"Татко, много те обичам. Ти защо не ме обичаш?"

Много мъчно ми става като чета постовете тук , мъжете са станали пълни идиоти ! Не случайно явлението самотна майка се разпространява все по бързо ! Нашият Бнд не спира с отчаяните си опити да ме  върне но  няма

В духа на темата, моето дете снощи ме попита, ако си продаде всичките играчки, дали татко и ще бъде завинаги с нея. И очите и  се напълниха със сълзи...Той не спира да ме тормози, че трябва да сме заедно...Аз не спирам да вярвам, че не заслужавам да съм наричана к...ва, боклук, бита, заплашвана, изнудвана, тормозена, ревнувана и от автобуса с който ходя на работа .Еми...не съм...Била съм изключение. Другите жени си умират от кеф явно. Е, аз не заслужавам такова съкровище.
Но детето...боли.

Боли за съжаление и ако не беше тази болка, всичко щеше да е песен.

Виждам че се очертава едно поведение на неразбрано бащинство. Някак май не могат да разграничат детето от майката  Щото не съм с теб, и детето не е мое 
Ако имаха малко повече мозък в главата си, може би щяха да се сетят, че най-краткия и правилен път, че то не е път а булевард направо, към сърцето на майката е обичта и грижата към детето. Искал да се съберете но прави магария след магария и после "ама защо така?" 



Ох миличкото Направо си представих физиономията на това малко Ангелче. То играчките са най-голямото богатство на едно дете. Ако е способно да се раздели с тях, значи иска баща си страшно много 

Повярвайте ми, понякога ми се иска да хвана някой за врата, ей така само и само да я няма тази ужасяваща бездна м/у детето и бащината фигура.
А, колко пъти съм мислила да се върна при БНД, само и само да няма страдание... Но знам, че ако съм с него, както казва кеа, нищо няма да е както в приказките ".. и заживели щастливо..."

Kiara това сигурно е най-тежкия пост който съм чела тука. Сигурно защото описваш нещата като страничен наблюдател и като майка -  и във фокуса е детето с цялата му болка...
Напълно съм съгласна със Saule - от-до. Най-полезния в емоционално отношение съвет към детето е да разбере, че някои хора са непълноценни - и като родители и като личности и изобщо. Така детето ще е в позиция на някой който разбира и дори след време - прощава. Другата опция е да е жертва.

За себе си и аз някак си през годините съм избрала да съм тая която разбира и прощава. Та какво можеш да направиш на някой който е останал емоционално неразвит или просто се е провалил... за такива хора може само да ти е мъчно.

Имам пример пред себе си на жена, чийто баща се развел с майка и когато жената е била вече на 20г. - и въпреки че е била вече в някаква зряла възраст, тя му се сърди и го презира, че ги е предал. Това форматира отношението и с мъжете изобщо и там тя продължава да е жертвата, която мъжът трябва да обгради с любов, за да и помогне да изцели раните от "изоставянето" (и това никога не работи, защото партньорът не е поставен да ни бъде нито ангел-хранител, нито безукорния любим) - разказвам това, защото да си жертва е нагласа и няма общо с това кога те е изоставил баща ти. Нашия ни напусна когято бях на 10г и оттам нататък майка ми ме е учела да виждам, че той не е лош човек, просто се проваля.  

дано имаш успех с момиченцето!

Nesiha , много ти благодаря за поста. Благодаря ти, че се включи и сподели опит 

Точно това е и моята цел, да намеря наичн да поставя детето в тази позиция на разбираща и приемаща различията. Не искам да е жертва на обстоятелствата. Тази картичка обаче ми показа, че тя ако не да се чувства жерта, то определено и не разбира положението и мястото си. Тя търси отговор за да сформира мнение за себе си и може би евентуално след това да се постави в една от споменатите позиции. Според мен, ако сега подмина този знак, след време може да стане по-лошо. Поради това и пуснах темата, търся вашите съвети, мнения, преживявания...

