Паническо разтройство - част 8

Seaa, вземаш ли лекарства някакви и колко време

Вземам диазепам и атенолол. Преди 5г. бях изпаднала в подобно състояние и тези две лекарства ме вдигнаха тогава. Сега това състояние е в по-силен вариант и за към момента страховете ми и най- вече страхът от излизане сама или на по-далечно разстояние е просто кошмарен. И вчера, и днес си седя вкъщи като затворник, защото просто няма с кой да изляза - мъжът ми от понеделник си е пак на работа и се прибира късно. То е и доста студено, та не се изкушавам толкова много, но истината е, че проблемът ми е страхът.

и на мен днес ми е зле, вие ми се свят и ми прилошава, но въпреки това излизах да се разхождам сама и в магазини влизах. Трудно е много, да, но няма друг начин, заседяването в къщи усложнява нещата. Казвам си че не ми е добре от времето и че ще ми мине и така. Абе с две думи голяма борба си е.

Много лошо е това да изпитвам страх и го знам,но не мога да го преборя...Старая се,ето днес трябваше да отида на по-голямо разстояние от дома и още вечерта взех да го мисля,как ще бъде,дали ще ми се завие свят и какво ще правя в тази ситуация.... Но доволна съм от себе си,справих се,казвах си е какво като ми прилошее.или повърна,ето имам салфетки, ето заставам на място и викам такси по телефона на улицата, където съм и ме доставя на място...Май трябва да си организираме групи и заедно да си ходим  ,защото като нямаме придружител се лишаваме от движение .

Ох, а като сме пробвали да излезем на 200 - 300м от къщи и стане лошото. Мен май ме е страх и от това, че като ми стане много зле как ще се довлача до вкъщи. Няма как да се викат таксита за такива разстояния. Как да ги правя тия разходки ...просто ми е кошмарно трудно. Като знам, че вкъщи няма никой, който да дойде да ме прибере от улицата. 
Като си помисля, че до преди месец не се спирах и карах на пълни обороти...просто не е истина.
 

Момичета, аз съм в пълен кошмар, защото отгоре на всичко съм бременна и не мога да взимам хапове. Всеки ден съм ръба на изтрещяването. Не знам докога ще изкарам така. Има ли тук и други бременни с ПР да си пишем и да си даваме кураж, а защо не и да излизаме да се разхождаме заедно!

А защо да не си поставяме малки цели за изпълнение, ежедневни и после да споделяме кои как се е справил.Момичета само това е начина излизане и изправяне срещу страха и така мозъка привиква, че в ситуации, в които ни е страх, всъщност няма страшно. Само това работи при мен,нито хапчета нито нищо.Е, да аз съм сама, в чужбина съм, в града, в които живея да ползваш такси е немислимо скъпо, няма на кого да разчитам да ме разхожда, така че се боря сама, т.е. свиквам с мисълта, че ако не спирам да се изправям срещу страха един ден на него ще му писне и ще си иде. Имам всички симптоми, за които говорите, че и повече, но с малки стъпки напред... Толкова сте млади и тепърва имате да живеете и да се радвате на обичните си хора, смелост и вяра и всичко ще се оправи.

Днес бях на черква и изведнъж ми се зави свят,дали от многото хора на опашката за провиране под масата...не разбрах,едва минах под масата ,но за сигурност лазейки..
Весели празници !И да не отдаваме значение на страха,той е виновен...

Не знам, аз бях успяла да преодолея страха за дълго време, казвах си, че е само страх и нищо повече и се оправих. Е, и с лекарства. Ама сега... въобразих си, че мога да припадна от страха и вече мисълта, че е само страх, не ме успокоява.  Докторката ми каза уж, че не мога да припадна, ама дали не го казва само да ме успокои? Понякога такъв световъртеж получавам, докато вървя, че на моменти откачам от страх. Търся само на какво да се облегна. Мислех си, че по празниците ще си почина, ама не, пак се шашкам, пак не мога да се отпусна и просто да почивам. Навън излизам, ама със зор.
Кажете ми, че не може да се припадне, pls... 

Здравейте!

Отдавна не съм писала, защото се пооправих. Благодарение на лекарствата, които повечето тук отричате.

