влез де!
Леся, забравяйки за всичко на света, изведнъж си представила, че е в тази приказна къщичка и както си го представила, тъй и се озовала вътре.
--Здравей, заповядай моля! – казал нечий скърцащ глас. А после, един по-тънък и нежен:
--Много се радваме да те видим!
А след него един вече съвсем ласкав:
--Разполагай се, където ти харесва.
Леся внимателно пристъпила в дневната.
--Вижте колко тихо стъпва, ласкаво и нежно! – произнесли заедно всички гласчета.
И тук тя отново чула:
--Не се стеснявай и не се удивлявай. Къщичката умее да разговаря с хората. Първо ти говореше пода. След него – чинийката, после – чашката, онази светлосинята на бели цветчета и с розов кант.
Леся се обърнала. Пред нея стояло малкото човече с червено палтенце и  зелено калпаче. 
--Аз съм веселото джудже Тим, -- представило се то. – А ти си разказвачката на приказки Леся. Много се радвам да те видя в дома си. Позволи ми да те почерпя с баничките, които преди малко донесе котаракът Мърко и да ти разкажа неговата чудна история.

Чудната история на котарака Мърко
Отишъл веднъж котаракът Мърко на разходка в гората. Взел си и кошницата с банички и гевречета. „Ще се поразходя, ще си почина и сладко ще си похапна.” -- мислел си той.
Разхождал се, разхождал се, гонил пеперуди, но така и не хванал нито една. Уморил се и решил да похапне. Постлал салфетката с баничките и гевречетата. Седи и се облизва. Изведнъж се обръща, а там, в храста, малко вълче – седи и също се облизва. „Няма да ти дам – помислил си Мърко – за мен едва стигат”. Вълчето като че чуло тази мисъл, обърнало се и се скрило в гората.
Мърко се наял и легнал да поспи. Спи си той и изведнъж завикал: „Ой-ой-ой!” – на носа му паднала една шишарка -- горе на елхата катеричката Ленка обядвала и я изпуснала. Котаракът Мърко решил да я хване,  покатерил се и я подгонил по дървото, после по другото…
И така – скачат из гората котаракът Мърко и катеричката Ленка -- от дърво на дърво, като че си играят на гоненица. Изведнъж Ленка като скочила далеко-далеко, през  две дървета на трето и изчезнала. А котаракът не може да скача толкова. Поскачал насам-натам -- Ленка я няма. Тогава седнал на един клон и се успокоил. Седи, мечтае си…
Внезапно се сетил: „Къде съм?” Местата непознати, не може да надуши по миризмата пътя за връщане, защото е дошъл дотук горе по клоните. И тръгнал да търси пътя по земята наслуки.
Търсил един ден, втори, вече започнал петия ден, а Мърко само тревички успял да хапне. Легнал под един храст и си мисли: „Защо ми се случва това? Не си спомням да съм обидил някого?” И внезапно сякаш някой му подсказал: „На вълчето не даде баничка, сега и теб никой не иска да ти дава храна”.
Засрамил се Мърко: „Как стана това, та аз никога преди не съм бил алчен”. Веднага започнал мислено да иска прошка от вълчето… и тогава усетил – нещо му капе на носа. Леко отворил очи и гледа: лежи в някаква къщичка и нещо му капят в устата.
--О, това е вълчето – удивил се той. – Прости ми, вълченце!
--Май се събужда – казало джуджето Тим.
--Да, -- казало вълчето. – Съвсем се беше заблудил. Намерих го под стария бор, докато го търсех да му дам кошницата с гевречетата. Той я изгуби, когато подгони катеричката Ленка.
След петте дни котаракът Мърко отново скачал след пеперудите, но вече не да ги лови, а просто на игра.
Този ден майка му му изпекла банички и го повикала да обядва, а той поискал кошницата си и отнесъл баничките до къщичката на джуджето Тим. Оставил ги пред вратата, написал бележка: „Тим, моля те, нахрани някой гладен” и доволен се върнал у дома.
Същия ден Леся дълго се разхождала в гората, огладняла, случайно се запознала с къщичката на джуджето Тим, изслушала тази история и опитала същите вкусни банички.
„Благодаря ти, Мърко, за загрижеността към горските пътници!” – мислено поблагодарила тя на котарака.
А след като си починала и се похапнала, джудженцето Тим й предложило да  чуе и още една история.