Киара, искрено ти съчувствам 

Аз съм в някакво подобно положение. Голямата ми дъщеря е на 14 години. На 7 години тя се запозна с баща си и лека-полека започнах да съдействам на двамата да изградят връка баща-дъщеря. Имаше кратък период от време, през който комуникирахме по всевъзможни канали - телефон, скайп, мейл и т.н. Дъщеря ми беше относително спокойна и изразяваше задоволство, че си има баща, койо познава и с който има връзка. Причината баща и дъщеря да се запознаят толкова късно бе, че той тръгна по кофти път, след което беше осъден и влезе в затвора, в който лежа почти 8 години. След запознанството им той изкара още няколко години там, а когато го пуснаха на свобода, нещата тръгнаха на към " по дяволите".

Около година се виждаше и чуваше свободно с детето, без натиск за график, който имаме след развода. Насърчавала съм го, разказвала съм му по цели нощи /по скайп/ за хлапето, пропуснатите години, събития, поводи за гордост, тревоги, радости и всичко.

В един момент този човек просто обърна неколкократно гръб на всичко, което за втори път бе градено. Спря да се обажда на детето. Спря да пише. Изчезна, покри се.

Щерката търсеше информация от баба си/майка му/. Бабата обаче мълчи и трае като партизанин. В един момент онзи се появи /на телефона/ съобщавайки, че ще се жени и искал щерка си на сватбата му. Не я спрях, но тя така и не отиде, защото мероприятието се отложило по някакви причини. След седмица обаче той все пак бил сключил брак.

И като пощуря това дете - вече беше на 12. Не искала да го чува, вижда, знае и т.н. За 2 години се е обадил ЕДИН ЕДИНСТВЕН ПЪТ за миналия й рожден ден. Вече телефонът му не отговаря. Тя може да говори всичко, но й пука, страда и не й е присърце фактът, че баща й е тотално леке. Даже не знаела вече дали го обича.

Уф, стана много дълго. Но накрая - смятам, че направих каквото можех, за да помогна на тях двамата да се опознаят и да имат отношения, след толкова години. Детето вече само изказва мнение, че той не заслужава никакви поредни шансове, защото не може да намира време да сменя жени, да прави сватби и т.н, да дава голи обещания, които никой не му иска, а да не може веднъж в месеца един телефон да звънне и да я пита как е, що е.

Тази година той не се обади за рождения й ден. КОледа, Нова Година - изобщо. Обзалагам се, че не знае кой клас е. Но наистина приключвам с това - някак ми е по-леко като я виждам, че вече не страда за него като за нещо загубено. Дори в последните месеци ми напомня, че мога да го осъдя, за да вземем натрупаните пари от издръжката й, както и да му отнема правата, а тя да бъде - цитирам "наистина само моя дъщеря".

Но ме боли... много

Милото дете....
Какво да ги направиш тези "бащи'!!!! Нашият живее на 50 км от нас, идва поне 2 пъти в месеца в нашия град, но не му е интересно да види сина си..
Направих си човещината, поканих го на бала, уверих го че всичко сме купили и не става въпрос за пари....не дойде.
За 18-я рожден ден на детето му звънна по телефона, ама след като аз му се помолих.
И го уцели, когато празнуваше с приятели.Като се върна синът беше изумен, защо той по принцип не му звъни за рождения ден.

Скоро разговарях с един близък, който е психолог. Та той изрази наблюдение, че децата, израснали с един родител, развиват чувството за ревност към партньорите си в бъдеще. Това се дължало на подсъзнателния страх от изоставяне.
По себе си съдя, че може би е вярно до някъде, макар че съм била много малка, когато родителите ми се развеждат и никога не съм живяла с т.нар. ми баща и не съм преживяла самата ситуация на раздяла.
Вие, какво мислите, момичета?

Много неща се пишат за деца, които са израстнали с един родител. Не съм склонна да приема всичко, както и не съм в състояние да застраховам детето срещу всичко. Просто давам максимума от себе си за децата си и съм нащрек за неща, които просто няма как да се предвидят.