Влизам само, за да успокоя Petty. Не се притеснявай, защото със сигурност няма да припаднеш!!! Казвам го от опит, защото и аз го имах този страх. Беше ми трудно да стоя права и още повече на едно място. Пристъпях от крак на крак и си мислех, че ето точно сега ще припадна. Е, никога не припаднах. Психиатъра ми обясни, че по време на паническа атака се покачва адреналина, а при припадък спада, така че не е възможно физически това да стане. В момент на безпокойство, както е почти постоянно при нас се покачва адреналина. Особено, когато сме навън. Гарантирам ти, че няма да припаднеш! Ще плетеш крака от време на време, но спокойно, това ще е.

Пак ще ви навестявам! Хубави празници и усмихнати дни!

Здравейте, момичета (и момчета?)!
Не съм сигурна дали съм за тази тема и се извинявам предварително, ако ви притеснявам. Но си мисля, че дори да не съм за тук, вие ще ме насочите към правилното място.
Този Великден е на път да се превърне в най-трудният ми. Стигнах до момент в живота си, в който ми се струва, че мислите, които минават през главата ми не са нормални.
Страхувам се. Страхувам се за близките си - че нещо лошо ще им се случи, че може да се разболеят тежко. И за себе си се страхувам по подобен начин, но не е толкова силно. Преди години мислите ми бяха спорадични и почти веднага ги отричах и замествах с усмивка и позитивно мислене. Тогава още нямах семейство и дете. По време на бременността, раждането и първата година на детето бях изключително спокойна, нищо не ме вадеше от равновесие (освен някоя и друга кърмаческа криза, но и с тях се справих без проблеми). За мен проблемите задълбаха след това. Тия мисли за загуба не ме напускат.
Имам и хронично заболяване - автоимунен тироидит на Хашимото, придружен с безброй симптоми. Нищо не знаех за Хашимото-то, докато не реших да си изследвам хормоните и анти-телата на щитовидната жлеза, след като си бях натрупала планина от симптоми. Косопад, сърцебиене, дни на главоболие, тремор, причерняване и подкосяване на краката, шум в ушите, разстроен менструален цикъл, постоянно зачервено и парещо гърло, безсъние, оттоци...
От друга страна щом трябва да се изявя по някакъв начин ( излизане на сцена, явяване на изпит, говорене пред хора, дори шофиране), ходя по няколко пъти до тоалетна преди това, като стигам до разстройство, изпотяват ми се дланите и стъпалата, изстиват ми крайниците, гони ме логорея, не мога да стоя на едно място...
Съмнявам се дали е паническо разстройство, защото не съм имала пристъпи на задушаване. В моментите, в които мисълта за опасност спрямо някой от близките ми ме споходи, се чувствам безсилна, безпомощна, ококорвам се, завива ми се свят, "сгрявам се" и много често не усещам как започвам да се моля на "нещо" (защото, макар да сме в навечерието на голям християнски празник, не съм добра християнка, не вярвам силно и неотклонимо, в църква ходя като в галерия...).
Отношенията със съпруга ми отдавна куцат, но първо проблемите възникваха с честота 1 път на половин година, след това 1 път в месеца, след това всяка седмица, а сега всеки ден...Не мога да се оттърва от усещането, че той вече освен, че не ме обича, не ме и уважава. Усещам го високомерен, подценяващ ме...
Наистина не знам какво да мисля. Чудя се с какви термини да си служа, към кой да се обърна. Струва ми се, че вече съм изприказвала всичко на обичайните хора, с които споделям и никой не може да ме успокои. Дори и майка ми. А пък нея дори не искам да натоварвам вече.
Чудя се и дали не съм си внушила много неща, но не знам как да отсея вярното от невярното...
Побърквам се от такава улица без изход, в която имам чувството, че съм попаднала.
Ходя вяла, апатична, имам желание да свърша много неща, но нямам сили...Спи ми се, а като легна или заспивам като пън и се будя много рано, или не мога да заспя с часове...
Надявам се да не съм ви досадила. Надявам се и да успея да преодолея нещата - в името на дъщеря ми, защото ми се струва, че това вече се отразява и върху нея.

