Невъзможните хора в живота ни

В един момент се случва и това. Когато мине най-травматичният период и човек започне да разбира, че не може да носи чужда вина. Всъщност тези невъзможни хора най вече това правят, вменяват чувство за вина, малоценност у партньора, и това полято с обилна доза манипулация за всичко. В един момент и това свършва, човек не се оставя толкова лесно да си погуби душата заради чуждите патологии.

Човек не се влюбва в такива хора, а става жертва на манипулация. Нарцисистите реално не същуствуват като идентичност, като индивидуалност и играят роля на съвършената половинка, докато човек падне в капана. Вече психопатите и социопатите няма смисъл да ги обсъждаме, там е още по-ясно. Влюбвай си се на воля, но си направи списък с неща, които няма да правиш за друг, определени компромиси и тн, човек минал през това може спокойно да си определи червени флагчета и да му светва лампата. Повечето хора не са невъзможни и отровни, не бива, дори заради преживян ужас с невъзможен мъж или жена човек да се обрича на самота или живот без любов.

Гледах интересен клип към един курс по "Morality.." там засегнаха повърхностно темата дали хората имаме само една идентичност и че това не е установено със сигурност. Имаме различни проявления, които се влияят от среда, физически данни,  възпитание, несъзнавано и т.н.
В психологията имат термин(казвам го само като чела някои неща, не съм професионално запозната с материята) - homeostasis, т.е. състояние на духа, психиката.., към което се завръща човек след прекарани силно емоционални моменти, независимо хубави или лоши. Или иначе казано е по-вероятно гаднярът да си остане гадняр, дори и да получи цялата любов и внимание на земята. Все няма да стигнат накрая.

Имах предвид, че те са кухи, така ги наричат психиатри и психолози. То няма за какво да се хванеш там, за да се излекува, затова и се води абнормност, а не болест. По същата причина и няма съдържание, защото без чувства, без истинска емоционална връзка с другите ти не се изграждаш, оставаш празен, да речем, като машина, като робот.

Нещо интересно четох – в последните 20 години открил един психиатър защо такива хора звънят постоянно на "храната" си. До около 2 годишна възраст се развива умението на детето да си представи, да знае, че ако човек не е в стаята продължава да съществува. Хората с ЛР (повечето ЛР) не развиват това умение. Същото се отнася и до развитието на съвест, чувства, емпатия, както знаем от дългите обсъждания и цитирани тук книги и статии. Реално това са си 2-3 годишни необичани и непознаващи обичта деца, които са лоши, защото вече не са деца. И им се съчувства основателно, това е наистина тъжно, но пък те знаят какво правят, съзнават го и не трбява човек да се лови за тъжната страна на нещата.

Ето това е моето най-червено флагче за хора – иска ли някой да го съжаляваш, изисква ли го, дори допуска ли го, този човек е лош. Дори в най-трудни обстоятелства и състояния хората пазят до последно достойноството си и не допускат чуждото съжаление, но има и други, които постоянно измислят нови и нови поводи да будят не съчувствие, а съжаление. И това прави другите лесна жертва, защото на всичко можеш лесно да се съпротивляваш, но да съжалиш някого е много естествено, когато си нормален и добър човек, както и лесно се минава границата между съчувствието и съжалението, а от там право в капана. И желанието да сме добри ни закопава, както беше казал един автор "Най-много ме е страх от ангелите, те са толкова добри, че биха станали и дяволи". Та умерено с добрините особено ако отсреща има човек, който някак винаги успява да има нужда да му се помага и съчувства.

Ооо, кофти, аз малко често се изживявам като жертва по определени причини ...опитвам се да го овладявам, ама не ми хареса това което пишеш

То има моменти, в които човек наистина е жертва, но не натрапва това на света. Тези, които се правят на жертви нямат достойноство, а от там срам и съвест. Тези неща са свързани. Без чувството за срам, вина, а и лично достойнство един човек може да направи буквално всичко, няма забрани. И оправданието е "горкият аз". Това имам предвид, а иначе като пострада някой е нормално да се чувства пострадал и като е жертва да бъде жертва.

