питане до родителите на пораснали деца

Амая, не е нужно да се обясняваш и защитаваш пред някакви комплекси, обожествили се сами, мислейки, че тук във форума някой ги взема на сериозно.

Аз мисля точно като теб.

Аз също мисля така, пък нека да съм сантиментална лигла.И намирам за изключително грозно това да наричаш кошмар общуването  родителите си/майка си/.И наистина е жалко , че освен за бурканите и манджите няма какво друго да си кажат.

 И аз с вас. Всъщност моите синове са споделяли, че досадата от честото търсене е по-добрият вариант от чувството, че на родителите не им пука за теб, което го имат техни връстници.
 

Имам син на 25, звъня  му всеки ден. Не ме интересува кой какво си мисли, АЗ искам да знам 4е детето ми е добре. Много е лесно да се дава съвет когато детето ти е малко и е при теб, но разделени в разли4ни държави е трудно.

Аз лично съм много учудена от отговорите и от нюанса на някакъв дълг, който би следвало да има порасналото дете към майка си, понеже му е дала толкова много. Ако и двете страни са ок с това говорене постоянно, не виждам проблем, но ако на едната страна е неприятно, родителят трябва да се усети. Това не означава, че се уважават и обичат по-малко.

Тук май пишат повече женски майки, не съм била с момче, на което майка му да звъни по 100 пъти за мой късмет, но чета за такива неща в свекървенската тема...Голям мъж на 40, майка му звъни да му каже лека нощ.

За мен на 25 и на 40-е еднакво.Все е мъж, излезнал от дома....На 25 много има собствено семейство, дете.И ако с мъжа ми имам какво да си кажа всеки ден-по нашата къща, по нашите работи и по нашите деца, всичко това по два пъти ли трябва да свеждам като информация-и на майка ми.Няма логика в подобен довод.
Наблюдавам го днес това и при малките обаче-майките звънят дори в училище.....
После има и друго-какво значи-ще изтърпят пък.....то, ако до търпене се стигне-ще се стигне и до все по-често невдигане на телефона...
Каквото и да е-всеки си има усещанията.Авторката има.Детето и-също.Номера е, че не са в унисон на двете усещанията за количеството разговори.При тези, които пишат, че се чуват по 10 пъти на ден-са в унисон и те така искат.

Много от вас май не разбират какво е детето ти да е само в друга държава.
Как аз да разбера жив ли е? И друго майка ми е сама в БГ ако аз не и звънна, кой. Верно има съседки, но те не са семейство.

Аз разбирам.За вас така е ОК. Само че, вие май не се "търпите", а ги искате тези разговори, сами се търсите, искате да се чуете.
Аз го играя ролята на детето в случая-образно казано.Което е лошо, защото не търпи, а трябва да търпи, за да не огорчава някой и да не му създава притеснения.Когато има две страни и тези две страни имат различни  виждания за честотата и нуждата от разговори-този, който иска повече, често е обиден, така е.И недоумява как така някой няма да иска да си говори с него от отсрещната страна.Ами-няма нужда.Ок, ако трябва, ще търпи, ама не ти е в къщата, че да търпи.Просто най-лесно е да не вдигне в един момент телефона.

  Синът ми не винаги е доволен от тес позвънявания, ама ми е свикнал и знае, ако не го 4уя до определено време звъня на приятели. Не е лесно да си разделен с близките си. Сега например ми е много тежко,4е на времето все бързах и нямях време да си поговоря с тати  ...

Ама аз не отричам чувствата на родителите.И аз съм родител, знам.В момента съм без децата и знам.Но....има едно огромно Но.Не всеки свиква, не всеки махва с ръка-е, кво толкова, ще го изтърпя...То и отсрещната страна има чувства в крайна сметка, ама родителите по-рядко си дават сметка за тези на децата им, гледат само собствените си.Нормално.Аз не си давам контактите на приятелите на майка ми.Мерси. Тя си има свои.Да си звъни на тях за ежедневните раздумки.Светът се променя, онази родова привързаност може би не е същата.Не знам.Но има моменти, когато е натоварваща.Не за всички, разбира се.Не на последно място, аз, ако знам, че от другата страна ми се вдига с досада, само за да не звънна на приятелите, ще ми е мъчно може би.Но няма да звънна.Ще се притеснявам, разбира се.Но ще се плесна през ръката.Само като пример го давам, защото си коментираме.Искането, удобството от разговор и взаимоотношения трябва да е двустранно, а не да е досадно за едната страна, пък другата да си задоволява нуждата и притесненията.

Ежедневно говоря по телефона само и единствено с мъжа ми. Понякога - по няколко пъти, когато пътува, ми пуска съобщения от всяка междинна точка, докато пристигне на крайния пункт, тогава пък се разбъбряме по скайпа преди да заспим.

