Има дни, когато обожавам хората - вървя, взирам се в лицата им, в ръцете им, в дрехите и походките им, и си мисля, колко са крехки, и какво чудо е животът всъщност... Трогвам се от начина, по който всеки иска да изглежда добре, от дребните жестове, с които заметват кичур коса зад ухото си, или оправят дрехите си. Иска ми се да ги прегърна - да погаля тъжния, да нахраня гладния, да потичам заедно с бързащия... И съвсем искрено се надявам, че зад всеки един от тях стои някой, който го обича, и го е грижа - родител, любим/а, дете...
Има дни, когато ненавиждам хората - усещам телесните им миризми, приличат ми на огромни ходещи торби, пълни с лой и смърдящи секрети... Дишат с лош дъх, кашлят и пърдят, при което запълват всичко наоколо с газовете си... Виждам впитите в телесата им дрехи, мазните им коси и летящият им пърхот, чувам как мляскат и преглъщат, как се стича потта по кожата им и се окислява до онзи ужасен момент, в който замирисва на урина... И тогава им мисля неща, които не мога да споделя дори в тази тема за споделяне
Виж целия пост
Има дни, когато ненавиждам хората - усещам телесните им миризми, приличат ми на огромни ходещи торби, пълни с лой и смърдящи секрети... Дишат с лош дъх, кашлят и пърдят, при което запълват всичко наоколо с газовете си... Виждам впитите в телесата им дрехи, мазните им коси и летящият им пърхот, чувам как мляскат и преглъщат, как се стича потта по кожата им и се окислява до онзи ужасен момент, в който замирисва на урина... И тогава им мисля неща, които не мога да споделя дори в тази тема за споделяне
