Любовник?

Ти пък, рев с колежките  Колежките ми изобщо не знаеха какво се случва с мен, казах им доста по-късно, камо ли пък да си ревем 
Работата не са колежките, работата е интерес, игра на мозъка, самостоятелност, независимост, самочувствие, че си умна и умееш много неща. Може да не е работа в офис, може с благотворителност да се занимаваш, може да си социално активна, може да си партийно активна, може да си спортист, може с екстремни неща да се занимаваш, хиляди неща има, които могат да намерят място в живота на една жена, така че семейството да не е единственото там.
И другото, разбира се, също е вярно, жена без собствени доходи (не казвам работа, може и други доходи да има, да рентиерства например, дай боже всекиму  ) прощава много повече неща от жена, която може да се издържа сама.

Не съм дочела всичко, ще отговоря на поста на Бърди. Бъркате поредността на нещата, другарки! Не е първо отдаването на семейството и после характерът, а първо е характерът и после отдаването на семейството. Аз съм лоялна и готова да направя всичко за близките си хора, но до момента, в който те са лоялни към мен. Може да се каже, че съм всеотдайна, но и деспотична и контролираща дори, защото обичам нещата да стават по моя начин (който обикновено е правилен), и когато ме прецакат обръщам другата страна, която едва ли някой иска да види. Аз съм направила своите компромиси за някои неща, но в замяна искам да получа нещо, и ако не го получавам, става страшно - много бързо от подкрепа мога да се превърна в огромен прът в колелата на другия, особено на психическо ниво. Не съм чак толкова безпомощна, колкото си мислите. Като стана въпрос за парите, много се в грешка отново - аз и милиони да имах, пак нямаше да съм ок мъжът ми да хойка и да пилее пари по друга.

Отделно е моделът на родното семейство. Аз съм израснала в семейство, в което и двамата родители са всеотдайни и съм сигурна, че не е имало изневери, изтичане на средства настрани и др. Откъде зная ли? Ами, зная, говорили сме си с майка ми, пък и никак не подхожда на консервативната им природа! Така че, за мен изневярата, поддържането на парелелна връзка при наличието на семейство са нещо ужасно, нещо което дълбоко ненавиждам и може да отприщи цунами.

Няма да се казва къде и кога е ходил, достатъчно е да се каже думичката "изневяра" или "има любовница", и вече всичко е ясно.

Ами ... хубаво, Анди. С нищо не съм съгласна, ама прекалено стана писането ми в тая тема, та ще се поспра.

До човек си е! За всеки има неща, които са отвъд възприятията му. за един е изневяра, за друг е уволнение от любима работа, за трети е гордостта или нещо друго. Няма идеални хора, всеки си е чалнат на някаква тема.

Ние за това не спорим - аз поне.
Спора беше за реакцията при изневяра, конкретно спрямо децата.

Аз затова написах, най-вероятно няма да го скрия, аз и като реакция едва ли бих успяла, съвсем емоционално. Все пак, става въпрос за рецидив.

Работата има значение за твоето усещане към света.
На всички семейството е ценно и на първо място /има и изключения/, но когато времето ти е 8,5 работа/ без път/, мъж, деца вероятността от едното да станеш болезнено зависим е много малка.
Когато светът ти е заключен между децата и мъжа то тогава зависимостта ти е пълна. Това просто е целия ти свят.
За материалната зависимост са споменали преди мен. Никак не е маловажна когато се руши, още по- малко когато не разполагаш със средства да създадеш твоя. Не се знае дали и последното го умееш вече. Не става въпрос само за средства.
Преди около 4 години приятелката ми се раздели със съпруга си. За сведение винаги е ходела и ходи на работа.
За мен е най- разумния, практичен и рационален човек когато познавам. Винаги когато съм се нуждаела за решение на проблем нейните предложения са били най- точни.
За половин година сътвори толкова глупости, че за мен  ми е необходим още един живот да направя това и то под въздействието на опиати.
Тя тогава казваше "Сега разбрах какво значи да живееш сам". И какво?

Такива случаи хиляди. Такива хора загубват и усещането си, че около тях има и друг свят. Само привидно са социални същества когато трябва да съдят за другите. За себе си са безпомощни като новородено.
Не зная, доколко съществува синдром на "самотен родител", но синдрома на изоставен, предаден съпруг/ съпруга е страшен.

Просто има хора, които изцяло се отъждествяват със семейството си. За тях то е целият свят и загубата му се отразява изключително тежко и зле.
Но, не всички са такива. И това не означава, че те не държат на семейството или децата си. Просто са различен тип и света им не свършва с това, че съпруга си а намерил любовница, или обратното.

Така е. Както казва Вонегът, любовта е вечна, докато е жива и някои го приемат по- спокойно от други.

И какво излезе сега, ако човек се отъждествява със семесйтвото си е зле, така ли? Някак втора ръка, не се вмества в сегашното клише на егоистична самодостатъчност? Или в клишето на това как първо е важен индивидът, пък другите да духат супата, ако не се вместват в това? Баси, направо да взема да се гръмна, за мен живот няма по тукашните аршини!

Анди, това пък къде го прочете?

Така го разбрах! Първо бяха приказките за финансовата зависимост, после за неходенето на работа и накрая отъждествяването със семейството. Всичко това събрано накуп доведе до този извод.

Анди, къде пък точно видя да съм написала, че е втора ръка?
Понякога ми е интересно колко погрешно могат да се изтълкуват дадени думи.
Единственото, което казах е че има и такива хора има и други, за които това не е единственото и не свършва целият им свят до и със семейството.
За тях има и по-важни неща от това съпруга им да е вечно техен и децата им да са прекрасни.

Според мен са ти грешни изводите.Лабилна си на тази тема явно.Което нито е лошо, нито те прави второ качество, нито зле.Ти го интерпретираш сама така.
Факт е това за финансовата зависимост-по-рядко има изключения.Но това не значи, че на теб ще ти опре ножа.
Отъждествяването пък къде с лошо го видя?

Защо да е зле? Напълно свободен и независим човек няма. Човекът е социално животно и ако не от семейството ще е зависим от друга общност. Въпросът е тази зависимост да е в здравословни размери, а това всеки сам си усеща кога минава мярката, няма някаква единна мерна единица. Всеки има различни нужди и приоритети и те се менят и във времето.