Шансовете на 50 годишните

Съжалявам, но трябва да ви кажа, че вие вероятно не бихте я помислили за красива — освен ако и вие не сте извратени като мен. Искам да кажа, да се разхождаш гол в дъжда — това както и да е, но тука става въпрос за извращение от висшата лига. (От моя гледна точка аз съм единственият нормален в една извратена култура. Те извратените винаги смятат така.)
Ето ви и самото извращение: аз харесвам жени, които изглеждат като жени. Което ще рече, идеалът ми за женска красота е много близък до онзи, общоприет с консенсус още от зората на времето, та до съвсем скоро, и то се е променил само на определени места.
Онова, което вероятно щяхте да кажете, ако я бяхте видели гола или облечена, е: „Хубава жена. Щеше и красива да е, ако ги смъкнеше тия килограми.“ Вероятно галантно бихте избягвали да поглеждате тялото й, за коментар да не говорим, и почти със сигурност не бихте го изпивали с очи като мен.
С други думи, тя не изглеждаше по начина, по който Северна Америка смята, че би трябвало да изглеждат жените. Сиреч, не приличаше на тринайсетгодишно момче със сливи в джобовете на ризата. Ония дрехи в асансьора бяха нейните. Нямам предвид дори, че беше тип Джейн Мансфийлд или Лони Андерсън — с тия техни едри тела, сякаш здраво натъпкани и плътно увити в невидим найлон, твърди като бицепса на щангист. Тя имаше огромни великолепни увиснали цици и ония неща, дето понякога нежно ги наричат „дръжки на любовта“ (искам да кажа, хората, които използват термина, понякога изразяват нежност с него), кръгъл корем и бедра, които се тресат при ходене.
Накратко, тя изглеждаше кажи-речи като половината зрели жени в тази достойна за окайване култура и би накарала ноздрите на повечето живели някога хетеросексуални мъже да затрепкат. Праксител, Тициан, Рубенс, Роден, всеки един от великите, ако я видеше, би посегнал към инструмента си — макар и не работния.
Кит, разбираш ли. Хипопотам. Казвам ти бе, Морти, туй женище беше към сто кила, ако иначе да беше тапа, мамка му — без майтап! Една от милионите отхвърлени на Америка, завинаги отрязана от хубавия живот, твърде затънала в мързел или генетично израждане, че да се измъчва, докато се превърне в подобие на недохранен юноша. Прасе. Никакъв характер, никаква сила на волята, никаква самодисциплина, никакво самоуважение и без съмнение никакъв сексапил. Посмешище за цял живот, обречена да бъде веселячка, членка на единственото малцинство, върху което „комиците“ все още могат да сипят злостни обиди безнаказано.
 
Мога да ви кажа само, че бях започнал да получавам ерекция.
 
Така че използвах секундата, която имах на разположение, за да разгледам лицето й. Трудният момент при завързването на разговор беше неизбежен. Исках той да мине добре, така че имах нужда да узная незабавно възможно най-много неща за нея.
Едрите, пищни жени и дребните, крехки мъже в нашето общество вървят през живота, стаили в себе си буца болка колкото топка за софтбол; едни тя прекършва, други прави величествени. Тя беше величествена. Съвсем ясно върху лицето й, изписани така, че всеки глупак да ги види, си личаха и характерът, и силата на волята, и самодисциплината, и самоуважението, и топлата сексуалност, за които здравият смисъл твърдеше, че е напълно невъзможно да ги притежава, без автоматично да окльощавее. Имаше много бръчици от смях, две-три от мислене и никакви други. Косата й беше огромен гъсталак от къдрици, които не се мъчеха напразно да омаловажават размерите й; по тях искряха капчици, които ги превръщаха в ореол. За частица от секундата погледнах очите й, блеснали в светлините на денонощния от другата страна на шосето, взрени в далечината — погледът й беше ведър и уверен.
Превключих на компютърен режим. Страшно добър компютър ще да е бил, защото за полагащата ми се кажи-речи секунда време успях да задействам няколко много сложни субпрограми. Една от тях преравяше запаса от няколкото хиляди изречения за заговаряне в търсене на нещо подходящо при неочаквана среща с гола непозната, но тъй като очаквах нулев резултат, друга по-амбициозна програма се опитваше да създаде нещо ново, нещо остроумно, завладяващо и вдъхващо увереност. Докато чаках с надежда някоя от тия две програми да успее, една проста и многократно използвана програма започна да избира тона, височината на гласа и начина на говорене — достатъчно тихо, че да не стресна дамата, но не чак толкова тихо, че да излезе все едно че хленча; с хумор, но без да се правя на клоун; изискано, но не мазно; с възхищение, но не и похотливо — накратко, подготвях се да лъжа на поразия. Междувременно един почти несъзнателен алгоритъм ме накара да притисна здраво ръце към хълбоците си и да поизправя гръб. И всичкото това заемаше може би двайсет процента от наличните байтове — останалите бяха напълно погълнати от една спешна задача от първостепенна важност.
Да я запаметят…