Мило,бульовче,според мен все още си на фаза натрапчиви и тревожни мисли http://selenabg.com/index.php/2008-07-29-07-53-39/35-2008-07-27- … -24-15-26-58.html  На една стъпка си от Паническото разстройство.Според мен,причината за това е проблема с половинката.Изхода от ситуацията е прост...разковничето е разговорите с любимия.Кажи му какво те тревожи,кажи му,че мислиш,че той не те уважава и обича,кажи му какво чувстваш...Попитай го в прав текст дали той те обича.Попитай го какво у тебе го дразни,кажи му какво у него дразни теб.Говорете,комуникирайте-без комуникация семейството не е такова,каквото трябва да е.Говорете,но не викайте,не се карайте,запазете добрия тон.Ако трябва посетете семеен психолог.
Пожелавам ти успех в тази битка.Винаги можеш да разчиташ на нас-тук в тази тема.Прегръщам те и вярвам,че нещата все някога ще се подредят,така както ти искаш,защото всичко е в наши ръце...запазването на любовта също 

Христос Возкресе, момичета! Повече светлина в душите и много усмивки!
Харем, ние с теб познаваме ли се от други теми?
Това за разговорите го знам и го прилагах допреди известно време. Но все пак трябва някой да те изслушва, чува и разбира, нали? И компромиси трябва да се правят, и да се поставяш на мястото на другия, нали? НО докато аз правя усилия и се променям заради него, той - нищо. Промени се много, особено през последната година. И с другите хора е така - високомерен, поучителен, подиграващ се, иронизиращ...Разделихме си финансите, сега изнемогвам заради това. След като прекара един ден с детето се превръща във фучащ и навъсен темерут. Предполагам, че той също има проблеми, защото е ходил преди време на психолог - заради безсъние, а сигурно и заради други неща...Искам да говорим, но щом спомена нещо такова и той  - е, хайде, започвай да говориш! или пък "няма ползва от говорене - аз каквото и да съм ти казвал, ти не ме слушаш и продължаваш по старому...". А аз вече не мога да се позная - претопявам се в нещо, което нито на мен, нито вече и на него му харесва...
Аз имам в семейството си "тревожен" човек - майка ми, а вуйчо ми е с диагноза (ОКР мисля, но може и нещо по-сериозно да е било - хората не обичат да говорят за това...).
Освен това съм докторант и съм притисната от изисквания и от шефката. Искам да имам бебе, а според нея, че и според мъжа ми, не може да имам бебе преди да съм приключила с обучението и експериментите...А вече изобщо не ми се занимава с това...Имах мечти в науката, но се сринаха...
Не понасям вече тая ситуация - всеки ден се будя потисната, изморена, тъжна...
Объркана съм и затова защото не мога да преценя дали повечето неща не си ги внушавам, дали не си въобразявам проблеми...Но е факт, че много хора ме питат защо мъжът ми се е променил така, в негативна посока, т.е. това се забелязва, а не ме питат аз как го понасям...
Друга причина за сегашното ми състояние е загубата на много хора през последната година, от които най-важен беше дядо ми...Това разклати света около мен и още не мога да го преодолея...Все мисля какво ще стане, ако още някой си отиде? Как ще оцелея? Само за детето си мисля - как ще се справя с такава ненормална майка като мен...
На всичкото отгоре, самочувствието ми съвсем се срина след като вече трета седмица подхващам в борбата с един взрив от обриви по лицето ми. Хомеопатът твърди, че съм потиснала нещо - независимо дали е психическо или физическо. И така се изявавало потискането. А аз бях  (да, вече се успокоява, но все още съм "белязана") с нещо като псориатични плаки около ноздрите и по брадичката и слънчев обрив по останалата част на лицето...А водя и упражнения в университета, т.е. работя с хора и това никак не ми помогна да се справя и с без това ежеседмично стресовата ситуация.

бульовче,незнам защо,но изпитвам огромно желание да си поговорим с теб "очи в очи".Ако си от Варна,ще се радвам да се видим 
Само едно ще ти кажа-изход от ситуацията има,а правилния път ще го намериш ТИ.Аз мога да ти кажа много неща,които в момента мисля,но не смятам,че ще успея да се изкажа правилно   
Поведението на съпруга ти меко казано ме дразни,и съдейки по думите ти,мисля че причината за състоянието ти е той.



При теб има и фамилна обремененост  ,но това в никакъв случай не означава,че и ти ще развиеш нещо от сорта.


Ето...там е проблема,че не обичаме да говорим за това.АЗ ОБИЧАМ,и това ме прави спокойна,държи ме в равновесие,не се срамувам от своето ПР-обичам го.


Само и единствено ТИ можеш да прецениш кога му е дошло времето да станеш майка за сетен път!Никой друг не е в състояние да наложи или реши кога да изпиташ новия живот,който ще дариш,защото само ние жените си дерем задниците за тези прекрасни създания-нашите дечица.И щом(тук директно ще цитирам) ...ами просто спри.Спри да се занимаваш с това,което не искаш.Това само усилва тревожността и те натиска по-надълбоко в дупката...Когато не искаш нещо,и щом то е по силите ти да не го правиш,просто престани да бъдеш мазохист и спри да го правиш.


