Това, което ме учудва по принцип е липсата на адаптивност.
Когато бях тийнейджър и бях във вече описаната ситуация - наблизо до града, но напрактика напълно вързана с транспортни схеми, това ме лишаваше от свободата ми и не можех да го преглътна, независимо, че живеех на райско място и реално градът беше на някакви мижави километри. Чувствах се наистина в клетка - вързана, в невъзможност да мръдна никъде и т.н. И нямах никакъв шанс да се адаптирам. Сега пак живея далече от мястото, където работя, всеки ден минавам до София 25 км в едната посока. Но се адаптирах сравнително лесно към това, защото нямам чувство за отнета свобода - имам кола, от мен зависи къде и по кое време ще отида.
Кафе, знаеш ли, проблемът не е само в мястото, не е в откъснатостта от цивилизацията. Тоест, това е проблем, доколкото си напълно зависима от транспорта на децата. Мисля си, че ако можеше да ходиш на работа, разстоянията щеше да ги преглъщаш, защото реално щеше да се прибираш само да спиш, а през целия ден щеше да бъдеш насред глъчката
Няма ли възможност да започнеш работа в Рим и с част от средствата да наемете човек, който да поеме логистиката на децата? Това е само идея, възможно е да е напълно неприложима. А мъжът ти как гледа на идеята да дойдете всички дружно да живеете в София, това опция ли е?
Много важно, че пътувам, много важно, че не съм в столицата, я тук какво ми е хубаво - спокойно е, значително по-зелено, проблеми с детски градини няма и т.н., и т.н. Тази година обаче малката тръгна на училище и в един момент осъзнах, че не ми харесва средата, в която детето ще расте и ще учи, нито възможностите за развитие, които ще има в бъдеще. Щом го осъзнах, вече всички плюсове на живота извън София ми загубиха значение, просто защото това е по-важно за мен от всичко останало. И така, сега вече не съм чудесна млада адаптирана дама, а дама с тежки размисли как да се премести в София 
