Литературен клуб - ХІІ

Колкото и да е банално да се каже – руска до „мозъка на костите”. Хем е пределно ясно, че подобни „неща” може да се случват навсякъде по света, хем ми се струва, че предимно руски автори биха ги описали точно така...

Добре, че бях подготвена какво да очаквам (но чак толкова не очаквах?!).
Небрежният шеговит тон на детето едва ли прави картинката по-поносима, но със сигурност я прави по-различна - по-често се срещат книги за мрачно детство, в които буквално може да си плачеш от мъка, но тук привидният „хумор” раздвижва нещата. В някои моменти може да ги олекотява, в други човек си мисли, че щом детето е стигнало до това да си прави майтап със ситуацията, може да се предположи колко дълбока е болката, но потисната... На моменти само изроптава вече неудържимо и искрено Саша... Но пък в други моменти се вижда, че е напълно склонен да използва изразите и методите на баба си (естествено!), ако някой го вбеси.

Всъщност за миг не съм си помислила, че бабата мрази внучето си. Тя мрази себе си, живота си, може би дъщеря си, мъжа си... но е зависима от Саша, загубена е без него... Тежичко (вместо радостно) ми беше и в малобройните случаи на нещо като одобрение и похвала от страна на бабата към детето.

Още по-голяма ирония ми изглеждаше прекомерната грижа на бабата за физическото здраве на Саша (кърпи на гърба против потене, махане на костичките на рибата при хранене и т.н., особено лудото обикаляне по доктори) на фона на отношението й като към животно чрез абсурдния речник.

Непростим за мен беше внушаваният страх от всичко у детето, да не говорим предвещаването на смърт на определена (ранна) възраст... Аз лично изпитвах ужас от много от думите на баба Нина заради убеждението ми в силата на изреченото на глас...

Като цяло - четенето беше изморително, по-скоро натоварващо. Четях една глава – почивах, още една глава – пак почивах... Казвах „браво” на Саша, когато все още намираше смелост и детски порив да действа както е нормално за едно свободно дете.

Сякаш в първата половина беше наблегнато на изродските методи на бабата. Постепенно акцентът започна да преминава към възприятията на детето. И тогава дойде още по-тежкото за мен – когато беше при майка си, Саша вече беше неспособен да понесе щастието, да го осмисли, да го използва, да се отпусне... след такъв „интензивен” живот с лудата си баба... Дори можеше да „предаде” майка си, свикнал на манипулации, издевателства и несигурност...

Спомних си какво бях прочела в книгата на Селинджър „По-горе билото, майстори!" (мисли от веда, прочетени от Сиймор): „Тези, които се бракосъчетават, трябва да си служат един на друг. Да се издигат взаимно, да си помагат, да се поучават, да се подкрепят, но преди всичко да служат един на друг. Да възпитават децата си честно, с обич и грижи. Детето е гост в къщата, то трябва да се обича и уважава, а не да се гледа на него като на собственост.” Все пак всичко това има връзка и с отношенията между бабата и дядото през годините...

Шашна ме нещо, което едва ли е вметнато случайно от автора – когато майката казваше на Саша, че чела стари руски приказки за възрастни, в които „шегите” били толкова грубовати като изразите на бабата. Т.е. едва ли не „ такъв е нашенският руски стил”...??? Или просто начин майката да поуспокои/развесели детето си??!

А руска книга без намесата на войната може ли (първопричините за „истерясването” на бабата сигурно са в загубата на първото й дете през войната)? Обаче за първи път ми мина мисълта не е ли оправдание понякога тази вездесъща война? Не са ли отговорни възрастните за действията си (особено по отношение на децата) въпреки всичко?!...

Рядък случай на добре написана книга, която бързах да свърши...
В края на краищата не упреквам автора за решението му всичко да е толкова крайно. От една страна - да не се прикрива нищо, ако реално съществуват подобни случаи, от друга страна - дори тези, които се виждат в 1 % от тази ситуация, пак има за какво да помислят... А и стилът на Санаев наистина е различен от мрачните поучителни книги за тежко детство. Радвам се, че не допуснах само да се възмущавам – "как може така?!" А наистина да внимавам и да имам едно наум за съветите от ведата в книгата на Селинджър в живота...