Най-хубавата възраст от живота

Най-хубавото предстои, надявам се.

Не бих се натъжавала ако не се налагаше да губя това, което имам. Как мога да не тъжа, че съм загубила баща си, например? Аз съм знаела колко е важен за мен винаги, не съм го оценила след загубата.
Тук съм съгласна.
Приемам, че без здраве не може въобще да се говори за хубава възраст. Но мисълта ми е за бонусите над тази база.

За мен това е била възрастта 20+. И времената бяха такива - даващи възможности и любопитни, а и аз бях с нагласата да опитам от всичко.
Сега също си харесвам възрастта и живота, но по друг начин - вече всичко е по-спокойно, видяно, опитано, малко неща могат да ме изненадат, липсва първооткривателството, новото, непознатото. Не съм недоволна от настоящето, но когато се сещам точно за онези години, се усмихвам.

Не мога да определя. Всяка възраст си има своя чар. И всяка възраст носи и радост, и тъга.
Когато бях малка, отчаяно исках да порасна. Смятах, че живота на големите е толкова по-вълнуващ от моя простичък, детски и наивен живот. Естествено, колкото повече растях, толкова повече исках да съм дете, защото безгрижието беше заменено от множество тревоги, простотата се изпълни с много сложни казуси, наивността бе заменена от целеустременост, ама на каква цена?
Докато бях тийн, постояно ме тормозеха любовните теразния (типични за всяко момиче в тази възраст). Въздишах дълго време по човек, когото обожавах с цялото си същество. Да, може би е било по детски, но беше адски истинско. В един момент, след години борба да съм с него, имах шанса да бъда и какво осъзнах? Че вече не го искам. Че толкова съм била отблъсквана от него, до степен в която желанието да искам да се боря е било по-силно от това да го имам. Та, пораснах-хванах си гадже, всичко вървеше по мед и масло-започнаха да ми липсват онези трепети от очакването, човекът по когото съм луднала да ми обърне внимание, всеки негов поглед и усмивка, да са пеперуди в корема, да пиша сърцераздирателни писма, които никога да не пращам...малко наивно, но пак по детски... Всичко беше екстра до степен, да стане абсолютно рутина. После дойде детето...за момент ми липсваха нон стоп купоните с приятели, прибирането в 5 сутринта с една обувка (защото някъде около входа другата мистериозно изчезваше), натискането в сепарето с онзи готиния батко....но пък всичко това беше заменено от две малки ръчички и едни големи очички, които постоянно ме търсеха, прегърщаха и даваха най-голямата обич, която никой мъж не би могъл да ми даде. Пак седях будна до 5, ама не в дискотеката, а пред легълцето на бебчо вътре. После пък бебчо проходи, в един момент не искаше да се гушка така продължително, както като малка, искаше да бъде "самостоятелна", до колкото може да бъде самостоятелно едно 5-10-12 годишно. Но пък дойде другото, пак същата работа. А мъжа ми-еееех, как хубаво замени баткото от сепарето, с нежния и любвеобилен поглед, пронизващ всичко в мен, докато ме гушка на дивана пред телевизора. Естествено, има и много болка, която съм изживяла и продължавам да изживявам. Загубих близки приятели, баба, дядо...но пък това ме прави по-силна и оценяваща повече живота и това, което имам.
Та, мога да кажа, че до сега съм изживяла най-хубавите си години. Но сигурно ми предстоят още такива-изпълнени с всички емоции, съпътстващи човешкия живот.  И в този ред на мисли, не мога да кажа, коя точно е била най-хубавата ми възраст. Може би, един ден, преди да умра, ще извъртя всичко на лента, и ще мога да оценя най-правилно, в коя възраст съм била най-щастлива.
  

Всяка възраст има своите плюсове и минуси. По-важно е човек как се чувства, не на колко години е.

Аз всъщност от това се страхувам - че няма да усетя кога ми е най-хубаво, кога животът ми е най-пълноценен и ще се налага някой да ми върти лента, за да мога да си спомня кои са били хубавите ми мигове.
Та мисълта ми е за осъзнатата хубава възраст от живота, за скъпоценното време, за най-доброто от доброто...

  Детството, след това само ядове и проблеми!

Ами мила, ти докато седиш и се чудиш дали ще усетиш, можеш да пропуснеш моментите.
Остави се живота да те води, така ще го оцениш най-правилно.

Най - хубавата възраст е тази, в която се чувстваш добре и си в хармония със себе си. Когато си на определена възраст, се чудиш как по големите се радват на  това или онова, а когато станеш и ти на тяхната, разбираш , че точно това в този момент ти доставя удоволствие.

За какво ти е такава оценка?
Равносметките се правят накрая.

Когато бях на 10 си мечтаех да съм на 30 като майка и татко, голяма хубост, шанс и радост ми се виждаше , сага съм на 32, мечтая си да съм на 10 най-много.

А нима не си оценила факта, че си го имала до себе си, че си имала късмета точно той да ти е баща и си го познавала?

Аз съм изгубила сина си. И естествено, съм тъжна от този факт, но съм и щастлива от факта, че той е бил един кратък миг от живота ми и ми е помогнал да разбера колко силно мога да обичам децата си и на какво съм готова за тях. И двойно повече да ценя дъщерите си и да имам желание да съм майка.
Преди това не понасях деца и ако той беше останал с мен, никога нямаше да съм му тази майка, която съм за дъщерите ми и никога нямаше да помисля да имам други деца. Убедена съм. Нищо не го замества, но той е бил един прекрасен урок за мен.

Това имам предвид под оценяване.

Не ми трябва да мога да оценя нещо, което съм имала след години. Или както казваш - накрая.
Искам да го усетя сега, когато ми се случва.

Това, което можеш да направиш е да се наслаждаваш на всеки един момент. А кой е бил по-по-най можеш да знаеш едва на финала.

Ами аз това ти казвам-докато чакаш да ти се случи нещо, което да оцениш, то може да отмине, а ти дори да не го забележиш, защото ще сметнеш, че не е достатъчно важно. Не се вторачвай толкова много в това, и просто се остави на живота си.