Приказка за това как тъмното облаче решило да скара Иванко, Митрошка и тяхната добра сестричка и как завършило всичко това
В едно чудесно семейство живеели двете братчета Иванко и Митрошка и малката им сестричка Анечка. Задружни били децата, помагали си във всичко. Особено много се грижели за малката Анечка, която била на четири годинки и половина. Братчетата й се стараели и да я хранят, и да я обличат, и да си поиграят с нея, и да я приспят с приказка. Анечка също много искала да бъде грижовна също като братчетата си, затова всяка вечер измивала ботушките или обувките им и всеки път вдигала очички към тях и ги питала: „Добле ли е?”
Ето че веднъж тъмното облаче разбрало за тях. Както знаеш, дете мое, тъмното облаче е най-големият пакостник на Майката Земя. То като гъбка попива в себе си всички недобри неща, които хората вършат и от това расте. А ако някой направи нещо хубаво, то малко помалко се смалява и накрая се превръща в маргаритка. Така че ако около къщата ви има много маргаритки, значи там се е стопило тъмното облаче.
През този ден облачето било доста слабичко и почти разтопено: „Нима хората започнаха да вършат само добри дела? Дали няма съвсем да смаля и да изчезна? Ох, ох”.
И то веднага намислило: „Трябва да скарам тези добри и задружни деца. Скоро те ще получат подарък: едно блокче, едни боички и една четка. Може би ще се скарат, защото и тримата едновременно ще поискат да порисуват”. И облачето потрило доволно лапички.
И наистина сутринта дошла на гости леля Роза и им подарила едно блокче, едни боички и една четка. Децата благодарили за подаръка и на всяко от тях веднага му се приискало да порисува. Те замълчали  и изведнъж малката Анечка казала:
--Иванко, ти толкова хубаво можеш да лисуваш зайче и кателичка; моля те, налисувай ми ги.
А Митрошка добавил усмихнат:
--А на мен нарисувай веселото джудже със Синята Звезда.
Иванко казал:
--Добре, ще ви нарисувам, но първо ти, Митроша, направи фона – кой сезон искаш да бъде?
Анечка казала:
--Може ли лято?
--Разбира се, -- казал Митроша. -- Хайде Анечка, започни да рисуваш тревата, а аз ще нарисувам облаците с подострена пръчица, аз умея да рисувам с пръчица.
А Иванко добавил:
--Аз пък мога с тънка кибритена клечка.
--Тогава хайде, да вземем един голям лист от блокчето и да нарисуваме заедно картина за рождения ден на татко! – възкликнал Митрошка.
Децата дружно рисували, рисували, чак до вечерта. Когато майка им и баща им се върнали от сенокос, на стената висяла  картина, по която весело пърхали пеперуди, цъфтели цветя, зеленеела трева, в небето сияело ярко слънце, а от гората идвали към къщичката зайче и катеричка и носели в лапички Синята Звезда с букет маргаритки. А в небето с разноцветни облачета пишело: „На милото ни татенце”.
„Колко са задружни, -- помислило си тъмното облаче, -- трябва бързо да се отдалеча от тях,  а то съвсем ще се смаля”.
Ето, дете мое, каква интересна история ми разказа Синята Звезда, която през целия ден даряваше радост на всички. А ти винаги ли споделяш нещата си с приятели.
 
