Някои АВГУСТовски мами се разделиха с корема-гушкат бебоци, други чакат с отоци

На 5-ти юли сутрината отидох на рутинен преглед в офиса, тонове за бебчо и проверка на моето кръвно, тегло, урина. Всичко беше наред, до момента в който сестрата ми премери кръвното и ме попита.
- Ти да не си притеснена?
 - Ами, малко да, защо?
 - Кръвното ти е високо.
 - Моля?! (стига, бе!)
 - Ще помоля и лекарката да го премери.
Лекарката го премери и го изкара още по-високо. Погледна ми файла и се притесни:
-   От тук отиваш директно в болницата, не мога да те пусна вкъщи с това високо кръвно. Някакви кръвни имаш ли пускани скоро? Чернодробните ензими са завишени, това може би е заради холестазата, но тромбоцитите са ти на долната граница, притеснявам се, че имаш преклампсия. Веднага в болницата. Спешен ултразвук за бебето, ако има проблеми с растежа може да се наложи индукция още днес. Вече си минала 34-та седмица, ще се справи, няма смисъл и двамата да ставате все по-болни. Тръгвай веднага и успех, ще се обадя да те чакат.
Излезнах ни жива, ни умряла от офиса, отне ми 10 мин да се събера и да се обадя на мъжа ми. Не знам как се замъкнах до болницата.
Там ми пуснаха кръвни, провериха ми урината и поставиха окончателно диагноза преклампсия. Имаше изненада с чернодробните, които се бяха подобрили, явно от лекарството за холестазата. УЗИто обаче показа, че бебчо все още е щастлив в къщурката си, а кръвното ми минаваше в нормални граници когато бях легнала. След консултация с неонатолозите решиха, че си струва да опитаме да дадем още малко време на бебо при мама и ме приеха в болницата за постоянно наблюдение.
Следващите няколко дни ми бяха изключително тревожни и нервни. През 4 часа ми мереха кръвното в седнало и легнало положение, проверяваха ми рефлексите и ме питаха дали имам промени в зрението, главоболие, пускаха ми кръвни всеки ден и записваха тонове на бебчо. Трябваше да прекарвам повечето време легнала на лявата страна, имах право само на посещение до банята и тоалетната или както каза сестрата: съжалявам, миличка, наказана си в стаята си. В понеделник мойта лекарка се върна от отпуска, дойде да ме види и ми каза, че целта е да устискаме до 37-ма, но дори и преклампсията да не прогресира достатъчно бързо, в 37-ма индуцираме заради холестазата, тя не искаше да чака повече, рисковете стават много повече от ползите за бебо. Колкото до преклампсията – въпроса не беше дали, а кога нещата ще станат критични. Имах консултация и с неонатолога, който ми обясни рисковете за бебо, ако се роди по-рано от 37-ма седмица. Каза и нещо друго, което ми се запечата – ако се роди в 36-та седмица и по-късно и се справя добре няма да ми го вземат, ако се роди в 35-та и 6 дена дни задължително ще го задържат в интензивоното за 24 часа независимо от състоянието му.

Във вторник кръвното започна да се задържа на нива около 150 горна граница в седнало положение. Питах ги дали това означава, че времето ни изтича, казаха, че е трудно да се прогнозира. Аз обаче нямах добро усещане, обръщайки се назад и като си направех равносметката колко бързо се разви болестта взе да ме стяга под лъжичката. Във вторник вечерта горната граница удари 160, минахме в червената зона. Свалиха ме в родилното и си поговорихме с дежурния какво да правим. Шансовете да проработи естественото раждане не бяха добри, но понеже аз исках да опитаме лекаря каза, че си заслужава и започваме индукция. Дадоха ми лекарство да свалим кръвното, като за щастие то проработи. Нямах никакво разкритие и бебчо все още се намираше високо, но беше обърнат с главичката надoлу. Преди това анестезиолозите ми скъсаха нервите, за малко да ги замеря с нещо, защото почнаха да ме убеждават да ми сложели епидурална веднага, но без лекарство, но да сложат тръбичката, защото ако тромбоцитите паднели под 80 000 нямало изобщо да ми сложат епидурална. Само дето боцнат ли ме веднъж, аз съм само на легло след това. На мен ми е супер нервно и притеснено, те ме занимават с глупости. На всичкото отгоре и мъжа ми още не беше дошъл, имах нужда и някой друг да мисли заедно с мен и да е на моя страна. Лекарят ми помогна малко и предложи след 6 часа да ги проверят пак и тогава да решаваме. Започнахме с индукцията първо с гел, до сутринта изтънихме шийката на 70% и разкритието стигна 2 см и включиха окситоцина. На последния преглед за разкритие изтекоха околоплодните води и за щастие бяха чисти. Около 15 мин бях на окситоцин, контракциите започнаха да стават истински и по едно време сестрата влезна и каза:
-   Тоновете на бебо падат след контракциите.
