питане до родителите на пораснали деца

Asioula   всичко е ОК 

Майка ми казва,  'щом не се търсим значи всичко е наред'  и като се замисля има резон в думите и  Когато има нещо да ме 'мъчи' и звъня често , не за да и се оплача а прсто да я чуя и ми действа успокояващо  При нас редките прозвънявания са признак че вс. ни е тамън 

 Asioula, спокойно. То ако има нещо да става ще си стане. Нали има приказка - да не ти се случва това, което мисли майката. А да се случи, това, което мисли жена ти.  
Изчакай и утре, пък може тя да те потърси. Аз на твое място ще и звънна в неделя да я чуя.
Не я мисли издръжката - родители сме. Трябва да ги изучим, да им дадем професия за да сме спокойни, че се справят.

   Това и при нас е болна тема. Аз съм с двама сина , студенти в чужбина. Също ме критикуват, че им звъня всеки ден по веднъж. Аз нямам Фейсбук, те се включват  рядко на Скайп - ако виждам оттам, че са на линия, бих могла и да не им се обаждам. Като са толкова далеч,  имам нужда в края на деня да знам, че всичко с тях е наред. Когато пътуват, и аз досаждам, докато не разбера, че са пристигнали живи и здрави. Разговорите ни са по минута-две, но това ми е достатъчно. Но хората са различни - както се вижда едни имат нужда да се чуват често с родителите, други-не. Едни се притесняват за децата си, други са по-лежерни. Всеки си определя контактите явно според натурата. Няма рецепта и за това. Трябва да си нагодите честотата на контактите, според характерите на двете ви. Опитай се да минеш поне на един път дневно.
   Да не съм подстрекател, но не виждам лошо да се обадиш, да провериш, дали са пристигнали.А и тя да се съобрази все пак, че си по-притеснителна. Това няма нищо общо с издръжката. И аз като тръгна за някъде, се обаждам да кажа в къщи, че съм пристигнала където трябва.

Аз съм на 32, сина ми на 13....И аз не знам в коя графа съм, майка ми ми звъни по веднъж на ден, аз звъня на сина си, като излезе, или е на екскурзия по 20 - 30 пъти...И той ми казва, че другите деца не ги търсят....Може би прекалявам, но не смятам, че е грях да се интересуваш от детето си...На мен ми е важно, и той знае...Един път се зарекох, че няма да му се обаждам, и му беше криво...Мисля, че и децата трябва да уважават чувствата на родителите си, да , вече дори да не са центъра на тяхната вселена, все пак са хората , които са ги създали и отгледали и може би, посветили живота си на тях...Моят син , макар и малък го разбира...

Майка ми е като авторката, звъни по два пъти на ден, разпитва за малкото.
И започва да споделя неща, които не са ми интересни, лютеницата как станала, цената на червените чушки, всичко се върти около храната- това е нейният свят.
Безинтересно ми е, но изслушвам.
Ако не звънне вечер ми е криво, нямам угодия.

   А и моите момчета признават , че колкото и да ме критикуват за ежедневното обаждане, все пак го приемат за загриженост и ,ако се разсея или закъснея (което рядко се случва) , им липсва досадата и ми дрънкат  да питат, поради каква причина съм ги пропуснала.

Ние си се търсим, както съм го и споделяла и в друга тема. Най-нормалното нещо, е да го чуя през деня, как е, какво става - ей такива работи, нищо специално, но мен ме успокоява. Но тръгне ли на път - се звъни постоянно и от мен и от баща му. /втори баща - така ли се казва/, даже той е по-загрижен и по досаден. А и защо да не го правя, след като сме му дали толкова много, а ние искаме толкова малко - само един телефонен разговор. В момента е на сърф на някакъв остров, как да не звъня...важното е, че не ни се ядосва, а го избива на смях и лека подигравка в най-добър смисъл на думата.

С моята мама се чувам по сто пъти на ден. Аз звъня и досаждам, бивам гонена. Ако ми е важно и нещо съм пропуснала, а тя е под пара звъня на леля ми (сестра й), за да й предаде каквото е . Ако обаче не й звънна до обяд (веднъж в месеца) тя ме търси. Когато си тръгва от работа винаги ми звъни, за да си говорим по пътя. След работа обикновено се чуваме по два пъти - първо аз й звъня за нещо си, после тя на мен за лека нощ. Веднъж седмично се чувам с бабите ми и това ми се струва рядко, и понякога си мисля, че не им отделям достатъчно внимание, което заслужават . С татко по-рядко се чуваме, веднъж седмично, примерно, по-често си пишем съобщения. Ако сме заедно обича да му разказвам неща и да го приспивам .
Така или иначе, живеем в един град, не далеч, виждаме се повече от веднъж в седмицата.
Да сме на път (все едно кое семейство) и да не се чуем е абсурд.
Единствено давам почивка, когато те са на почивка; само за добро утро/добър ден и лека нощ звъня.
Половинката с неговата майка не се чува особено често. Ако тя не му звънне няколко дни, той я търси, за да види дали всичко е наред около нея. Наскоро и за първи път го чух да я нарече и мамо, от което ми стана толкова странно. Чак сега осъзнах, че той има други обръщения към родителите си. С баща си се чува сякаш по-често...
Аз пък и на 20, и на 12 съм казвала мамиии, включително в компания и никога не ме е вълнувало кой какво ще си помисли. Това е Жената за мен. И винаги имам какво да й кажа.
Въпрос на отношения и разбирания.

Подкрепям напълно 

По-скоро на разбирания/възпитание. И за мене тя е Жената, но абсурд да си говорим по телефона всеки ден. Един път на 3-4 дни е напълно достатъчно, ако няма нещо належащо. Ако сме на път се знае, че не се звъни за да бъдем питани пристигнахме ли, как е там и подобни. Добре, че и половинката е на този режим, че не знам как бих изтърпяла ежедневни разговори. Имам приятелка, чиято свекърва звъни всеки ден да пита сина си как е, какво ще ядат, какво ще правят и т.н. Това си е кошмар.

Това се отнасяше по-скоро до обръщението... В смисъл, че никога не съм се притеснявала от това, че съм с приятел/приятелка, за да я нарека така както винаги.
Не, че при мъжът ми е от притеснение другото... Разпитвах го, обясни ми, че от малък не ги нарича мамо и татко.
А що се отнася до обратното търсене - ако чакам мама да ми звънне... Изобщо не знам. Предполагам, че ще ми звъни по два пъти на ден. Но само предполагам. Не ми се е случвало.

За мен пък това е... странно. Не мога по никой начин да нарека така общуването с близките си.
Но и ние не се разпитваме, а говорим, общуваме; имаме какво да си кажем.

Възпитанието щях да пропусна! Нищо общо няма. Мама не обича да говори по телефона и никак не ме е възпитавала в любов към слушалката. Или пък да ме е карала да й споделям - нужно ми е; на мен.

В такъв случай какво има да търпиш, след като не звънят на теб? Много странно мислене. 

Кошмарно е да ти звънят всеки ден, че и по два пъти.

Различна е представата ни за кошмар. Кошмарно е да нямаш родители, които да ти звъннат. Тогава няма да мислиш, че е досадно.

Не е точно така.И на мен няма да ми е приятно, да не кажа, че няма как и да съжителствам с такъв човек, на който мама или тати звънят през няколко часа, за да се информират какво става с работата, какво е ял, какво ще прави по-късно и т.н.Най-малкото е много досадно, дори и за околните.