За хамстерчето Хами и катеричката Ленка
Днес Леся отново попаднала в приказната гора. Първа я посрещнала Свраката Белогушка”
--Здравей, Лесенка! Бързам да ти съобщя: катеричката Ленка си намерила нов приятел: хамстерчето Хами.
--Я-я, разкажи ми повече! – помолила Леся.
Свраката само това и чакала. Седнала удобно на един клон , пооправила бялата си шапчица на зелени точки и заразказвала подробно и обстоятелствено. Даа, Свраката много обича да разказва. Ето какво доверила днес на Леся:
--Летя си аз из гората и гледам: хамстерчето Хами минава по дънера през вълшебния ручей. Върви си и си сумти нещо. Помислих си: накъде е излязло в тази жега? Наверно е ходило за мишкино зрънце, носи го в уста и сега се връща в къщи.
Върви, пъшка, трудно му е, но не изпуска зрънцето от устата си. Изведнъж спря, постоя, въздъхна и сви встрани. А аз  -- след него. И тогава чувам: „Ох, ох-ох”, -- някой пъшка. Гледам, а на елхичката катеричката Ленка -- виси надолу с главата. Рокличката й се закачила  за един сух клон, а тя виси и въздиша. Хами изплю от устата си зърното и пита:
--Ти какво – играеш ли си или без да искаш си увиснала?
--Без да искам, -- отвърна Ленка.
--Тогава ти е нужна помощ, а аз не мога да се катеря.
--Ти повикай мама, ние живеем ей там, до ручея, през пет бора от тук.
--Добре, отивам, -- каза Хами и бързо, доколкото са му силите, затича обратно към ручея.
Като намери петия бор, заудря с лапичката си по дънера на дървото и завика: „Ленкина майчице, покажи се, Ленкина майчице!”
Ленкината майка си била в дупката, чакала Ленка за обяд и си мислела: „Къде се бави толкова? Обикновено не закъснява.” И тогава чула:
--Ленкина майчице, къде си?
--Странно, сякаш някой ме вика, -- си казала тя и надникнала от дупката.
--Вие ли сте майката на Ленка?
--Аз съм, какво има?
--Там Ленка си закачи рокличката за един клон и виси, а аз не мога да се катеря.
--Добре, добре, да побързаме, -- скочи тя на земята и хукнаха заедно към Ленка.
Майката бързо свали дъщеричката си от клона, а Хами отново напълни устата си със зърното и се запъти към къщи. Ленка го настигна, хвана го за лапичката и му каза:
--Благодаря ти, Хами. Ако искаш ела ми на гости и ще бъдем приятели; сега знаеш къде живея.
Хами само кимна с глава и запълзя по дънера през ручея. Той не забрави поканата на Ленка и след няколко дена като тръгна пак за зрънце, мина през нея. Катеричката много му се зарадва:
--Хами, аз отивам на танци. Искаш ли да дойдеш с мен?
--А какво е това танци? – попита Хами.
--Да вървим, там ще видиш.
На Хами, естествено, му стана интересно и веднага се съгласи.
Нали си спомняш, Леся, че катеричката Ленка се сприятели с момченцето, което много често идва в гората при нас и ни свири със свирчица, а Ленка танцува под звуците й.
Те излязоха на края на гората, а там под борчето седи същото момченце и свири нежна-нежна мелодия. Ленка извади от джобчето си кърпичка и затанцува. Хами удивен гледаше ту нея, ту момчето, защото за първи път виждаше човек и то толкова отблизо.
Отначало нещо го спираше да се присъедини към катеричката, но ето, че зазвуча мелодията на очарователен валс и сякаш танцуваше и се въртеше не само Ленка, но и всички треви и дървета наоколо. При този вихър Хами не можа да се въздържи, изскочи на пътечката и затанцуваха заедно. Само че хамстерчето не може да изнася крачето си встрани и вместо това все пада, но това никак не го натъжаваше. Паднеше ли, отново ставаше и продължаваше да танцува.
--Това е, -- завършила разказа си Белогушка. – Отивам да разкажа и на другите.
И отлетяла толкова бързо, както се и появила. Леся още дълго седяла в края на гората и се усмихвала.
--Интересно, що за мишкино зрънце е това? Не съм чувала за такова растение.
--За него ще ти разкажа аз, Лесенка. – Това бил нашият добър приятел –бръмбарчето Зеленичко гръбче. А какво й разказало то, ще прочетеш на другата страница.

Приказка за Петлето и неговото вълшебно зрънце
Бръмбарчето седнало на дланта на Леся и ето какво й разказало. На една горска полянка си живеели бръмбарчето Зеленичко гръбче, гъсеничката Шарено коремче и охлювчето Жълтичка къщичка.
Бръмбарчето живеело в едно Цвете с големи червени цветове, охлювчето – върху едно широко листо от живовляк, а гъсеничката – просто така, сред цветята.
Всяка сутрин те се срещали до Голямото червено цвете и си казвали: „Добро утро!”, а после си разказвали новините.
Тази сутрин била като всички останали сутрини. Охлювчето и бръмбарчето още спели. Гъсеничката се събудила преди всички, повди

Не знам за каква възраст събирате, но за мен много позитивни като послание са "Крокодилът Гена", а за рускочетящите - още една книга на Успенски "Вниз по волшебной реке" http://flibusta.net/b/316970 и на Отфрид Пройслер "Маленькая баба Яга" http://flibusta.net/b/188116 и "Маленькое привидение" http://flibusta.net/b/273152. За съжаление не съм ги срещала на български.

Приказки онлайн с положително послание:
https://www.npuka3ka.com/

Здравейте, с децата от училище за деца с нарушено зрение "Луи Брайл" записахме тази приказка за слушане.
Тя се осъществи благодарение на Национален фонд "Култура".
Ще се радваме ако се хареса на повече деца!
Приказката е с изключително положително послание. Препоръчвам книжката на Мая Дългъчева "Разкажи ми в рими"

Listen to Как се раждат пеперуди финален.wav by Как се раждат пеперуди on #SoundCloud
https://soundcloud.app.goo.gl/66NGB

Страничката ни във Facebook се казва "Как се раждат пеперуди". Там ще намерите и видео от представлението.

Поздрав! И приятно слушане!