А за самообвиненията и обратното на тях при жертвите на насилие, съвсем накратко и много хубаво преразказано и обяснено в блога на един от добрите български психиатри.
http://hadjigeorgiev.blogspot.com/2019/06/blog-post_6.html

Бояна, благодаря, интересно е това за търсенето на съжаление. Как ми се иска понякога, особено сега, когато съм в ужасно трудно положение, някой и мен да ме съжали. Честно вчера си го мислех - що никой не ме съжалява.... И си отговорих - защото на никого не съм показала, че изживявам някакви трудности, винаги съм усмихната и позитивна, просто никой не ми знае положението.....
Преди време, когато още не бях запозната с личностните разстройства и се чудех какво да правя - да остана ли с партньор, който ми изпиваше цялата емоционална енергия и все не беше доволен, все негативен; да си тръгна ли.... виждах го, че не може сам да се справя почти с нищо, точно като едно дете, че има нужда от мен...., тогава в едно тефтерче започнах да си пиша нещата, поради които не искам повече така да живея. По-скоро нещо като "защо да остана" и "защо да си тръгна". И съм си записала следното - не само бившия ми, но и майка му и някои други членове на семейството им, просто си умират около тях да има някаква драма, да са болни от нещо /не от нещо, от всички възможни болести/, да пият лексотан, да са много уморени, щото са свършили всичката работа на света, да лежат в болница - това са някакви велики и геройски събития, които задължително и непрекъснато се изтъкват. И понякога ми е идвало да се скарам за нещо, особено на майка му, че и тя все едно е от детската градина, и в този момент започва с едно тънко гласче да охка, колко е болна, колко е зле, ходила на лекар, каква болест й открили, ами честно - успявала е стотици пъти да ме манипулира с болестите си... И аз истински съм я съжалявала, съответно си премълчавам и си го трупам на моите нерви...

Дам. И ако честно и искрено покажеш раздразнение от манипулациите им (които са тънки и изкусни и наистина могат да минат за истина), ти излизаш гадния. Винаги като си честен и откровен и излизаш гаден, лош, коравосърдечен и т.н.; А то цялото ти същество крещи, че поредните болести и хипохондрии са абсолютна измислица, самовнушение и опит за пореден път да се наложи.........

Ох, моите хора с ЛР поне не са такива, една грижа по-малко. По скоро са агресивни, отколкото мрънкачи. Но на нашите им дадох да се разберат, че вече с пръст не могат да ме пипнат, а БНД засега разбра, че законът ме закриля. Ее, може би баща ми си пада малко хипохондрик, но му режа бързо крилцата...
А относно любовта-ами честно казано толкова ми е спокойно и добре сама  да няма кой да те тормози и малтретира е такъв душевен кеф 

Моят бивш съпруг е странна порода социопат. Толкова му вярвах и го обичах! А толкова ме мачкаше. Но не му е било цел да ме мачка, правеше го неосъзнато, за да получава винаги каквото иска. Той не лъже, за близо 13 години, откакто го познавам, не си спомням да ме е лъгал. Неговият начин беше, да скрива част от истината. Никога не усетих злоба в него. Никога не усетих да изпитва удоволствие от болката на друг. Изпитваше по-скоро безразличие и всички чувства и емоции обличаше в думи, но не показваше. Казвал ми е, че никога не е плакал и че вероятно не може да плаче. Никога не се е преструвал пред мен. Винаги изглеждаше добронамерен, спокоен и хладнокръвен и все още дълбоко вярвам, че е такъв. Не му е интересно да си играе и да наранява другите. Всъщност това въобще не го интересува. Той се интересува само и единствено от собствените си живот, желания, стремежи, облаги, удоволствия, пари. Просто е осакатен, лишен от чувства. Емоциите му са плитки. Не си спомням някога да е бил в лошо настроение. Той нямаше настроения. Понякога беше депресиран. Мрънкаше, завиждаше, беше вечно недоволен, изключителен неблагодарник. Но всичко това също го изразяваше единствено с думи. Можеше да мрънка с усмивка и да бъде напълно откровен в недоволството си. Изключително активна натура, но е мързелив. Много бързо му омръзва всичко, а пък иначе е твърдоглав. Разковничето е в това, каква ще е облагата за него. Той има пристрастеност, но тя е такава, че не му пречи и може успешно да я крие от всички. Изключително отзивчив приятел, комшия, колега е. Хиляди пъти съм му казвала, че се държи по-добре с непознати и малко познати, отколкото с мен. Не повишаваше тон никога. Колкото и да съм разярена, той оставаше спокоен, говореше с равен тон и успяваше да ме смачка с няколко реплики точно в целта. Винаги, винаги се чувствах лоша и виновна и винаги се извинявах за избухванията си. Той не се сърдеше. Казваше, че знае, че съм прекалено емоционална и че ми прощава. Беше откровен до болка и много нагъл и нахален. Толкова, че чак беше невероятно и май точно поради тая причина му позволявах да прави каквото си иска. Беше като толкова болезнена светлина, която чак чернее пред очите. Към децата беше склонен на жестоки наказания. Не позволявах да упражнява дисциплината си и бях обвинявана, че съм властна. Не беше способен да изпитва никакво съчувствие към моя физическа болка, никаква грижовност и никакъв интерес. Така и не попи нищичко от моята грижовност. А вярвах, че можеше да се научи. Не можеше да се зарадва на моето щастие. Докато раждах децата ни, той се върна да спи вкъщи. Въобще не се трогваше.
Не се чувствам жертва. Ядосана съм на себе си, че не си тръгнах по-рано. Че исках да го променя. Дълбоко вярвам, че той е добронамерен, но е изключителен егоист. Може би не е достатъчно интелигентен, за да е такъв манипулатор, като от книгите. Наистина не знаех, че има такива хора. Можех да намеря оправдание и причина за всичко и всеки.

