АФК~146~Никой не знае колко самота и горчивина,се крие зад привидното щастие!

20 години от смъртта на Тарковски (4):
Страдание и безсмъртие
  

Същевременно, както през 1987 свидетелства критичката Нея Зоркая, “отлагането и отхвърлянето на негови заявки и замисли, дребнавото опекунство, вкусовите редакторски изисквания и прочее - всичко това дълбоко травмираше Тарковски. Престоите бяха пагубни за неговата импулсивна натура на истински кинематографист, чието място е до камерата. Особено тежко бе положението му в началото на 80-те години, когато тогавашното Госкино отклоняваше една след друга неговите заявки за нови филми. Именно по това трудно за Тарковски и за цялото наше кино време на бюрократичен натиск той получи покана от италианското обединение РАИ да направи филм в Италия. Така се роди «Носталгия»”.
“Носталгия” е замислен и подготвян като итало-съветска продукция и в периода 1979-1980 Тарковеки работи върху сценария му заедно с италианския сценарист Т. Гуера. За да уточнят местата за снимки, Тарковски, Гуера и операторът Лучано Товоли правят в 1979 пътуване из Италия. Същевременно заснемат и своите беседи върху киното и изкуството. От комбинирането на разговорите им със заснетия пейзажен материал се изгражда филмът “Време за пътуване” (1979). Той е показан за пръв път в СССР чак при ретроспективата на Андрей Тарковеки, устроена му посмъртно в Москва в края на март и началото на април 1987 [Fig.01] [Fig.02]

 
      фиг.1
  

  фиг.2
 Въпреки че “Носталгия” е замислен като ко-продукция, филмът не среща съдействие от страна на Госкино. Налага се режисьорът да търси материална и техническа подкрепа в Италия, но и там я намира трудно - чак след двегодишни усилия. По този повод той отбелязва с горчивина:
“Стана много трудно да се говори по този начин, стана практически абсурдно, понеже никой не е готов да даде и стотинка за поезията. ... Днес продуцентите искат да печелят пари и това е всичко; те са се превърнали в търговци на наркотици.
...Аз почвам сега заснемането на новия ми филм «Носталгия»... За да се стигне до започването му, бяха нужни три и половина години. Според мен това е невероятна загуба на време, аз имам чувството, че съм го заснел не зная колко пъти. Много е трудно така да се запази свеж духът.”
След стартирането, обаче, филмът е заснет бързо - в края на 1982 и началото на 1983; оператор е Джузепе Ланчи. Предложен е за фестивала в Кан 1983. Водещият съветската делегация Сергей Бондарчук лично се противопоставя срещу самото участие на филма в конкурса, а като член на журито възразява срещу награждаването му. Въпреки всичко това “Носталгия” получава наградата за творческо майсторство в Кан’83 заедно с “Пари” на Р.Бресон.
Според френското списание Позитиф: +
“Кинематографичната тъкан на «Носталгия» е много впечатляваща и в по-голямата си част включва очарованието, което човек може да изпита, съзерцавайки творба с изключителна красота”. [Fig.03]



  фиг.3

Потвърждава го и Г. Данаилов:
“Отказвам се да анализирам този филм, не искам да докосвам с груби пръсти неговата тъкан. Това е нещо, което се възприема с всички сетива, нещо, на което трябва да се довериш напълно, и тогава бавно, но все по-завладяващо филмът се превръща в забележително духовно преживяване. Накрая ти дотолкова си отдаден, дотолкова повярвал, че сам си се преселил в една друга действителност, че живееш и страдаш в нея и сам пренасяш запалената свещ през басейна с тинести води на дъното и я пазиш с цялото си същество да не угасне. Един безсмислен в света на тържествуващия здрав разум обряд се превръща в най-насъщното нещо на грешната земя”.
Авторът определя тенденцията на произведението си по следния начин:
“Филмът «Носталгия» поставя въпроса как трябва да живеем, как можем в този разделен свят да намерим възможност за разбирателство. Това не е възможно иначе, освен чрез взаимни отстъпки. Човек, който не е способен да се пожертва, да прави жертви, не може да разчита на нищо”.
Според руския критик В. Божович:
“Във филма «Носталгия» двамата герои, руснакът и италианецът, се жертват, за да... спасят света от унищожение. Италианецът, когото всички околни смятат за луд, се самоизгаря на площада, понеже само с такова действие той може да потвърди своята проповед за мир, да разбие стената на всеобщото равнодушие. Руснакът умира, опитвайки се да пренесе запалена свещ през пустото, но непреодолимо пространство на един сух басейн, и в гаснещото му съзнание възниква картината на родното село, сякаш врязана в антични развалини.” [Fig.04]