 И при нас БНД се държи като олигофрен. Напоследък все по-рядко търси децата си /разведени сме малко повече от 2 години/, не се сеща да им се обади. Те искат да го видят /не спирам тези срещи/, той си има работа. Лятото ги взема, защото му се полага, но ги води при майка си на 350 км и не ходи да ги вижда, защото му е скъпо. Не ги оставя при себе си, защото пак му е скъпо, а истината е, че не му се занимава с тях. 
 Миналата година много страдаха, после в живота ми се появи мъж и те малко по малко, изместиха центъра на внимание към него. Голямата ми дъщеря вече предпочита да изкара няколко часа с него, а не с баща си, било и по-интересно. Как да е иначе, баща им не си прави труда да разбере какви са техните интереси, какво обичат да правят. При него има само той и неговите желания, децата са длъжни да се съобразяват с това. Тази година реши да направи купон за РД на малката- супер. Ноооо,детето искало да покани този,този и този...,половината биват орязани по някаква причина. Детето каза, че то иска- не може. Отговорил, че той плаща и той решава кой да дойде, даже щял да покани и деца,които тя не познава. Е супер...,детето рева у дома и аз го успокоявах, че все пак половината са одобрени и ще има купон. И много такива други простотии от дипломиран психолог. Кому е нужно това и защо да насилвам децата да се обаждат и да го търсят ?

Оххххх тежка тема сте захванали.
От няколко дни чета и събирам сили да пиша...

Ние с БНД минахме през всякакви етапи след развода, но децата никога не са били засегнати... до сега...
Може би порастнаха и започнаха да разбират, не знам.

От година живеем в чужбина с друг мъж. Живяхме със същия този мъж и 1 година в България, след това по стечение на обстоятелствата се наложи да се преместим тук.

Докато бяхме в България БНД никакъв го нЕма 2 години, но после си поговорихме, разбрахме се и той стана идеален. Всяка божа събота или неделя идваше и се виждаше с децата.  И с мен покрай тях. Не сме се карали. Много приятелски дисектирахме проваления си брак. Спряхме да се обвиняваме и, всичко си беше екстра. И така приятелски я карахме до РД на сина ни през месец ноември, на който го поканихме, той дойде и донесе на дребния мечтания подарък, просто идилия. След като си тръгна след тази вечер БНД просто потъна в дън земя. Никакви отговори на мейлите, не вдига телефона, изтри ме от фейсбук и скайп. Не се обади за Коледа, нито за Нова година, появи се чак март за един ден и после пак потъна.

Ние август заминахме за Холандия, той чинно си плащаше издръжката до ноември, когато просто спря да плаща и така до днес...

Децата искаха да му изпратим снимки от Нова година, пратихме му ги... отговор никакъв. Писах мейл, кога се прибираме в БГ, да се види с децата, отговор няма. СМС пратих и на него няма отговор. Същата процедура и с майка му и там отговор никакъв.

Големият ни син плаче, искал да го види, не бил го виждал одавна. Ами да, ама аз не успявам да уредя среща. Та какво се предполага да направя сега.

Да обясня на детето какъв е случая или да се правя на луда и да му обяснявам как татко му го обича, ама не успяваме да се свържем с него. Разбирам, че баща му има връзка и най-вероятно е щастлив, ама това причина ли е да забрави, че има деца. Разбирам и че сигурно се е вбесил, след като заживах с друг мъж, ама и това не е причина да наказва дребните. Нямам идея как да подходя, защото е твърде вероятно след някоя и друга година или месец той пак да започне да ги търси. Приемам съвети всякакви!

  за всички мами които се сблъскват с тази тежка тема. Чудя се ако аз трябваше да съм в тази позиция какво бих казала. Трудно е да се даде съвет за чужди обувки.

При нас по скоро нещата седят по обратния начин. БНД никога не е спирал да проявява интерес но някак си с годините връзката им се отчужди. Моя син не помни периода когато сме живеели заедно и не сме имали драма и болка от раздялата. Никога не е казвал че му липсва вероятно поради факта че няма спомен когато са живеели заедно. Дори сега когато се виждат веднъж годишно някак си излиза, че той не гори от желание да се види с баща си а по скоро да го ползва за хотел и банка. Смятам че баща му допуска грешка като го оставя да прави каквото си иска докато са заедно и в бъдеще младежа хич няма да проявява интерес. Аз винаги съм била страничен наблюдател в техните отношения, нито съм говорила лошо, нито съм сваляла звезди колко е прекрасен баща му.

Киара   много сила на твоите момичета. Аз например никога не съм се замисляла да се събера с баща му. 

Никс, как ще му обясняваш, че баща му го обича, бе, мац  Нали ще реши, че е нормално бащите така да "обичат" децата си 
Много е гнусно, гадно и трудно да се казват такива кофти неща на децата, ама по някакъв подходящ за възрастта му начин, трябва да му кажеш истината.