Миа, тръпки ме побиха. Описаното издава не само социопат, а и психопат. За такива е характерна тази емоционална студенина и жестокост в отношенията с другите.

Може би просто не е с ЛР, а има нещо друго от типа на Аспергер. Те нямат особена връзка с другите, но не са и лоши, т.е. не манипулират и не се радват на чуждото страдание. Просто са осакатени.


Може да съм го казвала и преди, но обяснението за хипохондрията при ЛР винаги ми се е струвало гениално в своята простота – когато те е грижа само за теб самия и всяко събитие, дори да се порежеш на лист хартия ти се струва като земетресение с хиляди жертви, толкова значимо и огромно. Хитлер е бил страшен хипохондрик и е посветил огромно количество време на превенция на смъртоносните болести, от които се е страхувал, че може да се разболее. Та те наистина се вълнуват и страхуват да не им стане нещо. Което, разбира се, не е повод да им се съчувства или да се тича с тях по лекари, когато им няма нищо.

Възможно е да е друго, но не е Аспергер.
Физически е много добре развит, спортен тип, много общителен, общува с лекота с непознати, не се стресира от смяна на обстановката, от много хора и шум, всъщност хаосът и лудницата около него изобщо не го притесняват, ориентира се перфектно. Майка му ми е казвала, че като малък, специалисти го определяли като хиперактивен, бил много палав и непослушен, слаб ученик в основното училище, повтарял е една година. По някое време към 10ти-11ти клас сам си решава, че иска да учи в университет, мобилизира се, започва да учи, взима поправителни изпити с много добри оценки и успява да влезе в университет, каквото си е бил наумил. Когато забременях, започнах да се тревожа децата ни да не би да бъдат хиперактивни и започнах да се интересувам по темата. От прочетеното ми стана ясно, че той изобщо не е хиперактивен (диагнозата), просто е много активен. Но едно време така били казали на майка му, колко ли са разбирали тогава..

Mia_Sophie, хората с Аспергер си общуват с лекота, даже повече от лекота, защото не им хрумва, че понякога казват неща груби и неадекватни. Като цяло не се отличават толкова много от другите поне на пръв поглед, но както нямат способността да съчувстват и като цяло много да разбират другите, това проличава в определени моменти, ситуации. Дори тогава може да се отдаде на друго. Не съм специалист и ми е трудно да го опиша, но съм срещала такива хора и то в критични ситуации е доста странно поведението им. Хем не са лоши и злонамерени, но наистина нула интерес към останалите, например, страдащи в момента.
Вероятно има и други варианти, някой психиатър би те осветлил наистина, но поне на мен описаното не ми изглежда като ЛР или поне не като онези, за които говорим тук. Няма злонамереност, няма манипулативност, няма лъжи. Не покрива критериите, да го кажа по-точно. Ама пак е вид невъзможен човек. Като срещнах веднъж такава девойка и то, пак казвам, в критична ситуация, бях потресена, а не искам и да си представям какво е да живееш с такъв човек. Хем не лош, хем напълно безразличен към околните, които да са те. В случая с девойката, за която говоря ставаше дума за най-близки роднини и тяхната трагедия в момента. И се виждаше, че не е да се радва, че страдат, не е да не и пука по онзи зъл начин, но просто не я интересува. Изобщо. Ужасна работа. Казвам го с цялото ми уважение и съчувствие към близките на такива хора, особено към родителите им. Да знаеш, че въпреки цялата ти любов и грижа това дете никога и за миг няма да те обича, като в същото време не е и лош човек, не искам и да си представям какво е.
Важното е, че в твоя случай бившият ти няма да бъде злонамерен към децата. Може и да не ги обича, но няма и да им вреди. Другите невъзможни използват децата като инструмент за отмъщение и окото им не трепва, че страдат.