 
фиг.4

Тарковски пояснява:
“Както и Сталкерът, Доменико в «Носталгия» изработва сам свое собствено убеждение и избира своя път, носи своя индивидуален кръст и не позволява той да падне под натиска на общия цинизъм на живота. Той се опитва чрез своето жертвоприношение да прегради на човечеството пътя, водещ го към гибел. Нищо не е по-важно от събудената съвест на човека, онази, която му пречи да посегне към всичко в живота, да се отпусне удобно сит и доволен. Това е едно състояние на духа, присъщо на дълбоката традиция в руската интелигенция, която е честна, неспокойна, състрадателна и търси отново усърдно вярата, идеала, добротата.”
През пролетта на 1982 Тарковски посещава Лондон и участва в голяма среща с филмови дейци в Нешънъл Филм Тиътър. В края на 1982 в Рим се включва в друга подобна среща на журналисти и киноспециалисти с 14 видни съвременни режисьори, между които Вендерс, Йоселиани, Вайда, Бертолучи, Казан, Олми.
През лятото и есента на 1983 работи в Лондон - поставя на сцената на Ковънт Гардън операта “Борис Годунов” в оригиналната версия на Мусоргски. Диригент е Клаудио Абадо, а художник - Николай Двигубски, работил преди това върху филмите “Огледалото” и “Сталкерът”. Премиерата е през ноември 1983. Изпълнителят на ролята на Борис - Никола Гюзелев - споделя:
“Андрей Тарковски заложи на дълбокия психологизъм у Борис, което днес липсва у поне 90 на сто от оперните постановчици. Той изчисти основно сцената от ненужен битовизъм и подобно на едрия план в киното разположи в центъра на действието актьора-певец”.
През октомври 1983 Тарковски присъства на голяма публична дискусия за киното, ръководена от английския режисьор Линдзи Андерсън. Тя е съпроводена от ретроспектива на филмите на съветския кинематографист в Лондон. В края на 1983 или началото на 1984 Тарковски посещава за кратко време САЩ. Пътува из страната, придружен от полския режисьор Кшищоф Зануси.
През пролетта на 1984 италианската телевизионна режисьорка Донатела Багливо създава 98-минутен филм-интервю, озаглавен “Един поет в киното: Андрей Тарковски”, илюстриран с кадри от произведенията му. Той е показан на фестивала в Кан през лятото на 1984.
Навярно в годините 1982-83 Тарковски решава отново, този път с помощта на западноевропейското филмопроизводство, да опита да направи филм по “Хамлет”. За целта е нужно да удължи престоя си в Западна Европа след 1983 с още три години. Праща писмени молби по този повод последователно до Съюза на кинематографистите в СССР, до Върховния съвет на СССР, до ЦК на КПСС, лично до тогавашните държавни и партийни лидери Андропов и Черненко. На нито една от тях не получава отговор. Така му става ясно, чe в родината не го очаква нищо добро, само тоталната невъзможност да твори. По-късно новоизбраният в 1986 председател на Съюза на кинематографистите Е.Климов потвърди в свое парижко интервю, че това предположение на Тарковски съвсем точно отразява действителната тогавашна обстановка в Съюза и в Госкино.
На 11 юли 1984 на пресконференция с италиански журналисти в Милано Тарковски обявява, че е решил да остане на Запад. Колко трагична е за самия него необходимостта да вземе такова решение, можем само да се досещаме, например, от едно негово интервю от месец март 1984:
“Аз бях за известно време в САЩ и тази страна ме порази - една страна без корени. Отсъствието на корени там е видимо. Наистина това я прави по-динамична, без предразсъдъци, но същевременно я лишава от духовност. Хората менят местожителството си и започват отново живота си, но късат връзката си е миналото. ...Този начин на живот е ужасно труден. Как може един нормален човек да живее напълно откъснат от корените си? От руско гледище носталгията е болест, смъртна болест”. [Fig.05]

 
 фиг.5

В определен смисъл тези думи се оказват пророчески. Но друг път няма. В тогавашните условия принудителното и мъчително откъсване от родината става единствената надежда за по-нататъшно творчество, за поне още една творба, А смъртта наистина вече е била близо...
В Милано Тарковски обявява също, че ще опита да снима следващия си филм в Швеция. Споменатият от него филм се оказва и последният – “Жертвоприношението” (1986, Франция-Швеция). Финансирането му било осигурено трудно, от три различни източника - шведски, френски и английски. На фестивала в Кан през май 1986 творбата спечелва Специалната награда на журито и наградата на ФИПРЕССИ. Критиката го сочи за един от най-красивите и обаятелни филми за последните десетилетия. [Fig.06] [Fig.07]



