ОКТОМВРИ чука на вратата вече, а мама и тати чакат своето мъничко човече!

Та, както знаете, датата за операцията ми беше 02 октомври в "Майчин дом" - Варна. На първи вечерта отидохме във Варна и останахме да нощуваме в брата на мъжа ми. Аз бях изключително спокойна, защото така си бях обещала, понеже ако аз се паникьосам, става много лошо! Щастлива съм, че си удържах на обещанието И така на 2-ри сутринта в 7.30 бяхме вече в болницата. Попълнихме документите, измериха тоновете на бебка, гледаха я на ехограф, направиха ми кардиограма, взеха ми кръв, сложиха ми абокат и бях готова за операцията. Клизма не ми правиха и наистина не е необходимо преди секцио... нито пък после са ми слагали катетър! Отидохме си в стаята, настанихме се с мъжа ми и зачакахме да стане 10 часа и да дойдат да ме вземат за дългоочаквания момент (а аз си бях все така спокойна, чак не ми се вярваше) В 09.45 дойде анестезиоложката и отново ми обясни как ще ми бъде сложена спиналната упойка, попита ме дали имам въпроси и дали се чувствам добре. Поговорихме си малко и тя тръгна към операционната и каза, че ще се видим там. След около 10 мин. дойде и старшата сестра и каза "Време е да тръгваме, екипът те чака"! Нещо ми заподскача отвътре, но не защото се притесних, а защото знаех, че след много малко време ще видя най-обичаното същество за мен на целия свят! Тръгнахме към операционната аз, мъжа ми и сестрата и преди да влезем в залата, с моята половинка си разменихме няколко хубави и успокоителни думи, целунахме се и се разделихме. Първоначално залата малко ме шокира, защото никога не са ми правили операция, а сега виждах една голяма стая, с един огромен уред с много монитори, операционно легло и огромна лампа над него и много хора, разхождащи се по престилки и маски на устите. Съвсем леко се притесних, но се сетих какво си бях обещала, събрах кураж и мислех единствено за следващите няколко минути, което ще минат бързо и ще чуя най-прекрасния плач на Земята. Първо седнах на масата с гръб към анестезиоложката, вигнати крака и опрени в тях лакти. Трябваше да се извия максимално, за да може спеналната упойка да бъде поставена възможно без никакви пречки. ЗДокторката ме похвали, че съм много пластична и много добре съм си отворила прешлените, маза ме с нещо и след малко усетих пробождане на местната упойка. Казват, че приличало на ожулване от комар, но за мен трябва да е доста големичък този комар, защото честно казано е доста неприятно. Не много разбира се, напълно търпимо, но усещането на игла в кръста е неприятното. Точно за това и при обождането се извих напред и развалих работата Анистезиоложката ми каза, че не стана така, да съм спокойна следващия път и да не мърдам. Събрах кураж отново и останах неподвижна. Последва същата процедура и след малко и спиналната упойка, която вече грам не се усеща, че се поставя, въпреки много по-дебелата игла. Стана ми малко лошо, защото седях с глава между лактите, но в момента, в който легнах, всичко се нормализира. Започнах да чувствам топлина в краката и кръста и скоро това премина в изтръпване. Сложиха ми параван отпред и усещах само как ме мажат с нещо. Не спирах да си мърдам пръстите на краката и знаех, че като вече не мога да го правя, упойката ще е подействала. Не след дълго така и стана, а анестезиоложката стоеше до главата ми, галеше ме по лицето и ме питаше как съм. Казах и че съм добре и тя каза, докторът вече работи. През цялото време усещах само едно подърпване и че някой прави нещо, но без абсолютно никаква болка разбира се. Операцията си вървеше доста бързо, но на мен ми се струваше вече, че цяла вечност не вадят бебка, просто нямах търпение. Иначе хората ми бяха пуснали много хубава и успокоителна музика   По едно време анестезиоложката ми каза, сега ще усетиш натиск в горната част на корема и бебето ще се роди. Така и стана, усещах, че някой ме натиска и не след дълго едно придърпване и после писък... пауза и още един писък... Наистина не мога да опиша с думи, какво облекчение изпитах, че моето съкровище е добре и в този момент си казах, ей сега с ме да става каквото ще! Наистина не ме интерисуваше, сега вече в живота ми имаше нещо много по-важно от мен, нещо, което в продължение на девет месеца се питах как е, защо сега не рита, добре ли е, жива ли е, храни ли се, как бие сърчицето й... и нещото, което винаги ме ужасяваше беше, че дори и да не и е добре аз може и да не разбера, защото няма как да я видя... Но сега тя вече беше РОДЕНА и знаех, че е добре!!! В продължение на 2-3 минути чувах как плаче някъде съвсем наблизо, а аз не знам точно как съм изглеждала, но имах чувството, че усмивката ми буквално стига до ушите   Настъпи и моментът, в който донесоха да видя, моето ангелче. Беше толкова мъничка, но въпреки очакванията ми за малките бебета, изобщо не беше сбръчкана, а с хубаво опънато и розовичко личице! Бебенце, което изобщо не е измъчено от раждането. Пипнах я, докато някаква лекарка я държеше и ми говореше, колко тежи... Чух само, че е 2600 и се успокоих, притеснявах се да не е много малка... Усмивката ми беше все така до ушите, а от очите ми капеха сълзи, защото най-после знаех, че моето другарче от 9 месеца е добре. След това я отнесоха, а аз все така се усмихвах и чаках да ме "оправят"  