Майка ми и баща ми са разделени, не поддържам близки отношения и с двамата. Обичам ги, уважавам ги, но от 21 години живеем отделно и ежедневни теми като менюто на детето, цената на доматите и в какъв цвят съм се облекла, някак са ни странно непривични за обсъждане. Обикновено се чуваме по веднъж в седмицата. Ако има някакъв проблем, или някой иска нещо да се консултира, може  и по-често, но това са смислени разговори с определена тема, а не бъра-бъра.
Когато живях известно време в чужбина, нямаше още мобилни телефони и международните разговори бяха скъпо удоволствие, та звънях веднъж на 2-3 седмици.

Синът ми е на 9, и много мрази да говори по телефона. Когато пътува по лагери, зелени училища и т.н., никога не му звъня аз - звъни ми той, когато прецени.

Аз съм от поколението, което израсна с домашните телефони и уличните с монета от 2 стотинки, твърде рядко хората се чуваха "просто ей така" - телефонът за мен е символ на напълно безсмислен контрол - не можеш да помогнеш реално, но пък си спокоен, че си го упражнил ("Куче в чекмедже" и оня виц от зората на мобилките "Откакто купих мобилен телефон на жената, само в къщи си стои"). В тази връзка и говоря кратко, по същество, и нямам разговор по-дълъг от 2-3 минути.

Познавам много хора, които се чуват ежедневно с родителите си, въпрос на потребност е, не бих си позволила да охарактеризирам по никакъв начин тези, които го правят, но пък са много смешни доводите, че който не се чува на всеки 10 минути с родителите и децата си, е едва ли не безхаберен и не достатъчно загрижен  

Аз изобщо не давам обяснения с кого се чувам и по колко пъти. Това си е мое лично пространство и никой не може да ми каже дали и какво ще говоря с родителите си.
Аз откровено мразя свекървището, но никога не бих се впечатлила, ако се обажда на съпруга ми да се интересува как е или да му пожелае лека нощ. Стига да не се интересува от мен и да не ми се меси в семейството, обаче.

Много ми харесва това.

Мда.Може би не точно безхаберен.По-скоро ми звучи рефрена длъжен.Дълг някакъв.Дълг, да задоволиш потребност чужда, на острещната страна, защото звънящият има нужда.
Инак да, не съм родител на праснало дете.Аз съм порасналото дете.Което има свое дете на свой ред и би следвало да не са ми чужди тези нужди.

 
На 34 г. сме с половинката и двамата сме спряли да търсим "издръжка" на 19 г.
Всеки от нас се чува минимум по 1 път на ден с майка си, а моите родители дори ги виждаме почти всеки ден - живеят близо до нас и често минаваме да пием по бира с тях.
През 1-2 дни звъня и на баба ми, а веднъж на 1-2 седмици ходим да я видим.
Мъжът ми има 2 сестри - с тях също се чува всеки ден. Едната живее в чужбина и им е станал ритуал в определен час да се чуват по Скайп.
На възрастта на момичето и аз не исках мама да ми звъни, докато съм с приятели, но аз й се обаждах, когато бях сама.
И въпросът не е да информираме родителите ни за семейните ни дела, а да знаем дали сме добре - 2-минутен разговор е достатъчен. Ето, преди 2 дни едната ни дъщеря си счупи ръката и нашите дойдоха в Пирогов с нас - аз бях буквално пред нервна криза и ми подействаха добре. Не зависим едни от други - просто се уважаваме и обичаме. Хубаво ни е да усещаме тази заедност. Достатъчно самостоятелни и уверени сме, че да не се чувстваме застрашени от емоционалната ни привързаност към родителите ни.
С половинката ми се чуваме минимум по 3 пъти през деня и поне още 3-4 пъти си пращаме смс-и.
Но това е добро за нас. За други хора може да звучи ужасно и не твърдя, че и останалите хора трябва да възприемат нещата като нас. Въпросът е всек да е щастлив от своя собствен живот.

Много зависи от характера на "детето".
Големият ми син е напълно самостоятелен от години - дори като беше студент се издържаше сам. Чуваме се изключително често - поне по няколко пъти на ден. Но по- често той ми звъни. А се старяа да не досаждам.Когато го усетя, че е изнервен от нещо - не му се обаждам докато той сам не позвъни.
Малкият ми син е друга бира- той изобщо на звъни - само като свърши парите, защото все още го издържам- вече е четвърти курс и както е тръгнало - скоро няма да си намери работа. Аз все пак му се обаждам - поне два пъти в седмицата. Но приказката ни е тегава и аз го усещам. Затова ,колкото и да ми е криво, се съобразявам. Имам чувството, че като спре да зависи финансово от мен ще спре и да ми се обажда. Но това е положението. Важното  е да са добре. Има една песен на Маргрет Николова - "Песен за майката"    http://50.bnt.bg/article-244    - тя е много поучителна.