Призля ми, стана ми ясно накъде отиват нещата. Караха ме да се завъртя наляво, да направя това и онова, но нищо не помогна. Лекарката беше категорична:
-   Трябва да направим секцио възможно най-скоро, плацентата явно не си върши добре работата, увредена е от болестта.
Мъжа ми нещо се опита да говори с нея, аз му казах да не се прави труда, че най ми е важно детето да се роди живо, хич не ми дреме как. Мен непрекъснато ме гонеше някакво ужасно тревожно усещане и честно казано като каза секцио доста ми олекна, защото вече не издържах на напрежението. Спряхме окситоцина и лекарката, и сестрата дойдоха специално да ми кажат, че тоновете му вече са нормални, което само още повече ме притесни.
 Заведоха ме в операционната, и докато ми поставяха спиналната упойка усещах, че кървя много силно. Попитах сестрата дали е нормално, тя каза да не се притеснявам. Лекарката чакаше да ме подготвят и не сваляше очи от екрана с тоновете на бебо, а като малчо мръднеше и го загубехме, имах усещането, че моето сърце ще изскочи от тревога. Викнаха мъжа ми да е при нас и започнаха. Беше странно как усетих, че направиха пауза, преди да срежат матката, защото изчакаха педиатрите да дойдат. Извадиха го малчо, вдигнаха го над паравана колкото да го видим, той изплака, за малко да ревна и аз. Педиатрите го взеха да се погрижат за него. Аз само се молех да е добре и да не го вземат в интензивното. Слушах ги какво говореха – кръвна захар, тегло, дължина, Апгар резултати, исках да чуя дали всичко е наред с него. Лекарката изкоментира, че размерите му са отлични за възрастта му. По едно време се разплака силно, а аз взех да му говоря. Лекарките продължаваха с процедурите по мен и в един момент чух думата “отлепяне”. И ми стана ясно, че кървенето не е било нормално силно и ми се изясни защо ми е било тревожно, но мен ме вълнуваше само факта, че бебо вече е в безопасност. Педиатрите приключиха с бебчо и го дадоха на баща му да го държи, а не мен ми казаха, че ще ми го дадат като се приберем в стаята, поех си дълбоко въздух и ми олекна, че си остава при нас. Тогава се обърнах да го разгледам и първата мисъл, която ми мина през главата беше: ама бебо, ти си бил сладур! Осъзнах, че никога не се бях питала как ще изглежда, толкова много се притеснявах единствено и само дали е добре.
Когато лекарките приключиха работата по мен, ни върнаха в стаята. Сестрата ми даде да го държа, беше толкова миличък както си спеше и дори се усмихна в съня си. Стори ми се, че има леко закачливата усмивка на чичо му, бъдещето ще покаже дали съм права. Сестрата ми стисна леко лявата гърда и аз зяпнах с уста, защото потече коластра. Не съм виждала и една капка по време на бремеността. Помогна ми да го сложа на гърдата ми и той засука. Докато бях бременна, имах нещо като корички на зърната и се чудех трябва ли или не да ги правя нещо, с две негови засуквания паднаха. Всичко ми беше като насън, не можех да повярвам, че го държа в ръцете си и в същото време се опитвах да асимилирам всичко, което се случи. Кръстихме го Борис, той си го извоюва това име.
Постояхме в болницата 4 дни, аз бях ужасно замаяна от лекарствата за кръвно, обезболяващите и от ниския хемоглобин, чувствах се като парцал и така си бях допреди няколко дни. Онзи ден ми спряха лекарството за кръвното и сега ми е по-добре. В болницата се постараха да ни научат на много неща, най-важното беше кърменето за мен. Бебчо сучеше по малко и трудно първите дни, защото се изморява лесно и му е трудно да захапва, но е много упорит и борбен и вече сме само на кърма и се справя доста по-добре. Мрази да му сменяме памперсите и понеже ние не обръщаме внимание на протестите, си отмъщава като ни опикава целите. А най обича да го гушкаме, тогава спи много сладко и спокойно. Сега се грижим за него и сме леко нескопосани нови родители, паникьосващи се от най-малката дреболия, но се надяваме с течение на времето да ставаме по-добри или поне ще се постараем.