Не мина още много (цялата операция продължи около 25-30 мин.) и ме качиха на една количка. Минах по коридора и отдалече помахах на съпруга ми, на майка и на свекървата, а те само викаха, че имаме най-красивото момиченце на света и ме питаха добре ли съм Много беше вълуващо и сега очите ми са насълзени. От там ме закараха в следоперативна зала (така прочетох на вратата), където имаше 5 легла, но аз бях единствена вътре. Включиха ме на един монитор, където следят сърцето, кръвното и някакви други неща и ми казаха, че до следобед ще дойдат да ме раздвижат и качат в стаята. Лежах си и чаках упойката да ме пусне. Лека започна да ме отпъска от горе на долу и започнах да усещам тъпа болка. Сложиха ми болкоуспокояващо, после още едно, после трето, защото вече бях излезнала от упойка и честно казано си болеше доста, но с лекарствата ставаше търпимо (все пак си е операция, няма как де не боли изобщо ) През това време си говорих с приятели по телефона, които звъняха да честитят. След около 3-4 часа мъжа ми, майка и свекървата дойдоха при мен и отново започнаха да изпадат в екстаз за нашето бебче   Много мили моменти, да видиш толкова развълнувани хора След още 2 часа, дойдоха и ми казаха, че ставаме да ходим към стаята. Две сестри ме повдигнаха и казаха, като се изправя да не гледам пода, а пред мен, за да не ми стане лошо. Изправих се, заболя ме, но си дадох кураж, гледах напред и тръгнах да вървя, а те се смееха и казваха - куражлийка. Просто знаех, че трябва, само така щях да се възстановя по-бързо. Отидох до тоалетната, едната сестра ми помогна да се измия с душ отдолу, обу ми гащи и ми сложи превръзка.

Отидохме до стаята и седнах на леглото, не исках да лягам, защото очаквах бебчето си, а мъжа ми седеше на леглото до мен. Врата се отвори и при нас дойде новият член на семейството, прекрасната ни Доника. Не можехме да й се нарадваме, аз естествено не просълзих отново. Стояхме така много дълго време, гледахме я и се смеехме на физиономийките й... говорихме си на кой прилича, изучавахме всяка нейна черта.

Мина везитация и докторката ми каза, да ходя няколко пъти до тоалетната и да седя, докато не пусна газове, защото беше много важно това да се случи. Така и правих, въпреки силната болки ставах, с помощта на мъжа ми и ходех до тоалетна или просто ставах, за да се движа, знаех, че така трябва. Единственото гадно ми беше, че не можех да пия вода. Казаха ми до сутринта около литър, че мога да изпия, но само на малки глътки през определен период от време. А аз бях толкова жадна, че ми идваше да излоча едно шише на веднъж... все пак не бях пила вода от вечерта преди операцита, защото така трябваше заради упойката. Вечерта много ме заболя. Поисках си обезболяващо, сложиха ми някаква инжекция, но не ме хвана. Наистина доста си болеше и пак ги извиках. Тогава ми сложиха система и леко ме поуспокои, колкота да мога да дремна за няколко часа. На следващия ден, болкато беше малко по-слаба, на по следващия още по-слаба и така с всеки изминал ден намаляваше. Проблема ми беше, че много ме болеше кръста и гърба, защото като ставах и ходех на буквата Г... не можеш, а и ме беше страх да се изправя, но иначе болката от операцията вече почти не я усещах. Беше силна само първия ден, но лесно се забравя.

Кърма нямах, а  толкова исках. Постоянно слагах бебка на гърдата, с помпата се помпих, но нищо, дори и капчица   И така до четвъртия ден, когато бебка засмука много яко и болезнено, но точно това явно подейства! Нещо потече и аз и мъжа ми бяхме толкова щастливи. Сега се изцеждам, защото бебка нещо не може да засуче хубаво зърното. Не знам поради каква примина, но зърната ми, докато бяха силно изкочили, сега доста хлътнаха навътре и не са твърди и на нея и е трудно. Утре мисля да си купя селиконови зърна и така да се пробвам, но в случая важното е, че вече имам кърма и ще мога да си кърмя принцесата.

Спирам до тук, че наистина не знам дали някой е писал толкова дълъг разказ за раждане! Аз съм много подробна по принцип и май доста се отплеснах  

В заключение само ще кажа, че 9 месеца слушах приказки от рода, когато родиш, ще разбереш наистина, какво е щастието и наистина, докато не родих не знаех, какво имат предвид всички. Разбира се, любовта идва с грижите, но аз наистина не мога да ви опиша с думи, какво усещам към момиченцето си. Седя и я гледам с часове докато спи и мога да не спра да плача от щастие. Просто не знам как да обясня, но наистина сега тя е най-важното за мен и за ния съм готова на абсолютно всичко. Знам, че родилите вече мами ме разбират, а тези, които ги очаква това велико събитие, съвсем скоро ще разберат, какво е истинското щастие  

Успех на всички, момичета!!!