Обречени ли са връзките между жена без дете и мъж с дете?

Касита, може би си права. Няма да имам нищо против да имам такива големи "родени" деца. Важното е да ме слушат  , че съм голям диктатор.

Жена без деца може много по-лесно да приеме чуждо дете точно, защото няма свои. Жените с деца винаги ще смятат, че тяхното дете е ощетявано за сметка на другите и ще ревнуват.

Най-малкото ще ги сравняват, дори и неволно.

Откакто имам свой деца, не съм имала връзка с друг мъж и нищо не мога да кажа.
Но когато бях мис, но мис стремяща се към направата на свое поколение:), а един въпросен-разведен с дете, разбрах, че наличието на чуждо такова в моя живот е форма на несъвместителство, която е редно да избегна, за да не нараня преди всичко себе си и именно това чуждо дете.

Закачка

Ясно е, че зависи от жената. Има жени, които приемат безрезервно и други, които за нищо на света не биха приели чуждо дете или връзка с мъж, който вече има дете. Жените сме различни. Докато нямах деца беше абсурд да завържа връзка с баща на дете. Просто виждах детето като демоклиев меч, дори и когато живее далече от бащата. А и като излишен наследник  . Сега имам мои деца, но ако бях свободна не бих живяла с чуждо дете. Бих имала връзка с баща на дете/деца, но не бих искала да прекарвам викенди и ваканции с детето му. Бих стояла настрани от битовизмите. Не мисля, че имам какво да предложа на такова дете или че мога да подобря живота му с нещо.

Нашата връзка с мъжа ми е същата. Колко е обречена - не повече от всяка друга. 

Според мен е истинска шестица от тотото от подобна изходна комбинация в крайна сметка да излезе щастлив и дългогодишен брак.  Не, че е невъзможно, но както някой по-нагоре беше писал, ако-тата стават прекалено много...

Допускането ми е, че всяка необвързана жена си представя най-хубавото за себе си, а какво по-хубаво от това да имаш здрава, честна и непомрачавана от странични влияния връзка с човек, който няма допълнителни проблеми... За съжаление тя любовта (или поне това, което си мислим, че е любов), не пита. 

Говоря от личен опит - в един момент се оказах в позицията в почти всеки почивен ден да се "наслаждавам" на крясъци по детето от предишен брак заради поредната беля, да ми се налага да готвя, чистя и гладя за трима изневиделица, защото детето е изпаднало в немилост пред бившата жена и посред нощ се е оказало, че ще спи при нас, да пазарувам детски дрехи и обувки, да пиша и проверявам домашни, да прекарвам уикендите си сама с чуждо дете, което при това лъже майка си с кого в е момента, плановете ни нон-стоп да се провалят заради някой фасон от нея, да се съобразявам с всякакви претенции, защото "Детето не яде/обича/иска това или онова", да планирам семейни почивки и излети, да ми се налага да мисля като семейна жена с дете, а в същото време нито да съм омъжена жена, нито да имам деца!!!

Дотежа ми много, догорча ми и не се срамувам да го призная. По принцип мисля за себе си като за толерантен, всеотдаен и добър човек, но според мен няма човек, на когото да не му писне такова положение рано или късно, освен ако наистина не е някакъв герой на търпението и системното подтискане на личните амбиции, желания и ако игнорирането на най-естествени човешки потребности не му доставя някакво мазохистично удоволствие.

Година и половина по-късно започнаха здравословните проблеми... Дали заради преглъщаните думи и разочарования, дали заради другите фактори, които се намесиха, но в един момент целият свят все едно ми изкрещя, че трябва незабавно да изляза от това блато. Това просто не беше моят филм...

Като съвет към автора на темата мога да споделя, че според мен е много важно къде в приоритетите на мъжа е поставена новата половинка. Което зависи, разбира се, и от качествата и поведението на тази половинка.  Ако човекът прецени, че тя заслужава да бъде щастлива, уважавана, ухажвана и ценена от партньора си жена, майка и съпруга, нека фактът, че е преживял един провал не го спира да гради бъдеще с новата жена. Ако не се стигне до горната преценка, значи отношенията им никога няма да бъдат нещо повече от чисто забавление. 

Не съм чела темата, а гледам е навъртяла похвално количество мнения 
Ще кажа моето.
А то е, че според мен мъж с дете по-трудно ще намери партньор, отколкото жена с дете.
Това са ми наблюденията, а и усещанията. Майката има ужасно развит майчински инстинкт, затова и по-трудно приема чуждо дете.

Темата е интересна ... 
  съгласявам се на 100% с мнението на viliko

И мен ме втрещиха някои мнения, признавам. Не е развитото майчинско чувство, а е завършения женски егоизъм и вярата, че светът се върти около теб.

Моите родители живеят с новите си семейства вече вече много по-дълго време, отколкото са били женени помежду си. Мащехата ми е определено близка, колкото и като малка да ми е говорено колко е зла. С втория си баща имах жестоки търкания докато бях тийнейджър. Не е било лесно, но пък сега ги виждам колко са по-добре в тези си комбинации, отколкото един с друг. Иначе всеки сам да си кукува ли?

 

Що ли тогава около мен няма самотен мъж. С деца, без деца ги лапат като топъл хляб 
А самотни жени с деца колкото искаш.

Самотните жени с деца просто имат повече изисквания /повечето/ и по-трудно се решават на сериозна крачка... примерно.
А че има и много мъже, на които не им се гледат чужди деца спор няма.
Но не мисля, че е по-лесно за мъжа или обратното ...
Зависи какво искаш, какво предлагаш и дали си попаднал на подходящия човек или не.

Не можах да изчета цялата тема, но пък мога да говоря от абсолютно личен опит Ами категорично не! Стига двамата да се обичат и да се усещат един за друг. Когато се събрах с мъжа ми, той сам гледаше тримата си сина и това единствено ме привлече още по-силно към него. Не казвам, че нямах съмнения ще го мога ли, те ще ме искат ли и т.н., но определено не е било повод да се откажа от връзката ни. Живяхме заедно 6 години и имаме още един син заедно. Е, по ред причини сега в момента не сме заедно, но никога децата не са били повод да сме разеденени или да са ни отдалечавали един от друг. И в момента сме повече от близки, обичам ги като свои деца и никога не съм ги делила в сърцето си с малкия. Трудно беше, не е за всеки(особено за млади, ненаживяли се девойки;)), но определено си струва...

И преди да ме гризнете да кажа, че мъжът ми е на 38, а аз сега съм на 35 и той не ми е бил последния влак ) Просто много много го обичах!

И егоизмът да е, похвално е, че не се преструват.