Когато си решиш проблема,когато се научиш да казваш "НЕ",когато престанеш да търсиш вината в себе си,тогава ще се събуждаш бодра,отпочинала,весела...ЩАСТЛИВА


Ето пак се обвиняваш и си мислиш,че си внушаваш...Щом и другите виждат промяната,значи,че не си внушаваш.


Аз загубих детето си!Няма значение,че тя почина в мен и не съм я виждала и гушкала,но тя живя почти 9 месеца в мен...усещах я,говорих и...обичах я.Отне ми няколко месеца да се съвзема от загубата,но не се предадох.Казах си:"Искам дъщеричка и ще я имам".Всички бременни с ПР знаят какъв кошмар е само мисълта да си бременна...ПА и бременност,ПА и раждане,ПА и майчинство...всичко това събрано на куп само хора с ПР могат да го преодолеят,защото ние сме най-силната част от човечеството,и всеки ден се борим,борим,борим.Борим се,докато отидем на работа,борим се докато работим,борим се докато се храним,борим се докато пазарим,борим се докато се къпем,борим се докато пътуваме със самолет(в моя случай и с кола е трудно),борим се докато разговаряме с непознати,борим се докато разхождаме детето,борим се да не се изложим,борим се да не сгрешим,борим се докато готвим(аз се бора всеки Божи ден с три пъти повече неща от изброените).........с две думи борим се да не получим паническа атака,щото знаете симптомите и са ужасяващо страшни и плашещи.

И,бульовче,твоето дете си има най-прекрасната майка на света И това,че е ненормална....знаеш,че това не е така



На това аз му викам бял кахър(щот не ми е опряло яйцето до дупето  ),но замисли се,че има толкова по-страшни неща.Между другото хомеопатът ти е прав 

П.П Винаги ще съм насреща,ако имаш нужда от някой,с който да си поговориш(това важи за всички,пишещи в темата)

Харем, надявам се, че този диалог, който водим тук няма да се изтълкува като спам и би помогнал и на други хора да си изяснят нещата с техните страдания.
Наистина осъзнавам, че има много по-тежки проблеми, че моите не са фрапиращи и заслужаващи цялото внимание на света. Съжалявам, че те накарах да пишеш и да си припомняш за твоето загубено детенце. 
Аз преживях един спонтанен аборт преди да родя дъщеричката си, но беше в ранна седмица и някак си човек се справя по-лесно с това, колкото и да му е мъчно.
Обичам да говоря за проблемите си, но вече почти не остана човек, с който да споделям очи в очи - не искам да товаря майка си, мъжът ми не иска да ме изслушва, приятелките ми и те си имат немалко напрежение...Останаха лекарите и форумите. Но и лекарите стават нетърпеливи в един момент и гледам да не досаждам...
За докторантурата - прекалено съм съвестна, отговорна, не мога току-така да зарежа нещо започнато, нещо уж с бъдеще...Предишната работа я напуснах с огромно нетърпение - само чаках да забременея. Осъзнавам, че много от изборите ми в живота са грешни - особено за собствената изява. И добри са само тези, които са ми носили удоволствие, но не и пари...Пея в хор - нещо, което досега ме е спасявало в много критични моменти. Имам си и друга любов - парфюмите - мислех, че ще мога да насоча професионалното си развитие натам, но нещо все ми убягва...
Понякога си мисля, че много добре знам какво да направя, за да съм щастлива, но нямам смелостта и се препъвам в колебания и отговорности...
Забелязвам, че вече почти не ми остана въображение. Допреди година бях най-изобретателната и занимателна майка по площадките, а сега блокирам при всяко промрънкване или тръшкане на детето. Не мога да й отвлека вниманието и започвам да прилагам добре познати и неработещи методи като мъмрене, крясване, дръпване на ръката..., че дори и абсолютно мълчание и липса на внимание (това сигурно е заради страх да не й посегна, защото вече няколко пъти съм и плесвала леко бузата и тя реагира много зле). Не искам да е така. Не искам да я наранявам, а тя сякаш в последните 2 седмици усеща, че нещо се случва и започна истерично да се тръшка за дребни неща. Даже се върна към някои изпълнения, които е правела преди повече от година - например изтърчава на улицата без да обръща внимание на виковете ми и предупрежденията и познайте къде ми отива сърцето тогава...
Дано не ви досаждам с писането си. Прочетох доста от темата, видях, че имате много по-сериозни от моите проблеми.