 фиг.6

  

 фиг.7

Българската критичка Искра Димитрова, рецензирайки Белградския фестивал, пише:
“На ФЕСТ-а бе показан и последният филм на Андрей Тарковски «Жертвоприношение», заснет в Щвеция като френско-шведска копродукция. И това бе единствената творба, която могъщо се изправи срещу доминиращата днес идея за киното като ненадминато зрелищно удоволствие. Бих казала даже, че «Жертвоприношение» не е точно кино или изкуство като естетическо умение, а нещо повече - духовно потресение. Решен наистина в изповедно-философската интонация на цялото творчество на Тарковски, този негов предсмъртен филм прекрачва някаква граница, отвъд която само може да се говори провиденчески за най-важното - за съдбата на човешкия род, цивилизация и култура, за смисъла на човешките усилия и вяра, за злото и апокалиптичната заплаха над
земята в ядрения век. И за надеждата -спътник на всички човешки страдания, която може да съживи напълно изсъхнало дърво, както се разказва в една легенда. За упованието.” [Fig.08] [Fig.09]
Тревогата на Тарковски за съдбата на света се е изострила до крайност и неизбежно слага отпечатъка си върху филма:
“Развитието на света днес става строго в материалната плоскост. Съвременното общество еволюира в емпиричното, ... извън всякаква духовност. ... резултатите не могат да бъдат други, освен ужасни, животът се разстройва. Понеже човекът не може да живее, без да се развива и в духовен смисъл. Човекът губи своите мотиви да живее, когато неговият свят се стеснява, и вижда, че изчезва неговата хармония. От тези размисли тръгнах, когато реших да създам «Жертвоприношение».
...Аз смятам, че нашата цивилизация ще загине от материалния прогрес; не от физическите, а по-скоро от духовните му последици. Дори в случай на война разрушенията по земята или в космоса няма да бъдат тежки, доколкото тук не става въпрос за материалните щети.”
Това изявление би могло да изглежда някому пресилено, ако не бе потвърдено от живота по един драматичен начин - показът на филма през май 1986 на фестивала в Кан съвпада с аварията в Чернобилската АЕЦ, разтърсила световното общественомнение!
Диагнозата за взрива е горчиво позната: нравствената ерозия, приспаната съвест, пренебрегнатата духовност. Печалните му последици подозрително напомнят филма за сталкера:
“Засега тази земя няма бъдеще, има



само минало и сурово, смразяващо душата название - Зона, където са останали следи от нашата цивилизация” (Вл. Яворивски).

 

 фиг.8

  

  фиг.9

Твърде много съвпадения? За един толкова философски настроен и сякаш откъснат от злободневието творец като Тарковски, когото често са обвинявали в “бягство от действителността”. Може би си струва да осмислим всичко това? [Fig.10]



 фиг. 10

Андрей Тарковски умира от рак в Париж на 29 декември 1986.
Погребват го в южното парижко предградие Сен Женевиев дю Боа, редом с други именити руски интелектуалци-емигранти.
Из съболезнователната телеграма на Микеланджело и Енрика Антониони до семейството му: “Всеки път, когато мислим за Андрей, тази мисъл предизвиква в нас дълбоко, искрено вълнение. Ние така го обичахме и така се прекланяме пред него, че действително се чувстваме близо до вас в тези дни.”
Скулпторът Ернст Неизвестни създава надгробието му във вид на разкъсана кръстообразна фигура.
В края на март и началото на април 1987 в Централния дом на кинематографистите в Москва минава ретроспектива, включваща за пръв път филмите “Носталгия” и “Жертвоприношение”. На 15-тия международен кинофестивал в Москва през юли 1987 е проведена ретроспектива с всичките филми на режисьора и са закупени за СССР последните два. На 5 декември 1987 за първи път по съветската телевизия се излъчва филм, създаден от А. Тарковеки - това е “Соларис”. По своеобразен начин се прекланя пред паметта на твореца и фестивалът в Кан. На неговото юбилейно 40-то издание през май 1987 е показан филмът на Жил и Лоран Жакоб “Кино в очите”. Той е монтиран изцяло от 72 откъса от филми, наградени в предишните 39 издания. Посветен е на Андрей Тарковски.
“Телефонен звън: Андрей Тарковски умря. Жалко за Андрей Тарковски. Но за какво да го жалим? Той сега е там, където няма нито терзания, нито загуби. Където няма да го достигне «творческата треска»... А за самите нас е жалко. За нас, останалите в тоя свят без него. В света, който без него стана по-беден.”
Аркадий Стругацки
Нека го запомним усмихнат! Мисля, че той би бил щастлив, ако е така.



  фиг.11